Софи Оксанен
Чистка (7)

Зара си съставя план за бягство, а Алийде й залага капани

1992, Западна Естония

Зара се събуди от промъкващия се откъм кухнята аромат на врящи свински уши, който й напомни за дома. Най-напред си помисли, че е във Владики — разпозна тракането на капака над кипящата в чайника вода, не й бе чужда и миризмата на хрущял, устата й вече се изпълваше със слюнка, когато изведнъж усети бодване от перо по бузата си — бе пробило възглавницата — тогава отвори очи и съзря ъгълчето на непозната черга. Беше в къщата на Алийде Тру. Тапетът бе набъбнал, ръбовете му бяха слепени накриво. Между него и чергата се мержелееше фина паяжина с провиснала мъртва муха. Зара отгърна тъканта с пръст, паякът се размърда отдолу. За малко да я натисне отгоре му, да го смачка, ала си спомни, че убиването на паяк предвещава смъртта на собствената ти майка. Заглади чергата. Усещаше скалпа си лек, кожата й се чувстваше като пролетна при допира със закопчаната чак до врата бархетна нощница. Неприятни вечерта, напоените с ракия чорапи се бяха затоплили, ароматът на сапун още галеше носа й. Зара се усмихна. Слънцето надзърташе през пролуката между завесите, а те бяха точно такива, каквито си ги бе представяла.

Алийде й постла дивана в предната стаичка. Задната бе тъй претъпкана със сушащи се растения, че нямаше как да побере прилична постеля. Подът, леглата, полиците и масите бяха покрити с вестници, наръсени с невен, хвощ, мента, бял равнец и кимион. По стените висяха торбички с парченца сушени ябълки и сухари от черен хляб. Масичките до прозореца бяха отрупани с еликсири, оставени на въздействието на слънчевата светлина. Едно от бурканчетата изглежда бе шупнало и Зара мигом извърна очи. Въздухът в задната стаичка бе тъй натежал от билките, че едва ли някой би могъл да мигне там. Всъщност Алийде си постла върху черджето пред вратата й, след като внимателно сбута покритите с растения вестници, за да освободи местенце колкото за дребен човек. Предложението на Зара да заеме мястото й не се понрави на Алийде — навярно се опасяваше да не смачка билките, докато се върти насън. Миризмата на билетата се долавяше и в предната стаичка, но не се натрапваше. Там имаше само купчина медени пити и някоя и друга саксия, на гвоздей до печката бе окачена мрежичка с чесън. Край шкафа с радиото се камаряха възглавници. Леко позахабени, белите дантели на калъфките им бяха пожълтели и все пак мъжделееха в иначе мрачната стаичка. Зара ги бе погледнала крадешком, преди да си легне. На всяка от тях личаха инициали, две еднакви нямаше.

Вратата към кухнята и готвещите се свински уши бе затворена, ала радиото звучеше достатъчно силно, та да го чува чак в стаичката. Разказваха за варшавската радиомачта, рухнала година по-рано. Най-високата постройка на всички времена беше 629 метра. Зара скочи от постелята. Сърцето й думкаше.

— Алийде?

Погледна през прозореца, очаквайки да съзре там черната волга или BMW-то. И все пак на двора не се виждаше нищо ново. Напрегна се да долови нещо необичайно, но чуваше само шепота на собствената си кръв, радиото и тиктакащия часовник, скърцането на дъсчения под, докато се прокрадваше към кухненската врата. Дали Паша и Лаврентий не бяха седнали най-спокойно да пият чай? Дали не я чакаха? Не беше ли тъкмо в техния стил да я оставят да си се събуди и да влезе в кухнята нищо неподозираща? Не беше ли точно този най-злокобният план, перфектен в техните очи? Отпуснати на ъгъла на масата, запалили цигари, преглеждащи вестника. Ще се усмихнат при влизането й в кухнята. Ще принудят Алийде да мълчи, седнала помежду им, старата жена ще се пули от ужас с воднистите си очи. Всъщност беше трудно да си представи подобно изражение на лицето й.

Зара побутна плътно затворената врата и тя се оплака звучно. Кухнята беше празна. Нямаше и следа от Паша и Лаврентий. На масата се виждаха тефтерът с рецепти на Алийде, разтворен вестник и няколко крони на банкноти. Свинските уши си вряха под парата. Подът пред умивалника беше мокър, легенът — празен, ваната също, кофите с мътилка бяха пълни до ръба. Алийде не се виждаше никъде. Входната врата се отвори и Зара се втренчи в нея. Идваха ли вече?

Алийде прекрачи прага.

