Софи Оксанен
Чистка (20)

Скоро Алийде ще има нужда от цигара

1947, Западна Естония

Лястовиците вече бяха отлетели, ала жеравите пореха небето с проточени шии. Писъците им валяха по полето и пронизваха болезнено главата на Алийде. За разлика от нея, те се махаха, бяха свободни да отидат, където си поискат. Тя имаше свободата единствено да излезе в гората за гъби. Кошницата й бе пълна с рижики и мъхнатки. Очакващата я у дома Ингел щеше да остане доволна от плячката, Алийде щеше да ги почисти, Ингел може би щеше да й даде да ги попари, ала нямаше да я изпусне от очи, а после щеше да ги затвори в буркани, като я застави да внимава, понеже нямало да се справи с домакинската работа в собствения си дом, ако не умее да маринова гъби. Да ги сложи в саламура сигурно и тя би успяла, ала хубавата марината си искаше чалъма. И скоро на рафта в килера щяха да се наредят още няколко буркана, дело на Ингел, няколко буркана по-малко глад тази зима.

Алийде затули ухо със свободната си ръка. Колко много жерави! Ама че писъци! Усещаше есента през кожените си чепици. Жажда дращеше гърлото й. Изведнъж се появи някакъв мотоциклет, мъж в кожено яке спря до нея.

— Какво има в кошницата?

— Гъби. Ходих да набера.

Мъжът сграбчи кошницата, провери я и я захвърли. Гъбите затрополиха по земята. Алийде се взираше в тях, не смееше да погледне към него. Сега щеше да се случи. Трябваше да запази спокойствие. Не биваше да се изнервя, не биваше да показва пърхащия в нея страх. Студена под се застича от бедрата към обущата й, вкочаненост обхвана тялото й, кръвта напусна крайниците й. Може пък да не се случи нищо, може напразно да се е стъписала.

— Та ти и преди си идвала при нас? Със сестра ти. Ти си сестра на жената на оня бандит.

Алийде се взираше в гъбите. С ъгълчето на окото си долавяше коженото яке. То изскърца, когато мъжът помръдна. Щръкналите му уши червенееха. Хромираните му кожени ботуши лъщяха, макар пътят да бе прашен, а той да не беше германец. Дали да не побегне, разчитайки, че няма да я застреля в гръб? Или че няма да я улучи? Ала после мъжът щеше да отиде право у тях, да докопа Ингел и Линда и да зачака да се прибере и тя. Не е ли беглецът винаги виновен?

Мъжът с големите уши съобщил в кметството, че Алийде носела храна на бандитите. Светлината прозираше през ушите му. Бутна я на стол в средата на стаята, а сам той излезе.

— Другарко Алийде, вие сте разочарование.

Гласът бе същият като първия път. Мъжът бе същият. Сигурна ли сте, другарко Алийде? Изправи се от скривалището на мрака около масата, изгледа я, поклати глава, въздъхна дълбоко, беше доста печален.

— Направих всичко възможно за вас. Повече нищо не мога да сторя.

Кимна към мъжете зад гърба си, които се приближиха до нея. Той самият излезе от стаята.

Завързаха ръцете й на гърба, покриха главата й с торба. Мъжете напуснаха помещението. През плата не се виждаше нищо. Отнякъде по пода капеше вода. Мазето смърдеше и през покривалото. Вратата се отвори. Ботуши. Разкъсаха ризата й, копчетата се разлетяха към плочите на пода, стените — немските стъклени копчета, а после — превърна се в мишка в ъгъла на стаята, в муха на лампата, отлетя, в гвоздей в стена от шперплат, в ръждиво кабарче, беше ръждиво кабарче на стената. Беше муха и лазеше върху голата женска гръд (жената бе в средата на стаята с торба на главата), лазеше по прясна контузия, кръвта напираше под кожата на гърдите й, ивицата, която мухата трябваше да прекоси, минаваше право през натъртеното, кръвоизливите около подпухналите зърна се стелеха като континенти. Когато голата кожа на жената докосна пода, тя повече не помръдна. Жената с торбата на главата насред стаята беше чужд човек, Алийде я нямаше, сърцето й търчеше с къси гъсеничи крачета към пукнатините, вдлъбнатините, браздите, сля се с корена, който растеше в почвата под помещението. Дали да не направим сапун от тая тук? Жената насред стаята не помръдваше, не чуваше, Алийде се бе превърнала в петно от плюнка върху крака на масата, домашен сечко до дупката си, в кръглата дупка в дървото, елша — елша, израсла от естонската почва, още усещаща гората и водата, корените и къртиците. Потъна надълбоко, беше къртица, изриваща купчинка пръст на повърхността, усещаше дъжда и вятъра на двора, мократа пръст дишаше и кипеше от живот. Главата на жената, лежаща насред стаята, бе тикната в кофата с нечистотии. Алийде беше навън, в мократа почва, с пръст в ноздрите, пръст в косата, в ушите, кучета бягаха отгоре й, лапите им тъпчеха пръстта, която дишаше и стенеше, дъждът се топеше в нея, канавките се пълнеха, водата биеше и блъскаше собственото си течение, а някъде имаше хромирани ботуши, някъде — кожено яке, студената смрад на ракия, някъде руският и естонският се размесваха, суматоха от изгнили езици.

Жената насред стаята не помръдваше.

