Софи Оксанен
Чистка (23)

Как стъпката на Алийде стана лека

1948, Западна Естония

На излизане от сградата на гражданския регистър стъпките на Алийде бяха по-леки, отколкото на влизане, а гърбът — по-изправен, защото дланта й вече почиваше върху ръката на Мартин и той бе неин мъж, законен съпруг, а тя беше законната му съпруга, Алийде Тру. Какво прекрасно име! Макар с женитбата си да получаваше известна гаранция за сигурност, имаше още едно важно нещо, което бе постигнала с този съюз. Вече съвсем заприличваше на която и да било обикновена жена. Нормалните жени се омъжват и раждат деца. Тя беше една от тях.

Ако си бе останала стара мома, всички щяха да си мислят, че нещо не й е наред. Така щяха да решат онези хора, макар да имаше малко свободни мъже. Червените щяха да се питат дали не е влюбена в гората. Другите щяха да си правят догадки защо не е подхождала на никого. Дали си няма причина, която да я е направила по-малко жена, жена, която не е достойна за мъжете или не й понася да бъде с мъж? Нещо, което я е превърнало в изостанала жена. Някой навярно щеше да си измисли защо. Преди всичко никой не би могъл да твърди, че нещо й се е случило по време на разпитите, ако е омъжена за човек като Мартин. Никой не би повярвал, че след подобно премеждие жена би била способна да се свърже с комунист. Никой не би дръзнал да говори за Алийде, че, видиш ли, е навита на всеки. Или пък че трябва да се пробва. Никой не би посмял, понеже бе съпруга на Мартин Тру и почтена жена.

А това беше важно. Никой никога да не научи.

На улицата разпознаваше жени, по които надушваше, че ги бе сполетяло нещо подобно. По всяка трепереща ръка заключаваше: тя също. Всяко сепване, причинено от крясък на руски войник, всеки спазъм, последвал тропота на ботуши. И тази ли? Всяка, която не можеше да не премине от другата страна на улицата, когато насреща й вървяха милиционери или войници. Всяка талия, на която под роклята личаха повече от един чифт бельо. Всяка, която избягваше да гледа в очите. Дали и на тях казваха, дали им казваха, че всеки път, когато си лягат с мъжете си, ще си спомнят за тях?

Случеше ли се да се окаже в близост с подобна жена, опитваше да стои колкото се може по-надалече. За да не се забелязва сходството в поведението им. За да не повтарят жестовете и нервозните си постъпки с двойна сила. На вечеринките в селото Алийде избягваше тези жени, защото всеки момент на мястото можеше да изникне някой от мъжете, които щеше да помни вечно. А навярно сред тях би се намерил някой общ и за двете. Нямаше да се сдържат да не хвърлят погледи в една и съща посока, онази, откъдето щеше да се появи той. Освен това щяха да трепнат едновременно при звука на познатия глас. Нямаше да успеят да вдигнат чаши заедно, без да разлеят. Щяха да се разкрият. Някой щеше да се досети. Някой от онези мъже щеше да си спомни, че Алийде беше от жените, водени в мазето на кметството. Че тя бе една от тях. И цялото това забулване на спомени, постигнато чрез брака с Мартин Тру, щеше да се окаже напразно. А може би щяха да си помислят, че Мартин не знае, и да му разкажат. Той, разбира се, щеше да сметне всичко за клевета и да се ядоса. А после? Не, това не биваше да се случва. Никой никога не биваше да узнава.

Удадеше ли й се, винаги измисляше нещо лошо по адрес на тези жени, хулеше и порицаваше, за да се разграничи от тях още по-ясно.

Сигурна ли сте, другарко Алийде?