— Добро утро, Зара. Сънят май ти се е усладил.

Остави на пода кофа с вода.

— Ами сега? Какво си направила с косата си?

Зара седна на масата, потърка се по главата. Бодлива къса коса, полъх премина по врата й.

До захарницата имаше ножици. Взе ги и се хвана да си реже ноктите. По мушамата нападаха нащърбени полумесеци на червени петънца.

— Разбира се, че можехме да измислим някакъв начин да боядисаме косата ти. С ревен щеше да се получи червеникав цвят.

— Няма значение.

— Хайде, остави поне тези нокти на мира. Та аз имам пила тук някъде. Ще се погрижим за тях.

— Не, няма.

— Зара, няма начин мъжът ти да дойде тук. Как би могъл? Та ти можеш да бъдеш къде ли не. Сега ще пийнеш кафе и ще се успокоиш. Сутринта смлях съвсем истински кафени зърна.

Алийде й напълни чаша кафе от кафеварката и отиде да извади свинските уши с лъжицата за отцеждане, като от време на време хвърляше поглед към Зара и работата й с ножиците. Щом приключи с оформянето на маникюра си, тя взе да бърника с лъжичката из жълтеникавата захар на едри кристали. Усещаше пръстите си голи и чисти. Влажното хрущене на захарта се примесваше успокоително с бръмченето на хладилника. Дали да не направи опит да изглежда възможно най-спокойна? Или пък да й разкаже какъв е Паша в действителност? Кое би накарало Алийде да й помогне с най-голяма готовност? А дали не би трябвало да се постарае да забрави Паша поне за известно време и да се концентрира върху Алийде? Най-малкото се налагаше да се опита да мисли трезво.

— Винаги намират.

— Те?

— Мъжът ми, де.

— Май че бягството ти не е съвсем първото.

Лъжицата на Зара застина в захарницата.

— Няма нужда да отговаряш.

Алийде поднесе чинията със свински уши.

— Само ще отбележа, че си в доста окаяно състояние за примамка.

— Примамка?

— Не се преструвай, момиченце. Едно такова младо пиленце, дето го изпращат да проучи дали в къщата има нещо ценно. Най-често обаче ги оставят да лежат насред пътя, все едно са ранени, за да спират автомобилите и хоп — ето ти я колата. Определено трябваше да дойдеш чак след гостуването на дъщеря ми.

Алийде привърши речта си и се зае да пълни чиниите им, но от време на време хвърляше по някое око на Зара. Очевидно очакваше тя да каже нещо. Дали не бе заложила в думите си някакъв капан? Прехвърляше ги из ума си, без да открие нещо особено. Ето защо вметна лесен въпрос:

— Как така?

Алийде не отговори веднага. Очевидно очакваше друга реакция.

— Тогава ще загъмжи с такива гости от селото — всички ще искат да видят какво ми е донесла. Аз обаче ще скрия по-голямата част в гюмовете. Ще оставя на показ само два-три пакета кафе. Не че сега има нещо в тях, празни са си, само малко макарони и брашно — чакат да дойде дъщеря ми. Ще вземе да разглези старата си майка.

Зара пак зачовърка из захарницата с лъжицата, вече обезформена от полепналата по нея захар. Опитваше се да измъдри накъде бие Алийде.

— Помолила съм я да ми донесе какво ли не.

Изведнъж й просветна. Кола! Дали дъщеря й щеше да пристигне с автомобил?

— Ще дойде със собствената си кола. Обеща да ми донесе нов телевизор, да замени този „Рекорд“, какво ще кажеш? Чудно как вече е възможно да пренасяш такава техника през границата, просто ей така.

Зара си взе едно свинско ухо. Ножът й задрънча по чинията, вилицата й бавно бучеше парченцата. Изобщо не и се удаваше, вилицата тракаше, пръстите й се вкопчиха в приборите. Трябваше да отпусне хватката си, иначе Алийде щеше да се досети, че се опитва да спре треперещите си ръце. Не биваше да изглежда твърде развълнувана, налагаше се едновременно да хапва от свинското ухо и да говори, дъвченето уравновесяваше гласа й. Попита накъде смята да отпътува Талви след гостуването си тук, дали направо към Талин. Навярно Зара би могла да се добере до най-близкия град — а кой всъщност беше той? — невъзможно бе да се вози на автобуси и влакове, понеже мъжът й щеше да научи на мига, както и милицията. Алийде отбеляза, че в Естония вече казвали полиция, ала Зара продължи — налагаше се жената да разбере, че трябваше да се добере до Талин тайно. Видеше ли я някой, пътуването й щеше да бъде провалено.

