Софи Оксанен
Чистка (18)

Най-напред да направим завеси

1944, Западна Естония

Руснаците вече се ширеха из страната за пореден път, когато една нощ Ханс почука на прозореца на задната стаичка. Алийде извади брадвата, Ингел занарежда Отче наш, а Линда се скри под леглото, ала скоро се досетиха. Две дълги, две кратки. Ханс се бе прибрал у дома.

Докато Ингел ронеше радостни сълзи, Алийде умуваше как да го укрият. Ханс прошепна, че избягал от германските редици и прекосил залива като финландец. Ингел изгъгна, че можел да се опита да им изпрати писмо, но Алийде бе доволна, задето не го беше сторил. Колкото по-малко от действията му попадаха върху хартия, толкова по-добре. Дезертирането му при финландските войски трябваше да бъде изтрито от паметта незабавно, навярно Ингел го осъзнаваше? А малката стаичка зад кухнята пак ли щеше да служи за скривалище? Тъкмо там пребиваваше Ханс и предишния път, когато руснаците бяха нахлули в страната. Добро местенце беше, без прозорци, там го и скриха, ала още след първата нощ безпокойството му взе да нараства и започна да разпитва за движението на Горските братя. Бездействието засягаше мъжката му чест и той настояваше поне да върши къщната работа. Беше време за коситба, по полята се трудеха и други укриващи се мъже, предрешени в поли, ала Ингел не смееше да пусне и него. Никой не биваше да научава за завръщането му, обясниха проблема и на Линда.

Два дни по-късно съседката Айно, наскоро овдовяла и вече в напреднала бременност, притича през полето с ръце на корема, свлече се до вилата на Ингел и съобщи, че момчетата на Берг вървели към тях, решително подминали къщата й с марш, а най-младият развявал знаме в синьо, черно и бяло. Ингел и Алийде зарязаха сенокоса и се втурнаха към дома. Момчетата на Берг ги чакаха на двора, пушеха руски цигари, поздравиха ги.

— Ханс да се е вясвал?

— Защо питате?

Ингел и Алийде стояха рамо до рамо пред тях, пръстите на ръцете им се сключиха.

— Ханс не се е прибирал откак замина, където замина.

— Но скоро ще се върне.

— Нищо не знаем по въпроса.

Момчетата на Берг им наредиха да му предадат поздрави. Събирали войска и търсели най-добрите мъже. Ингел им даде хляб и три литра мляко с обещанието да предаде съобщението им. Когато обаче се скриха зад сребърните върби, Ингел й пошушна, че за нищо на света не можеха да кажат това на Ханс. Та нали веднага щеше да отърчи след тях! Алийде игнорира хленча й и отвърна, че скоро към дома им щеше да забръмчи мотоциклетът на чекистите, понеже не можеше да си представи по-очевидна дейност от маршируващите момчета на Берг, навярно Ингел го осъзнаваше?

Действаха бързо. Когато часовникът би следващия кръгъл час, Ханс вече бе изчезнал в периферията на гората. Детето ревна на двора, а шумът от мотор се засили. Сестрите се спогледаха. Ханс се бе измъкнал в последния момент, но ако си седяха на кухненската маса в разгара на сенокоса, работата щеше да изглежда точно както и изглеждаше — сякаш нещо се е случило и сега само чакат цевта да опре в тила им. Хайде обратно на полето. През килера към хамбара, през хамбара към обора, а оттам — през шумолящите тютюневи насаждения към полето точно в мига, когато моторът свърна на двора им с подскачащ кош.

— Тенджерата остана на печката. Ще видят, че някой току-що е бил там — задъха се Ингел.

Не бяха заключили входната врата, би изглеждало подозрително. Скоро чекистите щяха да видят яйцата за Ханс, които потракваха във врящата на печката тенджера, и да се досетят, че някой е бързал да избяга от кухнята. Жените останаха на полето, за да наблюдават случващото се в къщата иззад камара камъни. Мъжете в кожени палта спряха мотоциклета, влязоха вътре, застояха се там за миг, излязоха, огледаха се и потеглиха. Ингел се смая от скорошното им заминаване и незабавно съжали, че бяха пуснали Ханс в гората за едното нищо. Навярно щяха да се разберат с чекистите. Ако просто си бяха останали на мястото, онези може би щяха само да огледат кухнята и да си тръгнат. Ханс щеше да си седи на спокойствие в малката стаичка. Глупава Ингел. Алийде не проумяваше как бе взел подобна жена.

