Софи Оксанен
Чистка (10)

След камъните звучат песни

1991, Западна Естония

Първият дъжд от камъни се изсипа по прозорците на Алийде в една ясна, дъхава майска нощ. Лаят на Хийсу вече бе успял да я събуди и тя зашлеви мудно страха в ъгъла, подобно на куца муха. Обърна се настрана, с гръб към него, и сламата в дюшека й изшумоля — нямаше да си прави труда да става от леглото заради два камъка. С трополенето на втория залп вече чувстваше у себе си превъзходство. Да не си въобразяваха, че ще я сплашат с няколко камъчета? Нея. Тъкмо нея от всички хора. Подобни детинщини я разсмиваха. Можеха да намерят и по-тежки оръжия за глупавите си шеги. Би станала от леглото си през нощта, само ако през оградата на двора нахълтат танкове. Откъде би могла да знае, макар че и това бе възможно — разбира се, не заради щуротиите на онези дребни хулигани, а в случай че избухне война. Не го искаше, още не, не сега, предпочиташе най-напред да умре. Знаеше, че мнозина се бяха подготвили за тази мисъл, складираха по домовете си всевъзможни неща: кибрит, сол, свещи, батерии. А кухнята на всяка втора къща бе тъпкана със сухари. Тъкмо от тях трябваше да направи повече, също и да намери батерии, от които й бяха останали съвсем малко. Ами ако все пак избухнеше война и руснаците я спечелеха, както несъмнено щеше да стане? В такъв случай тя нямаше да има никакви грижи, старата, червена бабушка. И все пак — никакви войни повече, без такива.

Алийде будуваше, заслушана в ръмжането на Хийсу, а след като кучето се поуспокои, зачака утрото, за да направи кафе. Нямаше да стане и да излезе заради онези посред нощ. Празни фантазии! Нямаше да се мръдне от мястото си, макар оборът да бе празен, а тя — сама вкъщи. Нямаше да отиде във Финландия при Талви, никъде нямаше да ходи. Това бе нейният дом, скъпо откупеният й дом, и някаква си бандичка нямаше да я прогони с камъни. Преди не бе заминала, нямаше да го направи и сега, дори и след смъртта си. Ако щат да подпалят цялата къща, тя ще си седи на своя стол в кухнята и ще си пие кафето, подсладено със собствения й домашен мед. Дори ще им помаха през прозореца и ще им остави паница кифли до подпорите на портата, а после ще се върне вътре, под горящата слама на покрива. Колкото по-бързо се случи, толкова по-добре. И изведнъж усети бистрия пролетен ручей на очакването. Нека го сторят. Нека изгорят цялата къща. Господарката на празния обор не изпитва страх. Беше готова да си отиде, моментът бе назрял. Нека всичко изгори! Устата й пресъхна от алчност, облиза устни, скочи от леглото и отиде до прозореца, отвори го с трясък и кресна:

— В Сибир ви е мястото на вас! Тъкмо за там сте!

След първите камъни се разнесоха песни. Камъни и песни. Или само камъни, или само песни. После Хийсу си отиде, сетне кокошките, сауната. Безсънните нощи маршируваха в редици покрай постелята на Алийде, дните на умора и схванат врат се точеха по-протяжни. Постигнатият през изминалото десетилетие мир в миг бе разкъсан на купчина парцали и тази планина от дрипи трябваше отново да се разнищи, отново да се изтрае. On jälle aeg selg sirgu lüüa ja heita endalt orjarüu^[1] се понесе шепнешком през прозореца й, този на спалнята. Остана си легнала, не се и помръдна. Гърбът й бе изпънат, непреклонен върху сламата. Взираше се в гоблена на стената, не извърна глава към прозореца, не дръпна завесите, за да го скрие. Нека се дерат, да пеят каквото им скимне, сополанковците им недни, ако щат да затанцуват по покрива й, скоро танковете ще дойдат и ще отнесат малките песнопойковци!

Maa, isademaa, on piiha see maa, mis vabaks nüüd saab. Laul, me vöidulaul, kdlama see jab, peagi vaba Eestit nääd!^[2]

Преди някоя и друга година, дали не беше 1988, през селото премина група младежи, запели Eestlane olla on uhkeja hää, vabaltvaarisa moodi.^[3] Някакво пубертетско гласче изкукурига: Eestlane ölen ja Eestlaseks jään, kui mind eestlaseks loodi^[4], а останалите се разсмяха, а някакъв дългокоско вирна гордо глава. Алийде тъкмо бе излязла от магазина, костеливото тракане на абака още се чуваше чак на стъпалата, пантите на вратата изскърцаха гладно, а тя се спря да пристегне шала си, отпускайки торбата с хляб на земята. Щом дочу първите стихове, Алийде се оттегли в един ъгъл на магазина и остави групата да отмине, загледана след тях. Раздразнението й бе тъй силно, че забрави хляба в ъгъла на магазина, забеляза това чак по средата на пътя към дома. Как смееха? Що за арогантност? Какво всъщност се въртеше из главите им? Или пък зад сбърчените й вежди и бясно биещото в гърдите й сърце просто се таеше завист?

Пеещият отвъд прозореца глас беше млад, малко наподобяваше този на зет й, Ханс, някога, по време на естонската република, когато го срещна за първи път. Преди неговите песни да бъдат изпети. Преди двуметровият му ствол с горда осанка да бъде превит, костите му не пожелаха да се прегънат, а трябваше да се пречупи, да остави бузите си да хлътнат, красивия певчески глас — да замлъкне. Пейте още, сополанковци! Алийде ще се радва да послуша. Ще си мисли за Ханс, красивия Ханс. Тя се усмихна в мрака. Ханс пееше в хор. Ах, колко хубаво пееше! Докато се трудеше на полето в летните дни. Тръгнеше ли към дома, песента стигаше преди него и караше сребърните върби по дворната пътечка да звънтят от чиста радост, а стволовете на ябълковите дръвчета шумоляха в такт. Сестра й страшно се гордееше с него, нейния съпруг! Гордееше се и с това, че го избраха да служи в правителствената гвардия. Там вземаха само талантливи спортисти и доста високи мъже. Пък и Ханс бе изпълнен с достойнство — обикновено селско момче, а да го вземат в правителствената гвардия!