— Нуждая се само от превоз до Талин, нищо повече.

Алийде сбърчи чело. Това беше лош знак, но Зара не можеше да се спре сега, гласът й бе екзалтиран, запъваше се на думите, прескачаше някои, връщаше се да прибере забравените, представи си само, кола! Талви имаше кола. Това можеше да реши всички проблеми. Кога щеше да дойде?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Навярно до два дни.

Ако Паша не пристигне пръв, можеше да избяга в Талин с помощта на Талви. Налагаше се да помисли и как да продължи напред — към Финландия, можеше да опита да се скрие в някой камион на пристанището или нещо подобно. Как успяваше Паша да прекарва хора през границата? Там отваряха багажниците на автомобилите, Зара го знаеше. Камион й трябваше на нея, финландски камион, финландците винаги минават границата по-лесно. Нямаше никакъв начин да се сдобие с паспорт, освен ако не си открадне от някоя финландка, някоя на нейната възраст. Твърде трудно, нямаше да се справи сама с подобно нещо. Първо да стигне до Талин. Като начало се налагаше да спечели Алийде на своя страна. Ала как, как да го постигне, как да изглади бръчките по челото на тази жена? Трябваше да се успокои, да забрави за Талви и колата й за известно време, за да не я изнервя допълнително със собствената си възбуда. Вариантите свистяха навън и навътре в главата й, не й се удаваше да ги обуздае достатъчно, за да ги осмисли. Слепоочията й пулсираха. Трябваше да диша дълбоко, да изглежда надеждна. Като момичетата, които се харесват на възрастните хора. Необходимо бе да се опита да бъде мила, учтива, с добри обноски, отзивчива, само дето лицето и жестовете й бяха на проститутка, макар отрязването на косите все пак да бе от някаква полза. По дяволите — не ставаше.

Зара съсредоточи погледа си върху чашата с кафе на Алийде. Успееше ли да се концентрира върху някакъв предмет, щеше да отговаря по-добре на каквито и да било въпроси. По жълтеникавия порцелан личаха черни пукнатини, подобни на паешки крака. Страните на чашата бяха прозрачни и й напомняха на млада кожа, макар самата чаша да бе стара. Беше плитка, с изящно оформление, принадлежеше на свят, различен от този на останалите предмети в кухнята, свят на отминала изтънченост. Зара не бе забелязала в шкафа други съдове, които биха могли да спадат към същия сервиз, макар, разбира се, да не познаваше всички вещи на Алийде — само онези, дето се виждаха наоколо. Алийде пи от чашата кафе, мляко и вода, като само я изплакваше помежду им. Очевидно бе нейната собствена. Зара следеше с поглед пукнатините й в очакване на следващия въпрос.

Алийде побутна към нея купата с домати.

— Тазгодишната реколта беше добра.

Сред доматите се разхождаше муха.

Зара кимна към купата.

Алийде замахна към мухата.

— Снасят само в месо.

 

 

Алийде бе заинтригувана. Да, бе се опитала да измъкне нещо от тази заплененост по Финландия, но не, момичето не попита повече нито за Талви, нито за електрониката. Вилицата само чаткаше по чинията, устата дъвчеше ухото прилежно, кафената чашка звънтеше, на фона на радиото се чуваха големи глътки, момичето току поглаждаше четинестата си коса. Гърдите й се издуха. Разговорът за колата я бе развълнувал, а не новият телевизор, нито пък друго нещо. Може и наистина да не я интересуваха, а може просто да бе дяволски хитра. Но възможно ли бе подобен парцал да служи за примамка? Дори крадла? Крадците тя ги разпознаваше. Това момиче нямаше достатъчно пъргаво око, не и по техния начин. Имаше вид на куче, принудено непрестанно да се пази от деца, които нарочно се опитват да го сритат. Непрекъснато гледаше да скрие лицето си, през цялото време се свиваше. Крадците изобщо не са такива, дори онези, дето са приучени на занаята с бой. При това споменаването на даровете от Финландия не зачерви бузите й, не предизвика очакваното изражение, познатото сияние на алчността, трепета на почитание в гласа, нищо подобно. Дали пък не искаше да открадне колата?