Макар че тялото й се бореше, макар че пръстта се мъчеше да я задържи за себе си, галеше нежно потъмнялата й плът, облизваше кръвта по устните й, целуваше отскубналите се косми по тях, макар че правеше всичко възможно, не успя, върнаха я обратно. Издрънча катарама на колан и жената насред стаята помръдна. Затръшна се врата, затропа ботуш, звънна ракиена чаша, по пода издращи стол, лампата се залюля на тавана, а тя опита да се измъкне — беше муха в лампата, плътно прилепнала върху волфрамовата жичка — ала коланът я дръпна назад, тъй хубаво продупчен колан, та чак безшумен, кожа, по-добре надупчена от мухобойката. Разбира се, че опита, нали бе муха, литна стремително, хвръкна към тавана, отлетя от светлината на лампата, прозрачни крилца, сто очи, ала жената на каменния под изхриптя и се сгърчи. На главата й имаше торба, а торбата миришеше на повръщано и в плата й нямаше дупка, през която мухата да премине, мухата не намери пътя към устата на жената, мухата можеше да се опита да я задуши, да я накара да повърне повторно и да се задави. Торбата смърдеше на урина, беше мокра от нея, повръщаното беше по-старо. Вратата се затръшна, затропаха ботуши, над тях се чу мляскане, цъкане с език, трохи нападаха по пода като каменни блокове. Мляскането секна.

— Смърди. Отведете я.

Събуди се в канавката. Беше нощ, коя нощ? Дали бе изминал ден, или два, а може би само една нощ? Чу се кукумявка. Черни облаци се носеха по лунното небе. Косата й беше мокра. Приседна, изпълзя на пътя, трябваше да се прибере у дома. Долната риза, комбинезонът, роклята и ластичните колани за жартиери си бяха по местата. Не и забрадката. Чорапите липсваха. Не можеше да се върне вкъщи без чорапи, чисто и просто не можеше, защото Ингел… Дали изобщо си бе у дома? Дали беше добре? Ами Линда? Алийде хукна да бяга, краката не я държаха, лазеше, влачеше се, катереше се, залиташе, олюляваше се, куцаше и се клатушкаше, но напред, напред с всяко движение. Ингел със сигурност си беше у дома, този път бяха пожелали само нея, Ингел си бе вкъщи. Ала как да й обясни, че на излизане е била с чорапи, а на връщане — без? За забрадката можеше да каже, че я е забравила в селото. Пътят бе осеян с локви, беше валял дъжд. Добре. Свалила е мократа си забрадка и я е оставила някъде. А чорапите, без тях нямаше как да се прибере. Приличната жена не ходи босонога дори в собствения си двор. Хамбарът. Там имаше чорапи. Налагаше се да си вземе оттам. Ала той бе заключен, а ключът — у Ингел. Нямаше начин да влезе вътре. Освен ако не бяха забравили да затворят вратата.

Алийде се съсредоточи върху мислите за чорапите по целия път към дома, не за Ингел, нито за Линда, нито за каквото и да било от случващото се. Изреждаше на глас различни видове: копринени чорапи, памучни чорапи, тъмнокафяви чорапи, черни, светлокафяви, сиви, вълнени, навити, плевникът вече се мержелееше пред очите й, съмваше се, детски чорапки, бе заобиколила през пасбището зад къщата, бродирани чорапи, фабрично изработени, чорапи, струващи колкото два килограма масло, колкото три буркана мед, колкото двудневна надница. С Ингел работиха по два-три дни в чужди къщи, накрая и двете се сдобиха с по чифт копринени чорапи, черни, с памучни пръсти. Сребърните върби шумяха по пътя към дома, къщата блещукаше иззад дърветата на двора, вътре светеше, Ингел си бе у дома! Кучето не се чуваше, неоцветени вълнени чорапи, капронови чорапи, стигна до плевника, пробва вратата. Заключена. Принудена бе да влезе боса и да се държи далеч от лампата, веднага да седне до масата и да мушне крака отдолу. Може би никой нямаше да забележи. Нуждаеше се и от огледало. Алийде попипа бузите си, приглади коси, прокара ръка по главата си, ала тя лепнеше, копринени чорапи, памучни чорапи, вълнени чорапи, капронови чорапи. Извади кофа вода от кладенеца, изми си ръцете, изтърка ги с камък, като нямаше четка, кафяви чорапи, черни чорапи, сиви чорапи, неоцветени, бродирани, вече трябваше да влезе вътре. Щеше ли да се справи? Щеше ли кракът й да прекрачи домашния праг, щеше ли да сполучи да им проговори? Дано Ингел все още да е толкова сънена, че да няма сили за приказки. Линда сигурно спеше, утрото бе толкова ранно.

Алийде тласна тялото си към двора, сама се гледаше изотзад: как пристъпва, как повдига крака, как ръката й стиска бравата, а гласът й извиква, че си е дошла. Вратата се отвори. Ингел влезе. За късмет Ханс бе в стаичката. Алийде въздъхна. Ингел я зяпна. Алийде вдигна ръка в знак да си мълчи. Очите на сестра й се спуснаха към босите й крака, Алийде извърна глава, наведе се да почеше Липси. Линда се втурна в кухнята, ала спря, съзряла дълбоко увисналите ъгълчета край устата на Ингел. Тя й заръча да се измие. Линда не помръдна.

— Няма ли да слушаш!

Детето се подчини. Емайлираната паница издрънча, плисна вода, Алийде стоеше все на същото място и миришеше. Дали Линда бе зърнала босите й крака? Отново се отдели от тялото си, колкото да успее да го избута до леглото, и се върна в него едва когато усети под страната си познатия сламен дюшек. Ингел дойде до вратата и каза, че ще й приготви баня, когато Линда отиде на училище.

— Изгори дрехите.

— Всичките?

— Всички. Нищо не им казах.

— Знам.

— Пак ще дойдат за нас.

— Трябва да изпратим някъде Линда.

— Ханс ще се усъмни, а това не бива да се случва за нищо на света. Не можем да му разкажем.

— Не можем — повтори Ингел.

— Трябва да се махнем.

— Къде? А Ханс…