Софи Оксанен
Чистка (12)

Колата на Паша се приближава с всеки изминал миг

1992, Западна Естония

Зара изчисти последните малини от тази година, обра червеите и изцяло проядените от тях плодчета, разряза наполовина тези, които ставаха и ги изсипа в паницата. Същевременно се опитваше да измисли начин да доразпита Алийде за летящите към прозореца камъни, за вратата с надпис „тибла“. Отпърво се бе уплашила да не би думата да се отнася за нея, но дори и нейният бавен ум й подсказваше, че Паша и Лаврентий не биха прибягнали до подобни игрички. Беше насочено към Алийде, ала защо им бе да тормозят старата жена по този начин? Как успяваше да запази спокойствие в положение като нейното? Шеташе си край печката, сякаш нищо не се бе случило, дори си тананикаше, от време на време кимваше одобрително към паницата с малини пред Зара, а скоро тикна в ръката й и купичка с пяна, обрана от тенджерата със сладкото. Явно Талви винаги бе молила да я получи първа. Зара послушно се зае с изяждането й. Сладината на конфитюра полепваше по зъбите й. Червеите пъплеха по малините в чинията с отпадъци, оживявайки емайлираните й цветчета. Алийде бе неестествено спокойна, приседна на табуретка до печката, за да охранява врящата тенджера, бастунът й бе подпрян на стената, мухобойката лежеше в скута й и от време на време замахваше с нея към някоя случайна муха. Галошите й лъщяха дори в мрачната кухничка. Сладкият аромат от тенджерите се смесваше със сушащата се целина и миризмата на пот в задушното помещение. Замъгляваше съзнанието на Зара. Свлеклият се на врата й шал лъхаше на Алийде. Дишаше тежко. През цялото време избиваха нови въпроси, макар да не бе успяла да получи отговори дори на първите. Как Алийде Тру живееше в тази къща, какво означаваха биещите по прозорците камъни, дали Талви щеше да стигне тук преди Паша? Зара се размърда нервно. Небцето й лепнеше. Алийде не бе казала кой знае какво, след като изтъкна причините за драсканиците и дъжда от камъни, ставаше неловко. Как да я накара отново да забъбри за дреболии? Алийде се бе ядосала от покачването на цените, дали не би било добре да се поинтересува от тях? Беше ли темата достатъчно безопасна? Колко струваха в момента яйцата? Или кокалите за бульон? Захарта? Алийде бе измърморила, че май пак трябвало да се заеме с отглеждане на захарно цвекло, такива били времената. Но какво би могла да я попита по въпроса? През изминалата година бе забравила всичко, свързано с нормалното човешко общуване: как да се запознава с хората, как да води разговор — не й идваше наум никакъв ключ, с който да преодолее мълчанието. При това времето изтичаше и невъзмутимостта на Алийде я плашеше. Ами ако беше луда? Може би камъните и прозорците нямаха никакво значение за каузата й, може би щеше да бъде най-добре да се съсредоточи и направо да действа, бързо. Вклинилите се между зъбите й малинови семенца скърцаха по корените им. Усещаше вкуса на кръв. Часовникът тиктакаше металически, огънят изгаряше цепениците наред, малините намаляваха в кошниците, Алийде обираше пяната и изплувалите на повърхността червеи с лунатична прецизност, а Паша приближаваше. Напредваше с всеки изминал миг. Колата му нямаше да се развали, нямаше да й свърши бензинът, нямаше да я откраднат, нему не се случваше нищо, способно да забави пътуването на един простосмъртен, понеже грижите на обикновения човек него не го засягаха и защото винаги налагаше волята си. Не можеше да се изчисли степента на лош късмет у Паша, защото нямаше такъв. Разполагаше с късмета на парите, а той винаги е добър, Паша приближаваше неумолимо.

Очите на Зара не попадаха на нищо в къщата, за което да се хване — нито стари фотографии, нито книги с посвещения. Налагаше се да измисли нещо друго.

Снимката чакаше в джоба й.

Щом Алийде отиде да вземе капачки за буркани от килера, Зара реши да действа.