Както и да е. Беше я изпитала, когато излезе и я остави сама в кухнята, надничайки вътре през прозореца, но момичето така и не се втурна към чантата й, дори не погледна парите на масата, макар Алийде да ги бе пръснала там умишлено, по-късно дори ги превърна в тема на разговор, развявайки пред нея банкнота с думите: „Гледай само, крони на близо два месеца, няма вече рубли у нас, представяш ли си!“ Бъбри й надълго и нашироко за деня на паричната реформа, двайсети юни, после тикна кроните в ъгъла на кухненския шкаф, ала момичето изобщо не ги удостои с внимание. Докато Алийде нареждаше за понижената стойност на парите и как рублата се бе превърнала в тоалетна хартия, момичето изглеждаше разсеяно, току кимаше благовъзпитано, съзнанието му прихващаше по някоя дума и я оставяше да си върви по същия път, без да реагира. По-късно Алийде отиде да провери и преброи банкнотите, когато Зара не бе наоколо. Непокътнати. Опита се да намекне за прекрасните си гори, ала не забеляза и най-слабия проблясък на интерес в очите й.

Вместо това, оставено насаме, момичето само поглади ръцете си, сетне заразглежда захарницата от едновремешна Естония, прокарваше пръсти по пукнатините и декорацията й и гледаше кухнята през нея. Никой крадец не би проявил интерес към някакъв си очукан съд. Алийде й скрои същия номер и в другата стая — остави момичето там само и отиде да напълни вода от кладенеца. Преди да излезе, дръпна едната завеса от прозореца, за да може да следи откъм двора поведението на гостенката. Момичето се шля из стаята, отиде до гардероба, ала не го отвори, нито дори чекмеджетата, само докосваше повърхността му, дори долепи буза до бялата му боя, помириса карамфилите на масата, заглади бродираните върху черната покривка макове, момини сълзи и венчета, попипа зелените им листенца и се втренчи в плата, сякаш искаше сама да се научи да бродира. Ако беше крадла, то на света нямаше по-нескопосана от нея в тази професия.

Преди момичето да се събуди, Алийде се обади на Айно и й каза, че усещала пристъп на треска, нямала сили да отиде за пакета с помощи днес. Пък и още имала мляко, та можела да й донесе друг път. На Айно й се искаше да продължат разговора за Керсти, дето видяла странна светлина насред горската пътека, било НЛО. Керсти припаднала и се събудила едва след няколко часа на същата пътека, просто не си спомняла дали извънземните са я водили някъде. Алийде я прекъсна — обясни й, че се чувствала страшно слаба, трябвало да си полегне, само дето не тресна слушалката в ухото й. И у дома си имаше предостатъчно чудатости, над които да размишлява. Налагаше се да се отърве от момичето, преди Айно или друг някой от селото да намине насам. Що за чудо я бе накарало да я приюти за през нощта?

Зара се хранеше шумно. Бузите й лъщяха като кората на канелена ябълка. Мисълта за колата блещукаше в очите й, макар очевидно да се опитваше да прикрие въодушевлението си. Лоша актриса беше, така нямаше да стигне доникъде. И какво се опитваше да постигне с тази подстрижка? Подобна глава на безрога крава привличаше повече внимание от предишната й прическа.

Алийде отиде да вземе краставички от килера. Приготвеният в чест на Талви крем от невен се стягаше в хладилника пред асортимента от буркани кисели краставички. Това бе единственото нещо, което щерка й би се съгласила да отнесе във Финландия. Кремът действаше добре на кожата й, ала тя не се бе научила да си го приготвя сама. Краставички никога не скланяше да вземе, макар у дома да ги обичаше. В багажника на колата имаше място за колкото искаш буркани, ала щом Алийде се опиташе да ги вмъкне тайно, Талви ги вадеше. Дали мотаещото се из кухнята момиче искаше да открадне колата й и да продължи с нея бягството си?

Алийде не можеше да си отговори.

Чувала бе, че финландците не слагали хрян в краставичките, в това се състоеше разликата.

Алийде седна на масата и предложи на Зара три вида краставички — на резенчета, с копър и сметана, консервирани като салата.

— Тази година реколтата беше особено добра.

Зара не можеше да реши какви краставички да си вземе, та най-напред протегна ръка към киселите, после към паницата, ръката й трепна и купата падна на пода. Трясъкът я накара да скочи от стола, а ръцете й полетяха към ушите. Пак провали всичко. Емайлираната купа се бе преобърнала до чергата, по сивия цимент се точеха пръски сметана. Добре, че паницата не беше стъклена, поне не успя да счупи нищо. Скоро сигурно и това щеше да се случи, ако ръцете й не спрат да треперят. Щеше да се наложи да ги дисциплинира и да накара Алийде да проумее, че не разполагаше с много време. Алийде и този път не изглеждаше ядосана заради бъркотията, просто взе парцала и се хвана да чисти, шъткайки утешително. Нищо не било станало. Когато най-сетне се усети да й помогне, ръцете на Зара още трепереха.

