Софи Оксанен
Чистка (9)

Страхът се прибира вкъщи за вечерта

1992, Западна Естония

Алийде долови познат глух звук откъм прозореца, но се престори, че не го е чула и продължи да пие кафето си, сякаш нищо не се бе случило: разклати съдържанието на чашата по навик, разгледа внимателно розичката бита сметана на повърхността му, наклони глава към радиото, сякаш казваха нещо важно. Момичето, естествено, се сепна мигновено. Тялото й се сгърчи, очите се стрелнаха по посока на шума, миглите се разтвориха като криле, тик затрепка в ъгълчето на лявото й око, гласът й едва се чуваше, когато попита какво е това. Алийде духна кафето си, раздвижи устни в такт с новините, погледът й избягваше Зара, а тя пък търсеше по лицето й знак за смисъла на глухия звук. Алийде вкамени изражението си. Дано момчетата приключат тазвечерната суматоха само с онзи единствен камък.

Нищо не можеше да отклони вниманието на момичето, не и в състоянието, в което си представяше мъжа си, застанал на двора, дебнейки я. През цялото време трябваше да бъде тъй бдителна, наострила уши, втренчила поглед. Алийде остави чашата и намести пръстите си от двете й страни. Зае се да разучава потъмнелите до землисто цепнатинки по ръцете си, много по-дебели от набраздилите мушамата стари резки от нож, на които хлебните трохи и пръснатата по масата сол вдъхваха живот.

— Какъв беше този шум?

— Нищо не съм чула.

Момичето не обърна внимание на отговора й, а се промъкна до прозореца. Бе смъкнало шала на врата си, за да чува по-добре. Гърбът й бе скован, раменете — повдигнати.

Чашката на Алийде нямаше дръжка, останало бе само нащърбено чуканче. Взе да го потупва с палец. Пръстените драскотини по кожата й отскачаха от порцелана. Момчетата определено умееха да подберат момента. Иначе момичето със сигурност не си представяше друг да се подвизава наоколо, освен нейния бизнесмен или както там го наричаше. Алийде пак се ядоса. Руснаците несъмнено имаха вкус към стилните дрехи и луксозните хотели, ала дойдеше ли време за плащане, почваха да се гърчат от рев. Всичко си има цена. Защитата не е евтина. Отново й се дощя хубаво да напердаши момичето. Ако ще трепери, да си трепери тайно и така, че никой да не забелязва.

— Тук има доста животни. Диви свине. Ако портата остане отворена, влизат чак на двора.

Момичето се обърна и я изгледа невярващо.

— Но нали ви разказах за мъжа си!

Нов камък полетя към прозореца. Дъжд от камъчета.

Момичето отвори вратата на кухнята и се промъкна в преддверието, за да се ослуша. Тъкмо долепяше ухо до пролуката на вратата, когато нещо я удари толкова силно, че се разтресе цялата. Зара отскочи назад и се върна в кухнята.

Нямаше да е зле да насочи вниманието си към нещо друго. На младини Алийде винаги разполагаше с куп трикове за какви ли не ситуации, сега обаче главата й отказваше да измисли нещо по-добро от дивите свине.

Ми ръцете си продължително, сетне се зае да сменя млякото в кефира, опитваше да се държи естествено, вдигна буркана от пода, отвори капачката, прецеди млякото в чаша и изплакна зърната, правейки втори опит с дивите свине, бездомни кучета и котки, макар и сама да долавяше нелепостта на собствените си обяснения. Момичето не им обърна внимание — прошепна, че вече трябвало да си ходи, мъжът й бил намерил своето, плячката му била в капана. Алийде я видя как се сви на кълбо като старо куче, ъгълчетата на устата й се сковаха, косъмчетата по кожата й се слегнаха и кръстоса десния си крак върху левия, сякаш й беше студено. Бавно сипа ново мляко в кефира и й подаде пълната чаша.

— Ще ти се отрази добре, изпий го.

Момичето се взираше в чашата, без да я докосне. На ръба й кацна муха. Ъгълчето на Зариното око потрепваше, движенията на наострените към прозореца уши се забелязваха лесно върху остриганата й глава.

— Трябва да тръгвам — задъха се тя. — За да не ти сторят нещо лошо.

Алийде вдигна бавно чашата към устните си, пи дълго в опит да я изпразни на един дъх, ала не издържа. Гърлото й изневери. Остави чашата на масата. Отдолу пропълзя паяк и се скри между дъските на пода. Алийде бе почти сигурна, че момичето бърка, ала как да й обясни, че селските момчетии вдигаха врява на двора й? Зара щеше да се поинтересува защо, как и кога, и Бог знае какво още, а тя нямаше никакво намерение да й разказва каквото и да било, на нея, чуждия човек, та нали не бе споделяла дори с познати.

