Софи Оксанен
Чистка (15)

Алийде хапва цветове от петолистен люляк и се влюбва

За свободна Естония!

Юни 1949

Ето я тук чашата на Ингел. Искаше ми се да взема и възглавницата й, но Лийде не ми я даде. Пак се разпорежда, опитва се да сресва косата си точно като Ингел. Може би просто се старае да ме поразвесели, ала това не ме ободрява, грозно е. Пък не мога да й кажа нищо лошо, нали ми готви и върши всичката работа. Ядосам ли я, няма да ме пусне навън. Не показва гнева си, просто не ми дава да изляза и не ми носи храна. Последно гладувах два дни. Май се подразни, задето помолих за нощницата на Ингел. Няма повече хляб.

Когато ме пуска да излизам, опитвам се да й угодя, говоря й хубави неща и я карам да се усмихва, хваля гозбите й, на нея й харесва. Миналата седмица ми опече кекс с шест яйца. Не съм питал откъде се е взело такова количество яйца, ала тя искаше да знае дали сладкишът е бил по-вкусен от тези на Ингел. Не й отговорих. Сега се опитвам да измисля нещо мило.

Лежа си тук с моя „Валтер“ и ножа до мен. Чудя се какво ли бави Англия?

Ханс Пек, син на Ерик, естонски селянин

1936-1939, Западна Естония

В неделните дни след църква Алийде и Ингел имаха обичая да се разхождат до гробището, за да се срещнат с познати и да заглеждат момчетата, флиртувайки само доколкото позволяваха границите на благоприличието. В църквата винаги сядаха до гроба на принцеса Аугуста от Колувере, чупеха нетърпеливо глезени и тръпнеха да се покажат на гробището, да демонстрират краката си, обути в модни и скъпи черни копринени чорапи, да пристъпват кокетно, в най-добрата си светлина, красиви и готови да завъртят очи към сгодните женихи. Ингел бе сплела коси, навивайки ги на корона на главата си. Алийде като по-млада бе оставила плитката си спусната. Онази сутрин бе споменала, че смятала да се подстриже. Видяла градски момичета с такива „шармантни“ къдрици, за две крони щели да направят и на нея с апарата, ала Ингел се ужаси и я предупреди да не споменава подобни неща на място, където майка им можеше да ги чуе.

По някаква неведома причина утрото бе необичайно нежно, а люляците — особено омайни. Алийде бе започнала да се чувства пораснала и, пощипвайки бузите си пред огледалото, беше съвсем сигурна, че това лято ще й се случи нещо прекрасно, защо иначе бе намерила люляково цветче с пет венчелистчета. Нямаше как подобно знамение да се окаже погрешно, особено след като най-благоверно го бе изяла.

Когато богомолците най-сетне се разбъбриха пред черквата, момичетата поеха на обичайната си разходка под смърчовете на гробището, папратите бършеха краката им, катеричките припкаха по клоните, а кладенецът проскърцваше от време на време. По-нататък грачеха врани, какво предсказваха те за женихите? Ингел затананика vaak vaak keilest kahest paar saab^[1], бъдещето грееше от небето, а животът беше хубав. Очакването на предстоящите години играеше в гърдите им, както обичайно се случва с младите момичета.

Сестрите тъкмо бяха направили пълна обиколка на гробището, като ту си шушукаха, ту се спираха да побъбрят с познати, когато копринената рокля на Алийде се закачи на завъртулка от желязната ограда и тя се наведе да я освободи. Тогава съзря някакъв мъж край немските гробове, него, до каменния зид, върбите, слънцето и мъха по дувара, ярката светлина, звънкия смях. Мъжът се смееше с някого, наведе се да завърже ботушите си и продължи да говори, извърна лице към другаря си, докато правеше възела, и се изправи тъй елегантно, както се бе и навел. Алийде забрави за роклята и се надигна, още преди да е успяла да откачи ръба й. Звукът на разкъсващата се коприна я събуди и тя освободи тъканта, избърса зрънцата ръжда по ръцете си. Слава богу, скъсаното беше малко. Може би не се забелязваше. Може би мъжът нямаше да забележи. Алийде приглади косите си със скована ръка. Погледни. Прехапа устни, за да се позачервят. Спокойно можеха да се върнат, да минат покрай каменния зид. Погледни насам.