— Зара, мила, това е просто паница с краставички. Хайде, върни се на масата.

Момичето повтори, че не е било нарочно, но това изглежда не вълнуваше Алийде, понеже прекъсна извиненията й.

— Значи мъжът ти има пари?

Зара се върна на стола. Сега бе важно просто да се концентрира и да й отговаря мило, като избягва да създава повече неразбории из къщата. Зара, дръж се като порядъчно момиче. Недей да мислиш — така или иначе сега не можеш. Просто отговаряй на въпросите. За колата ще отвориш дума после.

— Да.

— Много ли?

— Много.

— Че защо й е тогава на една богаташка съпруга да работи като сервитьорка?

Зара защипа ухото си. Там нямаше обеца, останала бе само леко позачервена дупчица. Сега как да отговори на въпроса? Беше глупава, бавно й идваха идеи, но ако замълчи, Алийде щеше да реши, че крие нещо наистина ужасно. Можеше ли да продължава да твърди убедително, че е сервитьорка? Алийде я измери с поглед и тя отново се изнерви. По никакъв начин не би могла да се справи добре. Паша беше прав, плачеше си за боя. Навярно беше прав и за това, че тя чисто и просто не бе човек, способен да се държи на ниво, без да я заплашва бичът. Може би в нея наистина имаше нещо лошо и некадърно, нещо сбъркано по рождение. И както размишляваше над проваленото си добро поведение, думите заизлитаха през устните й още преди да успее да прецени съдържанието им по-точно. Е, добре, не беше сервитьорка! Зара стисна празната дупчица на ухото си, вдигна и другата си ръка и заопипва вдлъбнатинката в основата на ключицата си. Главата и устата й, а и самата тя, бяха отделени, не ги свързваше абсолютно нищо. Разказът й просто се изливаше, а тя бе неспособна да го застави да се върне. Обясни, че били на почивка в Канада, в петзвезден хотел, по цял ден обикаляли с черна кола. Имала си по едно кожено палто за всеки ден от седмицата, отделни за през деня и за вечерите, за вкъщи и за излизане!

— Охо, трябва да е било вълнуващо.

Зара избърса ъгълчето на устата си. Изгаряше от срам. Тогава постъпи както всеки път, когато изпитваше твърде силен свян: съсредоточи погледа и мислите си върху нещо друго. Алийде, кухнята и тенджерата със свински уши изчезнаха. Зара се втренчи в пръста си. Останалата по него пяна от ъгълчето на устата й изглеждаше като змийска плюнка върху малиново листо. Пенеща цикада. Концентрира се върху тези дребни създанийца, винаги бяха най-подходящи, щом се наложеше да пренесе съзнанието си в друго тяло. Ларвата на пенещата цикада се крие в топче от слюнка, което я защитава от врагове и изсъхване. Къде бе чувала това? В училище? Спомни си успокояващото шумолене на учебника. Миризмата на хартия и лепило. За миг се заслуша в шумтенето в главата си, насочи мислите си към сухите страници на учебника и се успокои, остави цикадата на мира и допусна радио „Викер“ обратно в ушите си, а съзнанието си — в кухнята на Алийде при процепите на пода, мушамата и алуминиевата лъжица. Бурканчето с витамин С в единия ъгъл на масата, безопасните букви и думи на кирилица, дражета, витамин С, цифрите според шрифта ГОСТ, познатото кафяво стъкло. Зара протегна ръка към него и си повтори наум успокоителните руски думи от етикета, щракна капачето, познат звук. Като дете често тайничко изпиваше цялото бурканче; тръпчивият, яркожълт вкус нахлу в устата й, както и миризмата на аптека. Пулсът й вече се бе нормализирал, когато се обърна към Алийде и се извини за възбудата си с думите, че просто искала да изглежда обикновена и нормална. Нямала намерение да важничи.

Алийде се засмя.

— Момичето не е искало да звучи като крадла.

— Може би.

— Нито пък като съпруга на мафиот.

— Може би.

Ала Алийде нито продължи разговора, нито я попита защо не може да се прибере в Русия или у дома.

Часовникът тиктакаше. Печката бумтеше. Зара усещаше езика си скован. Пукнатините по цимента изглеждаха мъгляви, сякаш през цялото време се движеха, съвсем леко.

— Така значи — заключи Алийде и стана от масата, замахна с мухобойката към лампата, около която се навърташе някое и друго двукрило, и отиде да свари няколко буркана в тенджерата. — Та помогни ми, де. Чорапите с ракия трябва да са свършили работа, във всеки случай нямаш вид на настинала. След малко ще ти потърся шал, че да я покриеш тая твоя глава.