Ала ужасът на момичето бе тъй явен, че Алийде внезапно го изпита върху себе си. Боже милостиви, как само тялото й бе запаметило онова усещане, помнеше го толкова ясно, че му се поддаваше веднага щом го зърнеше в очите на друг. Ами ако момичето беше право? Ами ако наистина имаше причина да се страхува от същото? Че там бе мъжът й? Способността на Алийде да изпитва страх бе нещо, което би трябвало да принадлежи на миналото. Беше я оставила зад гърба си и мятащите камъни момчета изобщо не й служеха за основа. Ала сега, когато в кухнята й седеше непознато момиче, разпръскващо страх от кожата на голите си крака към мушамата й, тя не бе способна да го избърше оттам, както би следвало да постъпи, а го остави да се просмуче между тапетите и старото им лепило, в празнините, оставени от скритите, а по-късно изчезнали снимки. Страхът се установяваше там като в познат дом. Като че ли никога не си бе отивал. Сякаш само бе излязъл за малко и се бе прибрал вкъщи за вечерта.

Момичето поглади късата си коса, пристегна шала плътно около главата си, напълни канче от кофата и го изля в устата си, изплю водата при мръсната, хвърли бегъл поглед на отражението си в стъклената врата на шкафа и се отправи към входната. Беше изправила рамене, вдигнала глава, сякаш тръгнала на битка или застанала в пионерски строй. Ъгълчето на окото й потрепваше. В готовност, сега бе готова. Отвори вратата рязко и излезе на стъпалата.

Тишината се стелеше сива наоколо. Нощта се сгъстяваше. Зара направи няколко крачки и спря под жълтата светлина на дворната лампа. Щурците цвъртяха, съседските кучета джафкаха. Ухаеше на есен. Белите стволове на брезите се мержелееха в здрача. Портите бяха затворени. Полята дремеха спокойно през телените очи на мрежестата ограда.

Пое си дъх толкова дълбоко, че дробовете я заболяха. Беше объркана. Облекчението подкоси краката й и тя се свлече на стъпалата.

Нямаше го Паша, нито Лаврентий, нито черната кола.

Зара извърна лице към небосвода. Онова там трябва да бе Голямата мечка. Същата, която се виждаше и на небето над Владики, макар тук да изглеждаше другояче. От същия този двор баба й бе наблюдавала съзвездието на младини, в този му вид, стояла бе на същото място, пред същата тази къща, стъпила на същите плочи, нейната баба. Същите брези са се издигали пред нея, вятърът по бузите й е бил същият, духал е през същите ябълкови дръвчета. Баба й бе седяла в същата кухня, както и тя преди миг, събуждала се бе в същата стая като нея сутринта, пила бе вода от същия този кладенец, излизала бе навън през същата врата. Стъпките на баба й бяха потъвали в пръстта на този двор, от него бе поемала към църквата, кравата й бе блъскала глава в отделението си в този обор. Тревата, гъделичкаща крака на Зара, беше докосване от ръката на баба й, вятърът в ябълковите дръвчета бе нейният шепот. Зара се чувстваше така, сякаш гледаше Голямата мечка през очите на старицата, а щом отново извърна лице към небето, младото бабино тяло сякаш се бе вселило в нейното, заповядвайки й да се върне в къщата, да потърси историята, която не й е била разказана.

Зара попипа джоба си. Снимката си беше на мястото.

В мига, в който момичето стъпи на двора, Алийде затръшна вратата и я заключи, върна се на мястото си до кухненската маса и притвори скритото под мушамата чекмедже, за да може бързо да извади от него пистолета. Имаше навика да го държи там, откакто Мартин я направи вдовица. Откъм двора не се донасяше звук. Може би момичето си бе тръгнало? Алийде изчака минута, две. Пет. Часовникът тиктакаше, огънят пращеше, стените скърцаха, хладилникът бръмчеше, а влажният въздух навън гризеше сламения покрив, мишка дращеше в ъгъла. Изнизаха се десет минути и на вратата се почука, някой повика. Беше гласът на момичето, молеше я да отвори с думите, че там нямало никого, била само тя. Алийде не помръдна. Откъде да знае, че говори истината? Може би онзи мъж дебнеше зад гърба й? Може би по някакъв начин бе успял да й разясни всичко, без дори да гъкнат?