Погледни ме. Мъжът спря да говори, извърна се към тях и в същия този миг Ингел се обърна да види къде се бави Алийде, тогава слънцето озари сплетената й корона и — не, не! Мен гледай — Ингел проточи шия, както често правеше и в този си вид наподобяваше лебед, вдигна брадичка и се спогледаха, тя и мъжът. Алийде веднага разбра, че той никога нямаше да погледне нея — видя го как прекъсна приказката си, как ръката, извадила табакера с цигари от джоба му, спря посред движението, как се запъна на думата си и остана загледан в Ингел, и как капачето на табакерата проблесна като нож в ръката му. Ингел се доближи до нея, съсредоточила поглед в мъжа, кожата на ключиците й лъщеше, от вдлъбнатинката на шията й се надигаше покана. Без да погледне към сестра си, тя сграбчи ръката й и я поведе към зида, където мъжът бе замръзнал на мястото си. Тогава и другарят му съумя да забележи, че той не го беше чул, че ръката, стиснала табакерата, бе спряла на височината, където започват ребрата, точно в този миг съзря и Ингел, повела Алийде за ръка, макар тя на всяка крачка да се опитваше да се съпротивлява, търсеше опора по надгробните камъни, корените, каквото захванеше. Токовете на обувките й затъваха в пръстта отново и отново, ала земята й изменяше, корените я предаваха, смърчовете им правеха път, тревата се хлъзгаше, камъните се изтърколваха пред краката й, в устата й влетя конска муха, ала Алийде нямаше време да я изкашля, понеже Ингел отказваше да спре, трябваше да продължат. Ингел дърпаше ли, дърпаше, а пътеката бе свободна и водеше право към каменния зид. Алийде съзря празното, отделено от времето и мястото изражение на мъжа, усети трескавите стъпки на Ингел и здравата хватка около пръстите си. Пулсът на сестра й биеше по ръката на Алийде, а всички стари, познати лица протичаха покрай лицето на Ингел, тя ги оставяше зад гърба си и те се удряха в лика на търчащата по петите й сестра на мокри, солени парцали, полепваха по бузите й, част от тях прелитаха покрай нея като привидения, вече принадлежащи на миналото, а трапчинката от сутрешния им смях се разпука, отлитайки от Ингел. Когато стигнаха зида, сестрата на Алийде вече й бе чужда, беше станала нова Ингел, някоя, която от сега нататък нямаше да споделя тайните си само с нея, нямаше да ходят заедно в парка, за да пият „Зелтерс“, някоя друга. Нова Ингел, която друг щеше да притежава, чиито мисли и смях щяха да принадлежат другиму, на онзи, на когото тя самата бе пожелала да принадлежи. На онзи, чиято кожа Алийде искаше да помирише, чиято телесна топлина й се щеше да се примеси с нейната собствена. На онзи, който трябваше да погледне към нея, да зърне нея и да замръзне на мястото си заради нея, тъкмо заради нея ръката, подала се от джоба със сребърната табакера, трябваше да застине във въздуха. Ала точно Ингел бе отрязана от живота на Алийде с блесналия нож на лъскавата кутийка.

Съседката Айно притича до мястото край зида. Познаваше другаря на мъжа и им представи сестрите. Върбите шумоляха. Той не погледна към Алийде дори и само за поздрав.

Трите естонски лъва на табакерата се смееха, окъпани в слънчева светлина.

Пак тази Ингел. Все Ингел. Ингел винаги бе получавала всичко и занапред щеше да си остане така, понеже Бог никога не спираше да се присмива на Алийде. Не стига, че Ингел помнеше всички дребни хитринки, на които майка им ги бе научила, миеше съдовете във водата от сварените картофи и те лъсваха. Не стига, че Ингел не забравяше съветите както Алийде, след която измитите чинии си оставаха мазни. Не, Ингел умееше всичко и без да я учат. Още от първия път доеше кравите така, че млякото се пенеше до ръба на ведрото, стъпките й по полето караха пшеницата да расте по-добре от които и да било други. И това не стигаше. Ингел трябваше да получи мъжа, когото Алийде бе съзряла първа. Единствения, когото Алийде бе пожелала.

