Софи Оксанен
Чистка (13)

Снимката, която Зара е получила от баба си

1991, Берлин

На снимката две млади момичета стояха едно до друго с лица към фотоапарата, ала не смееха да му се усмихнат. Роклите падаха по бедрата им леко накриво. Подгъвът на едната бе малко по-нагоре от дясната страна, отколкото от лявата. Навярно зад него се криеше гънка. Другото момиче бе по-изправено, имаше висока гръд и тънка талия. Самоуверено бе издало напред единия си крак, обут в черен чорап. Добре се виждаше изящната му линия. На гърдите й се мержелееше някаква значка, четирилистна детелина. Не се различаваше на снимката, но Зара знаеше, че това бе емблемата на Младите селски стопани, баба й бе разказала. Докато гледаше фотографията сега, долови нещо, което преди не разбираше: в лицата на момичетата имаше нещо доста невинно и тази непорочност така струеше от закръглените им бузки, че Зара изпитваше срам. Навярно не я бе забелязала преди, защото и тя самата навремето имаше същото изражение, същата невинност, ала сега, когато я бе изгубила, успяваше да я разпознае в момичетата на снимката. Изражението отпреди запознанството с действителността. Изражението от времето, когато все още имаше бъдеще и всичко бе възможно.

Баба й даде снимката преди това пътуване до Германия. В случай че нещо й се случи. Старите хора винаги може да ги сполети какво ли не, а тогава снимката вече щеше да бъде изхвърлена, преди Зара да успее да се прибере. Зара се опита да разсее тези приказки, ала баба й не отстъпи. Според майка й всичко старо бе боклук за унищожаване, та не пазеше подобни снимки. Зара кимна — познаваше тази страна от характера й — взе фотографията и се грижи за нея добре, дори и тогава, когато на практика бе невъзможно, щеше да си я пази и занапред, макар всичките й останали притежания да бяха изчезнали, а всяко парцалче по тялото й да принадлежеше на Паша, щеше да пази снимката, макар по снагата й вече да нямаше нищо нейно, макар всичките й жизнени функции да зависеха от неговото разрешение, макар да ходеше до тоалетната само ако Паша й позволи и не получаваше дамски превръзки, нито памук, нищо, понеже на Паша така или иначе му излизаше твърде скъпа.

Освен снимката, баба й даде и картичка, на чийто гръб написа адреса на родния си дом, името на селото и къщата. Дъбова къща. В случай че попадне в Естония по време на голямото си пътешествие по света. Самата мисъл смая Зара, ала за баба й бе напълно естествена.

— Германия е точно до Естония! Посети я, сега ти се е паднало, толкова лесно ще отидеш.

Очите на баба й блеснаха, когато Зара й разказа за плана си да замине на работа в Германия. Майка й не се въодушеви, както не се трогваше от каквото и да било друго, но най-вече не харесваше подобни намерения, според нея Западът бе опасно място. Голямата заплата не промени отношението й. Баба й също не обърна внимание на приказките за парите, само настояваше Зара да посети с тях Естония.

— Зара, запомни. Ти не си руско момиче, а естонско. Ще купиш семена от пазара и ще ми ги пратиш! Искам естонски цветя на перваза!

На гърба на снимката се четеше „На Алийде от сестра й“. На картичката баба й написа и името Алийде Тру. Дотогава никой не бе споменавал пред Зара нищо за нея.

— Бабо, коя е Алийде Тру?

— Сестра ми. Малката ми сестричка. Или беше. Вече трябва да е мъртва. Та ти можеш да разпиташ за нея. Дали пък някой не я познава.

— Защо никога не си споменавала, че си имаш сестра?

— Алийде се омъжи рано и се изнесе от дома. После избухна войната. Дойдохме тук. Ти обаче трябва да отидеш да видиш къщата. После ще споделиш кой живее там и как изглежда сега. Нали съм ти разказвала каква беше преди.

Когато на заминаване майка й я изпрати до входната врата, Зара остави куфара си на земята и я попита защо никога не й е споменавала за леля си.

Този път майка й отговори.

— Аз нямам леля.