Софи Оксанен
Чистка (22)

Постелята на Алийде замирисва на лук

1948, Западна Естония

Алийде избра Мартин, още когато той дори и не подозираше за нея. Видя го случайно в мандрата. Тъкмо се бе извърнала долу на стъпалата, след като се бе полюбувала на мострите памук на стената на администрацията, доказващи чистотата на млякото от кравите им. Останалите изглеждаха по-жълтеникави, а памукът от тяхното мляко винаги си оставаше еднакво бял. Всъщност заслугата бе на Ингел, тя се грижеше повече за тези добичета, но какво от това, нали така или иначе си бяха в тяхната къща. Алийде бе изпъчила гърди и така си излезе от администрацията, когато на стъпалата чу онзи глас, гласа на непознат мъж. Беше разгорещен и решителен, доста различен от гласовете на другите мъже в селото — или изнемощели от старост, или притъпени от пиене от сутрин до вечер — та какъв друг избор имаше изостаналият там селянин в онези времена, освен да се налива. Алийде тръгна към пътя в опит да потърси мъжа, заговорил с този глас, и го намери. Крачеше към мандрата, а трима-четирима други го следваха като лидер. Забеляза как реверите му се издуваха, сякаш от тях напираше вятър, и как придружаващите го мъже извръщаха глави към него, когато му говореха, ала той не го правеше в ответ, гледаше право напред, с вдигнато чело, гледаше към бъдещето. Тогава Алийде разбра, че това бе подходящият мъж, който да я спаси, да брани живота й. Мартин. Мартин Тру. Името му се шушукаше из селото, Алийде го вкуси предпазливо и то й се услади, Алийде Тру — още повече, топеше се на езика, свежо като първи сняг. Бързо угади къде да открие Мартин Тру или по-скоро къде той щеше да намери нея — в червения кът на втория етаж в имението, превърнато в културен център.

Алийде започна да го дебне измежду бюста на Ленин и афиша на стената. Изучаваше червените гърбове на томовете в сянката на огромното червено знаме и от време на време се взираше замислено в камината, чиито неподходящи орнаменти бяха заличени. Призраците на балтийските германки от имението стенеха под краката й, влажните въздишки караха тапетите да потъмняват, а понякога, когато беше сама, прозорецът скърцаше, сякаш някой се опитваше да го отвори, рамката скриптеше и Алийде усещаше полъх, макар прозорецът да бе затворен. Не се оставяше това да я обезпокои, макар да се чувстваше като в чужд дом, на погрешно място, в стая за господа. Усещането малко наподобяваше онова в руската църква, преустроена в склад за зърно. Тогава очакваше да я покоси Божият гръм, понеже не се бе противопоставила на мъжете, превърнали иконите в сандъци, стараеше се да не забравя, че това не беше нейната черква, че от нея не се очакваше да се намеси. Та какво би могла да стори? Сега, ако имаше намерение да се справи, трябваше просто да си повтаря, че имението бе народно помещение, за народна употреба. Ето защо се взираше в усмихнатата глава на Ленин, замечтано подпряна на ръка, от време на време ставаше да провери таблиците с трудовете норми и се връщаше към усърдното прелистване на „Пет ъгъла“ и „Естонски комунист“. Веднъж книгата й падна на пода, наведе се да я вдигне изпод масата и тогава забеляза имена, издълбани върху долната й повърхност — Агнес, сърце, Уилям. От центъра на сърцето в нея се взираше зеницата от мястото на някогашен клон. 1938. Тук нямаше нито Агнес, нито Уилям. Красивата палисандрова маса бе открадната отнякъде, декорацията бе изрязана. Дали Агнес и Уилям бяха оцелели, дали живееха щастливо влюбени някъде на Запад? Алийде се изтласка обратно към масата и тозчас запамети „Песента на тракториста“:

„Напред, железни тракторе! Другарю, напред!

Безмерно пред нас е полето — същинско море,

Носим се заедно двама по таз ширна земя…

Песен победна звучи навред — в пустош, поля.“

Не бе достатъчно да я помни наизуст. Трябваше да я знае така, че да вярва в нея. Така, че да звучи като искрено кредо. Беше ли способна? Налагаше се. Замисли се за ученията на Маркс и Ленин, ала не беше ли по-добре да остави Мартин да й преподава? Песента на тракториста бе достатъчно проста. Мартин не биваше да я смята за твърде умна.

Някой я видял в червения кът и казал на Ингел. Тя споделила с Ханс и той не й продума цяла седмица. Но Алийде не я беше грижа. Че какво пък знаеше Ханс за живота й, какво знаеше за това какъв бе той извън стените на къщата, какво знаеше за усещането да лежиш на каменния под в подземието на кметството, а урината на шинелите да капе по гърба ти. Или пък май малко й пукаше за мнението му, може би дори повече, ала се нуждаеше от някого като Мартин, който пък започваше да хвърля око на прилежното момиче в червения кът. Веднъж, след като чете слово, Алийде отиде при него, изчака тълпата да се поразреди и му каза:

— Учи ме.

Предишния ден бе изплакнала косата си с оцет, та изглеждаше лъскава и в мрака, опитваше се да придаде на очите си нищоневиждащия поглед на новородено теле, безпомощен и разсеян, така че у Мартин в миг да пламне желание да я учи, за да прогледне, да прозре, че тя е плодородна почва за думите му.

Мартин Тру лесно се поддаде на влажните телешки мигли, положи едрата си ръка на лидер на кръста й и се приближи, миришеше.