Преместиха се в обща стая в къщата на Росипу. Те не гримасничеха открито срещу Мартин, страхуваха се от него, ала на Алийде й се налагаше през цялото време да се пази от препъване и падащи предмети. Децата подменяха захарта в захарницата й със сол, смъкваха прането от въжетата, пускаха червеи в съдовете й с брашно, лепяха сополи по ръкохватките им и заставаха до въртящия се чекрък на майка си да гледат как Алийде пие солен чай и хваща дръжките, без лицето й да трепне, макар да усещаше засъхналите сополи по пръстите си и да знаеше, че брашното гъмжи от червеи. Нямаше намерение да им достави удоволствие, показвайки, че се трогва от която и да било тяхна постъпка, от презрението им, от каквото и да е. Тя бе съпруга на Мартин и се гордееше с това, опитваше се да си го припомня на всяка крачка, мъчеше се да постигне същата важна походка като неговата, да минава през вратите така, че другите да й правят път, не тя на тях. Ала някак си все ставаше така, че тя чакаше, а Росипуви затръшваха вратата под носа й и трябваше да я отваря наново. Червените войници, нощували в къщата, ги бяха научили да казват добро утро и добър ден на руски. Нея я поздравяваха с тези прясно усвоени фрази.

Между зъбите на Мартин вечно засядаха остатъци от парченца лук, а самият той представляваше солидна гледка. Имаше здрави мускули, кожата на ръцете му висеше отпуснато, а порите под мишниците му едрееха почти до рамото. Дългите косми там жълтееха от пот и изглеждаха гъбести въпреки гъстотата си, като ръждясала стоманена вълна. Пещерест пъп и топки, увиснали почти до коленете. Трудно бе човек да си представи, че някога е притежавал стегнатите тестиси на млад мъж. Порите му преливаха от себум, чиято миризма се променяше в зависимост от това, което бе ял. Или пък Алийде просто си въобразяваше. И все пак се стараеше да готви без лук. С времето даваше и най-доброто от себе си, за да се научи да гледа на Мартин както жената гледа на мъжа, да съумее да бъде съпруга, и постепенно започна да постига успехи, наблюдавайки как попиваха словата му, когато четеше речи. Мартин притежаваше сила и жар. Караше хората да го слушат и да му вярват почти колкото на Сталин. Думите му режеха като сърп, удряха като чук. Когато говореше, Мартин вдигаше ръка, свиваше юмрук, размахваше го заплашително, осъждайки фашистите, саботьорите, бандитите, и този юмрук бе голям, палецът — мощен, длан като глава на бик, добре би било да те брани подобна ръка. Ушите му бяха големи и виснали, умееше да ги мърда, изглеждаха така, сякаш чуваха всичко. А ако това беше вярно, то прихващаха и известията за евентуални опасности. Мартин узнаваше за заплахите овреме.

Сутрин миризмата от подмишниците му оставаше полепнала по косата и кожата на Алийде, та надушваше мъжа си през целия ден. Той искаше да спят в тясна прегръдка, здраво притиснал малката си праханка под мишница. Много добре, Алийде се чувстваше в безопасност, години наред не бе спала така, заспиваше лесно и ненаситно, сякаш искаше да компенсира за всички безсънни нощи от миналото, понеже вече нямаше нужда да се бои, че някой ще почука на вратата посред нощ. Никой не бе способен да я изтръгне от тази подмишница. В нито едно село в цялата страна нямаше по-безукорен партиен организатор от Мартин.

Той се радваше да вижда как нощите, прекарани до него, разхубавяваха Алийде, чието плашливо поведение отначало го бе учудвало. Присъствието му й помагаше да се сепва по-рядко през деня, боязливият й поглед се поуспокои, безсънната кървясалост на очите й избледня и всичко това правеше Мартин доста щастлив. И този щастлив мъж уреди жена си на работа като инспектор, в чиято длъжност влизаше и събирането на плащания, и издаването на платежни лично. Задачата бе лесна, макар и неловка — Росипуви не бяха единствените, които започнаха да затръшват вратата, щом видеха велосипедът й да приближава къщата. Все пак Мартин обеща да й намери по-приемлива служба, само да напредне в кариерата си.

Ала тази смрад… Отначало Алийде се опитваше по цял ден да диша през устата. В крайна сметка привикна.

Ингел й бе казала, че е започнала да мирише на руснаците. Също като хората, дето се появяваха на жп-гарата и сядаха там с големите колкото тях самите вързопи. Влаковете непрестанно ги мъкнеха, а новите заводи ги поглъщаха.