Алийде стана, отвори вратата в килера, водеща към обора, подмина празните нощви и ясли на път към двойната портичка и предпазливо открехна едното й крило. На двора нямаше никого. Притвори вратата още малко и съзря момичето само на стъпалата, после се върна в кухнята и я пусна да влезе. В стаята лъхна облекчение. Гърбът й се бе изправил, ушите се бяха отпуснали. Дишаше спокойно, дълбоко. Защо бе останала на двора толкова дълго, след като така или иначе не бе открила онзи мъж? Момичето повтори, че навън нямало никого. Алийде напълни чашата й с пресен сурогат на кафе и се разбъбри, как трябвало да си набави чай, решена да отклони мислите й възможно най-далеч от камъните и прозорците. Поне за днес си имали. Момичето кимна. Преди известно време все още било трудно. Зара кимна отново. Макар да успявала да го замести с малинов и ментов чай, и други разни, разбира се, на село имало предостатъчно подходящи билки. Посред всичките тези врели-некипели Алийде се досети, че момичето така или иначе пак щеше да я заразпитва за хулиганите, и тъй като вече се бе поуспокоило, нямаше да приеме мрънкането й за дивите свине. В какъв момент главата й бе станала тъй немощна, че вече не успяваше да измисли дори правдоподобно обяснение за странното трополене по прозорците? Страхът й бе отпуснал хватката си, но все още долавяше дъха му, усещаше наветия му хлад откъм пукнатините по пода, където се бе процедил. Алийде не се боеше от хулиганите, затова не разбираше защо заразилата момичето боязън не изчезна в мига, когато то влетя обратно в дома й, привнасяйки успокоителния мирис на тревата. Изведнъж й се стори, че чува как луната кръстосва небето. Тази мисъл бе съвършено безразсъдна, осъзнаваше го, сграбчи чашата си и стисна чуканчето на дръжката тъй силно, че пръстите й побеляха като кости.

Момичето пиеше сурогата и я наблюдаваше. По начин, малко по-различен от преди. Алийде усещаше това, макар да не поглеждаше към нея, просто продължаваше да се жалва за последиците от забраната на Горбачов върху алкохола и си спомняше как приготвяли зашеметяваща напитка от чай, като слагали много пакетчета в една и съща чаша. Имала си и име, ала вече не си го спомняше, май я използвали доста в армията. И в затворите. В суматохата успяла да забрави и да смени чая на чаената гъба! Както се оплакваше, Алийде грабна един едновремешен естонски буркан, в който съхраняваше чаена гъба, махна марлята от отвора му, възхити се на малката гъбка, поникнала отстрани на голямата, и захароса малко пресен чай, за да го сипе вътре.

— Това умее да държи кръвното в шах — обясни тя.

— Тибла — изтърси момичето.

— Какво?

— Тибла.

— Сега вече изобщо не разбирам, Зара.

Момичето заяви, че на вратата й пишело тибла, рускиня. И Магадан.

Това беше новост за Алийде.

— Момчешки игри — пробва се внезапно, ала обяснението не прозвуча убедително. Направи втори опит: на младини ходела да пере на брега и докато бъхтела камарите, момчетиите биели камъни точно зад гърба й. Наричали това игра на призраци и според тях била страшно забавна.

Момичето не я слушаше. Попита я дали е рускиня.

— Какво? Не!

Според Зара човек лесно можел да стигне до този извод, след като на вратата й пишело рускиня и Магадан. Или пък Алийде е била в Сибир?

— Не съм!

— Защо тогава на вратата ще пише Магадан?

— Че аз откъде да знам! Кога в момчешките дивотии е имало смисъл?

— Тук нямате ли си куче? Всички останали имат.

В интерес на истината, преди и Алийде гледаше куче, Хийсу, но бе умряло. Всъщност беше сигурна, че някой го бе отровил, както и кокошките, всичките пет, после пък и сауната изгоря, ала това не би го споделила с момичето, нито пък как понякога още чуваше стъпките на Хийсу, кудкудякането на кокошките, как бе невъзможно да запомни, че у дома вече не беше останал никой за хранене, освен тя самата и мухите. Алийде никога не бе живяла в къща с празен обор. Просто не можеше да свикне с това. Искаше й се да се върне на разговора за Паша, ала бе слабо вероятно да й се удаде, понеже момичето имаше толкова много въпроси, последвани от удивление — дъщеря й не се ли тревожеше за майка си, останала сама и без куче на село?

— Няма да тръгна да й досаждам с незначителни проблеми.

— Но…

Алийде грабна една кофа и тръгна за вода, емайлът дрънчеше, съдът се люшкаше звучно. Вирна глава непокорно, с излизането искаше да покаже, че навън не ги грозеше никаква заплаха, нито пък в черната стена на нощта имаше излишен чифт очи. И гърбът й нямаше да потръпне на тъмния двор.