Софи Оксанен
Чистка (16)

Враните на баба Крел замлъкват

1939, Западна Естония

Алийде отиде да навести Крелевата Мария в къщурката й. Уменията на баба Крел против зли очи и кръвотечение се славеха още отпреди рождението на Алийде, та никак не се съмняваше в силата им.

Беше й неудобно да ходи при нея, понеже Крелевата Мария виждаше разни неща, а тя не искаше да узнава за нейната мъка. И все пак при нужда от съвет нямаше друга алтернатива, освен да се посети баба Крел.

Старицата седеше на пейката на двора заедно с котките си. Каза й, че я очаквала.

— Та знае ли Крелевата Мария за какво иде реч?

— Светлокос момък, млад и красив.

Беззъбата уста смучеше късче хляб.

Алийде остави на стъпалата буркан мед. На рамката на вратата бяха окачени връзки билки, до тях наблюдаваше врана. Алийде се страхуваше от нея, като деца ги плашеха, че враните били омагьосани хора. Цяло ято грачеше на Крелевия двор и при онова й първо посещение, когато баща й бе посякъл крака си с брадвата. Бабата изгони всички от къщата, искаше с него да останат насаме. Децата нямаше да се чувстват добре в кухнята, там миришеше чудновато и носът на Алийде се запуши. На масата имаше голям буркан с личинки на мухи — за рани.

Враната се стрелна към шумящите дървета зад пейката и бабата й кимна, сякаш за поздрав. Слънцето грееше ярко, ала на Крелевия двор захладня. През отворената врата се виждаше мрачната кухня. В преддверието имаше камара възглавници. Калъфките им се белееха. Дантелените им ръбове се къдреха между светлината и мрака. Възглавници на мъртъвци. Крелевата Мария ги събираше.

— Имала си посетители?

— Та тук винаги ги има. Къщата е пълна.

Алийде се поотдалечи от вратата.

— Идва лошо време за сенокоса, чини ми се — продължи старата и пъхна още един залък в устата си. — Ала това май не те интересува. Алийде чувала ли е какво казват враните?

Тя се стресна. Бабата се засмя — враните били мълчаливи вече дни наред, и беше права. Алийде затърси с поглед още от птиците, наоколо имаше предостатъчно, ала не гъкваха. Иззад колибата се донасяше мяученето на котката й, плачевно, разгонено. Бабата я привика. В следващия миг животното бе до бастуна й, отърка се в краката на старицата, а тя го побутна към Алийде.

— Как има сили — зачуди се тя и я изгледа през присвитите си, отекли клепачи. Момичето усети как поруменя. — Просто си е такава. В ден като този и враните мълчат, ала нищо не може да укроти разгонената котка.

Какво всъщност искаше да каже старицата с това „в ден като този“? Дали времето щеше да се разваля, дали предстояха неурожай и глад, или пък говореше за Русия? Или за живота на Алийде? Нещо щеше да се случи с Ханс ли? Котката се отърка в крака й и тя се протегна да я погали. Животното надигна задните си части към ръката й и Алийде го отблъсна. Бабата се разсмя. Смехът й бе неприятен, едновременно всезнаещ и потиснат. Ръката на Алийде изтръпна. Цялото й тяло се скова, сякаш в плътта й имаше сламки сено, които напираха да пробият кожата, а обсебеното й съзнание й нашепваше как бе могла да отиде у Крел вечерта, макар Ханс и Ингел да бяха сами у дома. Родителите им гостуваха на съседите, а тя беше тук. Като се върне вкъщи, Ханс щеше да мирише два пъти повече на мъж, а Ингел — два пъти повече на жена, както винаги след миговете им на усамотение, и тази мисъл само усили бодежа под кожата й.

Алийде пристъпи от крак на крак, Крелевата Мария стана и влезе в колибата, като затвори вратата след себе си. Алийде не знаеше дали от нея се очакваше да си върви, или да почака, ала скоро старицата се върна с кафяво стъклено шишенце в ръка, самодоволна усмивка бе придърпала навътре ъгълчетата на устата й. Алийде го взе. Когато затвори портата, старицата й подвикна:

— Този момък има черна гръд.

— Мога ли…

— Понякога да, понякога не.

— Нищо друго ли не виждате?

— Момичето ми, от почвата на отчаянието никнат лоши цветя.

Алийде хукна да бяга, кожените й чепици летяха на дълги крачки, а даденото й от бабата шишенце се затопли в ръката й, пръстите й обаче бяха обезкървени от студ. Никаква сила ли не бе способна да сложи край на думкащата в гърдите й болка?

Ингел се кикотеше на двора, бе тръгнала за вода от кладенеца. Плитките й бяха разчорлени, бузите — зачервени, беше само по фуста.

В леглото на Алийде я чакаше „Цветчетата на чемериката“ от Туглас, а в постелята на Ингел — мъж. Защо всичко бе толкова несправедливо?

Алийде не смогна да провери действието на Крелевата напитка. Трябваше да я сипе в кафето, ала Ингел спря да го пие още на следващата сутрин и хукна навън да повърне. Вече бе успяло да се случи — онова, срещу което бе предназначено шишенцето на старицата. Ингел чакаше дете.