Софи Оксанен
Чистка (51)

Алийде маже ръцете си с гъша мас

1951, Западна Естония

— Антс Макаров, син на Андрес — Ханс въртеше и сучеше новото си име. — И ми трябва само адресна регистрация и отивам на работа?

— Точно така.

— Ти си невероятна жена.

— Въпрос на организация. Струваше едно прасе. И два буркана мед.

Алийде му връчи камара комунистически вестници и го застави да ги изчете във влака на път за Талин.

— После ги дръж на видно място в стаята си.

Той пусна вестниците и избърса ръце в панталоните си.

— Ханс, трябва да изглеждаш правдиво! Трябва също да ходиш на събрания и да взимаш участие!

— Не бих могъл.

— Ще ти се наложи! Ще те закарам до гарата с коня, ще се скриеш сред пазарските стоки отзад, та никой от селото да не се чуди кой е този непознат в каруцата. После просто ще скочиш на влака. След това ще ти дойда на гости и ще ти донеса вести.

Ханс кимна.

— Ще се оправиш ли сама?

Алийде се извърна към печката. Не беше споделила с Ханс плановете, които бе започнала да крои, след като го уреди с паспорт. Смяташе да се раздели с Мартин, да напусне колхоза — щеше да обясни, че отива да се обучава за някоя добра професия, щеше да обещае да се върне. Тогава всички несъмнено щяха да гласуват за заминаването й, колхозът се нуждаеше от образовани работници. Причината би била достатъчно основателна, за да я освободи от това крепостничество, наречено колхоз. После щеше да започне работа като художничка или на жп-линиите, там си имаха и общежитие, а същевременно да се обучава, най-вероятно във вечерното училище, на всички работни места поощряваха образованието, а тогава щеше да бъде и близо до Ханс, щяха да ходят на разходка, на кино, да вършат всякакви такива неща и всичко би било прекрасно, на улицата нямаше да среща познати, нямаше да я лаят кучета на всяка крачка, всичко щеше да бъде ново и никъде нямаше да лъха на Ингел. Ханс най-сетне щеше да прозре каква чудесна жена бе всъщност неговата Лийде. А за какво ли би допринесъл цял един нов живот, когато самото обещание за паспорт бе накарало Ханс да се държи разумно? Разбира се, Алийде не знаеше как той би реагирал на факта, че улиците на Талин гъмжат от руснаци, че най-вероятно половината от работниците в заводите говорят на руски. И все пак — веднъж да вкуси от вятъра и небето, загубата сигурно нямаше да му тежи чак толкова, че да не понася руснаците, да не бъде склонен на дребни отстъпки?

В дъното на гардероба в спалнята я чакаха новите й обувки. Старите щеше да остави във влака за Талин, а тези имаха токчета, та вече нямаше да се налага да запълва с парчета дърво вдлъбнатините във връхните обувки, предназначени за токчетата на официалните.^[1]

Тъкмо се бяха върнали от ветеринаря. Мартин му бе занесъл бутилка ракия, лекарят му бе дал документи, с които заводът за колбаси щеше да приеме кравата им, умряла същата сутрин след продължително боледуване. Алийде свали забрадката си и светна лампата в кухнята.

На пода имаше кръв.

— Ще си сръбне ли мъжлето ми преди лягане?

Мартин нямаше нищо против. Грабна „Народен глас“.

Алийде му приготви по-солидна доза от обичайната. Не сипа в чашата от смесите на Мария Крел, вместо това взе прахчето, което бе измъкнала от джобчето за часовника му. Веднъж Мартин го бе показал на жена си — получил го от НКВД, нямало никакъв вкус. През нощта Алийде бе подменила съдържанието на хартиеното пакетче с брашно, а сега примеси цялото количество в напитката му.

— Малката ми праханка винаги знае какво иска мъжът й — похвали я Мартин, поемайки чашата от ръката й. Изля я в гърлото си на една глътка и си затисна с ръжен хляб. Алийде отиде да измие чиниите. Вестникът на мъжа й падна на пода.

— Уморен ли си вече?

— Е, започвам да отпадам, види се.

— Денят ти беше доста дълъг.

Той се изправи, заклатушка се към спалнята и тупна на постелята. Сламата в дюшека изпращя. Металната основа на леглото изскърца. Алийде отиде да го види, побутна го — не помръдна. Остави мъжа си да лежи с ботуши на краката, върна се в кухнята и дръпна завесите, зае се да маже ръцете си с гъша мас.

— Има ли някой тук?

— Лийде…

Гласът дойде откъм стаичката зад кухнята, от ъгъла на шкафа, иззад кошовете с картофи.

Алийде разбута нещата, които препречваха пътя й, и дръпна Ханс напред. Рамото му бе кърваво. Тя разкопча палтото му.

— Ходил си в гората, нали?

— Лийде…

— Не в Талин.

— Принуден бях.

— Ти обеща.

Алийде донесе ракия и марля и се зае да почисти раната.

— Хванаха ли те?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Лийде, не се ядосвай.

Ханс направи гримаса. Обкръжили ги. Перфектната засада. Улучили го, но успял да избяга.

— Всички останали ли заловиха?

— Не знам.

— Споменавал ли си ме пред някого в гората?

— Не.

— Там се навъртат много агенти на НКВД. Знам го от Мартин. И оттук мина един, преди да тръгне да търси някого, в чиято хайка да се внедри. Имат отровена ракия. Можел си да се разприказваш несъзнателно.

— С никого не съм пил ракия.

Алийде прегледа рамото му. Ръцете й се оцветиха в червено. За лекар и дума не можеше да става.

— Ханс, ще доведа Мария Крел.

Той се втренчи в нея и се усмихна.

— Ингел е тук. Тя ще се погрижи.

Бутилката падна от ръката й. Дъските на пода се покриха с алкохол и парчета стъкло. Избърса чело, миришеше на кръв и ракия, в гърдите й плющеше ярост, коленете й омекнаха. Отвори уста, неспособна да образува изречения — само някакво неопределено хриптене и скимтене, ушите й се запушиха. Уцели облегалката на стола и я сграбчи, постепенно възвърна диханието си, но дотогава Ханс вече бе изпаднал в несвяст. Не й оставаше друго, освен да успокои съзнанието си, да се справи със ситуацията, беше способна да овладее всяко едно положение. Най-напред трябваше да отнесе Ханс в стаичката, после щеше да отиде при Крел. Хвана го под мишниците. От джоба му се подаваше нещо. Тефтер. Алийде пусна Ханс и го измъкна.