Би било разумно и тя да получи нещичко, нескопосаният й живот да се сдобие поне с мъж, когото тя да е поискала, би било справедливо, поне този път, понеже още от рождението си гледаше как издоеното от Ингел мляко дори не се нуждаеше от прецеждане, понеже Ингел вършеше всичко перфектно, с лекота бе спечелила състезанието по доене на Младите селски стопани. Алийде виждаше как земните закони не засягаха сестра й, как във ведрото й не падаше и един кравешки или човешки косъм, как по челото й никога не избиваха пъпки. Потта на Ингел ухаеше на теменужки, а женските болежки не надуваха тънката й талия. Комари не оставяха следи от ухапано по светлата й кожа, нито гъсеници наяждаха зелето й. Приготвените от нея сладка не се разваляха, нито пък киселото й зеле. Плодовете на нейните ръце винаги бяха благословени, значката на Младите селски стопани блестеше на гърдите й най-ярко от всички, а детелинката й бе защитена от драскотини, докато сестричката й вечно губеше своите значки, карайки майка им отначало да клати глава, а после да се откаже, понеже бе разбрала, че нямаше значение дали клатеше глава пред Алийде, или не.

Не стигаше дори това, че Ингел получи онзи единствен мъж, Ханс, който бе накарал Алийденото сърце да спре, не, и това не бе достатъчно — дивната красота и небесната усмивка на Ингел засияха още по-неземно след срещата с Ханс, още по-ослепително. Дори и в дъждовната нощ озаряваха целия двор на къщата им, изпълваха сестринския хамбар до такава степен, че не оставаше въздух за Алийде, която се събуждаше нощем задъхана и тръгваше да залита към вратата, за да я отвори. И това не стигаше, ами изпитанията й се умножиха, макар да не биваше дори да е възможно, утежняваха се, понеже Ингел не умееше да таи мислите си, а трябваше непрестанно да шушука за Ханс, Ханс това, Ханс онова. Постоянно я караше да го следи, погледите и жестовете му, дали бяха достатъчно любовни, заглеждаше ли други, или очите му виждаха единствено Ингел, как да тълкува тези и тези му думи, какво означаваше подадената й метличина, любов ли, любов само към нея. И да, разбира се, че това означаваше! Ханс търчеше подир миризмата на Ингел като чезнещо от мерак куче.

Хленчът, мъркането и гукането пометоха къщата с такава скорост, че не мина и година и на масата изникна церемониална, червенееща бутилка ракия за предложението. После дойде времето на приготовленията за сватбата и се заеха да угояват раклата с чеиза й като прасе, а Ингел пърхаше около нея, момичетата се кискаха по седенките за пълнене на завивки с пух и танцовите вечеринки. После, естествено, дойде и нова луна, която да донесе здраве и щастие на младата двойка. Сватбата това и сватбата онова, младоженците до църквата и обратно. Хората чакаха, малкото було се вееше, Алийде танцуваше с черните си чорапи и разправяше на всички колко се радвала за сестра си и че най-сетне къщата се сдобила с млад стопанин! Белите ръкавици на Ханс грееха и макар да изтанцува един танц с Алийде, не спря да гледа през нея към Ингел, въртеше глава в зависимост от това, къде трепкаше булото й.

Ханс и Ингел заедно на полето. Ингел, затичала се към него. Ханс, обиращ сламките сено от косата й. Хваща невестата си през кръста и я завърта на двора. Ингел припка към обора, Ханс — след нея, смях, кикот, хихикане. И така дни, седмици, години наред. Ханс захвърля ризата си, ръцете на Ингел политат към кожата му, полива гърба му с вода, пръстите на краката му се гърчат от удоволствие, докато мие косата му. Шепот, шушукане, тихото шумтене на чаршафите нощем. Шумоленето на сламения дюшек и скърцането на желязното легло. Шъткане и кискане. Въздишки. Стонове, сподавени във възглавницата, и скимтене, заглушено с ръка. Горещината на пот, просмукваща се през стената към изтерзаната постеля на Алийде. Сетне тишина, а след малко Ханс отваря прозореца към лятната нощ, обляга се на перваза без риза и пуши папироса, върхът й мъждука в мрака. Алийде я вижда, ако се доближи съвсем до прозореца, вижда и жилестата ръка с дълги пръсти, която я държи и тръска пепелта над лехата карамфили.