— Налага се да се организираме.

— Как?

— Не го мисли.

Нощем Ингел плачеше, а Алийде будуваше, обмисляйки варианти. От сестра й не можеше да се очаква да разсъждава разумно, тя дори не виждаше мухъла по хляба, който даваше на Линда, нито забелязваше познатите им. Докато тя простираше прането на дъжда и мънкаше молитви, Алийде размишляваше през цялото време. За да може Ханс да се спаси, трябваше да изчистят репутацията му от участието в гражданския отбранителен корпус и Омакайтсе^[1], задачите му на парламентарен караул, а най-сетне оставаше и тази финландска война. С приказки нямаше да се измъкнат, а вече не личаха изгледи и за успешно бягство.

Приятелят на Ханс от занятията за подготовка за първото причастие, Теодор Крус, бе успял да се очисти дори от разпространението на антисъветски позиви, ала Алийде знаеше на каква цена. Ингел дори не подозираше и така беше по-добре.

Селската милиция обичаше да засища тантурестото си шкембе с млада плът и розови бузки. Колкото по-младо, толкова по-добре. Колкото по-тежко бе престъплението на родителите, толкова по-малко трябваше да е момичето или с толкова повече нощи се изкупваше прегрешението, не с една, нито пък само с една девственост. Теодор Крус го пуснаха да си върви, понеже прелестната му дъщеря изкупи греха му със среднощни посещения в милицията, сваляйки роклята и чорапите си, коленичейки пред милиционерите. Следите от агитаторската му дейност изчезнаха, съчинените от него позиви и антисъветската му дейност бяха приписани на нечие друго име и този друг получи десет години в рудниците и пет в изгнание. Деянията на Ханс водеха към смърт или най-малкото години в Сибир.

Дали Теодор знаеше какво бе вършила дъщеря му? Навярно милицията му бе разказала. Алийде ясно си представяше как широко разкраченият, обут в ботуши милиционер бе отишъл да го прошушне в ухото му.

Ингел не беше способна на подобно нещо, тя можеше само да хълца, забила нос в черджето на стената. Пък и не беше достатъчно млада за милиционерите. Нито пък Алийде. Онези признаваха само момичета, които още не бяха жени. Пък и Алийде не би могла да го направи — или пък можеше? Тя будуваше, под очите й избиха черни кръгове, а си нямаше кого да попита какво и как да стори.

Вследствие на безконечното будуване Алийде се сети за завеси. Бе се взирала ли, взирала, бе наблюдавала черната нощ, месечината, безлунното небе, нарастването и смаляването й, а заедно с това и хода на времето. Бе бдяла и копняла за майка си, която да попита за съвет, а също и за баща си, който щеше да знае как да постъпи, за някого, който би могъл да каже нещо. Алийде искаше да си върне съня, Ханс да се прибере, а натрапчивата луна да изчезне от прозореца. Докато размишляваше така, се досети, че трябваше да си ушият завеси. Ингел незабавно одобри идеята. Ако си имаха пердета, Ханс можеше от време на време да влиза в кухнята. Толкова бе просто. Толкова лудо. И наистина ги сметнаха за побъркани, когато Алийде се зае да набива плата на стана, а Ингел — да бродира украси по тъканта, макар да се нуждаеха от конците за други цели. В селото не обръщаха внимание на глупавото им поведение — войната е размътила главите им, а това им бе удобно. Алийде заръча на Ингел да им обясни, че потъвала в ръчната работа, понеже облекчавала теглото й и вече не плачела чак толкова много, като се съсредоточавала върху иглата и конеца. Пак по нейно нареждане Ингел опяваше надлъж и нашир за тяхна братовчедка в Талин, която казала, че дългите завеси били на мода в Париж и Лондон. Показала им модни списания от чужбина и там никъде не се виждали селските къси перденца, те били безнадеждно старомодни! Понякога Алийде чувстваше, че като се обясняваха за тая работа със завесите, хората ги гледаха така, както се гледа човек, когато знаеш, че лъже, ала си мълчиш, оставяш го, преструваш се, че му вярваш, и това я накара да се оправдава двойно по-упорито — в тези времена трябвало да бъдат изтънчени, да бъдат глуповати, нека и на село да възприемат градските влияния, и да, дори и в тези времена. Алийде се обяви за човек на новото време, искала завеси като за човек на новото време, първите дълги завеси в селото.

Стана им навик да дърпат пердетата почти всяка вечер. Понякога ги оставяха отворени, за да може минаващите покрай двора им да видят, че животът вътре си протича както преди, че у тях нямат никакви тайни.

И други започнаха да закриват прозорците си заради евентуалните шпиони — вярно, с къси завеси, ала и те успяваха да прикрият случващото се вътре. Безспорно мнозина разбираха защо сестрите бяха избрали дългите, ала онези, които се досещаха, не си отваряха устата.

След като два месеца поред дърпаха завесите напред и назад, решиха, че най-добрата алтернатива бе да държат Ханс у дома през цялото време. Можеха да изкопаят килер под пода на спалнята, друга възможност бе да го изградят между кухнята и помещаващата се зад нея малка стаичка. Щяха ли да успеят? Беше достатъчно топло, близо до тях, и без проблем можеха да пускат гости в останалите помещения. Малката стаичка винаги им бе служила главно за склад и стая за гости, малцина от селото бяха прекрачвали прага й, а вратата винаги бе затворена. Нямаше си ни резе, нито брава, само кукичка. Пък й кой щеше да помни първоначалните й размери? Стаичката нямаше прозорец и вътре вечно беше мрачно. Беше време да повикат Ханс от гората, понеже се нуждаеха от него за строителната работа.

В обора имаше дъски, внесоха ги вътре незабелязано през плевнята за сушене на тютюн и килера. Градиха стената само през възможно най-ветровитите или дъждовни дни, когато времето поглъщаше ударите на чука, и само в моментите, които Линда прекарваше с Алийде или Ингел в плевнята или някъде другаде, понеже детската уста неизбежно си бе детска уста. Не биваше да й разказват за начинанието, щеше да слуша разни истории за призраци в малката стаичка. Веднъж оттеглил се в готовото помещение, Ханс щеше да ходи в кухнята и банята само когато Линда я нямаше там или спеше. Ако се събудеше през нощта и влезеше в кухнята, обясняваха й, че татко й само е дошъл на гости от гората.

Първа греда, втора — убежището изглеждаше сполучливо. Ингел се смееше, Алийде се усмихваше, в тананикането на Ханс се долавяше ведра нотка. Старите дъски от пода и тавана бяха извадени и прикрепени върху новата стена. Пробиха достатъчно отвори за дишане, на вътрешния таван сложиха тръба, която провеждаше въздух отвън. Ингел изрови от тавана руло тапети, използвани за малката стаичка, и когато ги залепиха на място, вече никой не би могъл да се досети, че отзад се криеше просторно помещение. Ханс намести шкафа от старата пред новата стена и той прикри удачно налепените тапети, вече не се забелязваха гладкостта и по-светлият им нюанс. Вратата към стаичката остана зад шкафа. За нужник най-напред сложиха кофа в ъгъла, ала сетне решиха, че бе необходимо да пробият дупка в пода, а кофата да пъхнат вътре, с капак. Ако не, можеха да направят отвор в стената, която отделяше стаичката от плевника. Евентуално би им се удало да построят и някакъв клозет там, който да се използва и за авариен изход.

Вечерта Ханс се изкъпа и хапна доволно. Ингел напълни раницата му, а на Линда обясниха, че татко пак трябвало да замине, но скоро щял да се върне. Много скоро. Линда се разплака и Ханс я успокои. Налагало се да бъде много смело момиче, за да може татко й истински да се гордее с естонската си дъщеричка.

И трите го изпратиха до вратата на плевника и останаха да го гледат, докато се скри сред първите дървета. Върна се на следващата нощ и приведе стаичката в употреба.

След два-три дни из селото се разпространи новината за зловещата участ на Ханс Пек на горската пътека.