Софи Оксанен
Чистка (11)

Алийде намира брошката на Ингел и се ужасява

1991, Западна Естония

Волдемар, старият другар на мъжа й, Мартин, навести Алийде няколко месеца след обявяването на свободата. Хийсу се разлая доста рано. Алийде излезе на двора, кучето се втурна на пътя, а измежду сивите колове на оградата се появи също толкова сив и хърбав мъж, който тикаше велосипеда си към къщата й. В хлътналата му уста блещукаше отколе крадено злато. Бръчките бяха придърпали бузите му навътре в черепа, сякаш лицето му бе насъбрано с връвчица. Преди Воли винаги се стремеше да бъде начело, искаше във всичко да е пръв. Алийде добре си спомняше как той се блъскаше напред на всяка опашка с големия си корем и мощна челюст, изпъчил ветеранска гръд. Гняв избиваше в очните ябълки на зачакалите от малките часове на нощта и посягаше към нозете на Воли. Така и не настигаше ботушите му, колкото и дълга да бе опашката, понеже кракът му тогава не беше слаб, а дебел и мощен — в миг прекрачваше прага на който и да било магазин, оставяйки след себе си гъста диря от яд. А минеха ли Воли и компанията му през щанда, там оставаха само огризки. Ако се случеше Алийде да чака на подминаваната от него опашка, тя се сгушваше в тълпата, за да не я забележи и поздрави, та да не узнае никой от наредилите се, че познава този мъж. Не искаше кухите очи на опашката да се извърнат към нея. След неговия поздрав щяха да я избутат от редицата, да я сръчкат с лакти — ала нямаше никакъв начин да докоснат добре охранените хълбоци на Воли.

Сега обаче го поздрави ведро, почерпи го със сурогат и се заприказваха за това-онова. Сетне Воли спомена, че имало вероятност да го изправят пред съда.

— Какви ли не лъжи са наизмислили. Може да се случи и теб да разпитат, Алийде.

Говореше сериозно. Всичко онова трябваше да е приключило, минало свършено. Защо се хващаха да тормозят старите хора?

— Ние до един просто изпълнявахме заповеди. Добри хора бяхме. А сега изведнъж сме лоши, не го проумявам — Воли поклати глава и взе да лае срещу Елцин и младите, неблагодарни им за добре съградената държава. — Сега всичко е поставено на карта, да не би така да е по-добре, а?

Алийде запуши ушите си за жалбите му. Пак трябваше да се уреди нещо, да се състави нов план, отново различен, макар да нямаше сили, вече не.

Воли се накани да си върви. Алийде го разгледа изпитателно. Дланите на мъжа трепереха, налагаше му се да стиска чашката кафе и с двете, и в тези две ръце тя съзря страх, не в състареното му изражение, нито пък в сбръчканото му лице, а в ръцете. И най-после — може би и зад устата му, ъгълчетата на устните, които през цялото време бършеше с носна кърпа, попипваше ги с треперливите си, кокалести пръсти. Алийде потръпна. Мъжът вече беше слаб и това събуди в нея раздразнение, желание да го срита, хубаво да го напердаши, да го замлати с бастуна по гърба и хълбоците — или не, по-добре с торба пясък, от нея нямаше да останат следи. Докато вътрешностите му станат на супа, това средство не би било чуждо на Воли, същинска стара любов! В съзнанието й проблесна видение: Воли, проснат разтреперан на земята, обгърнал глава с ръце, хленчещ и молещ за милост, каква прекрасна гледка, по панталоните му ще се разнесе мокро петно, а пясъчната торба отново ще полети и набуха крехкото му тяло от горе до долу, ще насини воднистите му очи, ще строши порестите му кости, и все пак най-хубавото би било това петно на панталона му и ревът, животинският рев, преди да умре.

Спиращото дъха видение изтръгна от нея въздишка. Воли кимна и въздъхна на свой ред:

— Ето докъде стигнахме.

Алийде обеща да свидетелства в негова полза, ако се стигне до съд. Макар че нямаше да отиде, разбира се.

Затвори портата след Воли с велосипеда и му хвърли последен поглед.

След него щяха да дойдат и други със същия проблем. Не се и съмняваше. Щяха да я смятат за съюзник, да се стремят да повлекат и нея. Вече направо чуваше как й се налага да дава изявления, да разказва на вестниците, тъй като поначало си бе красноречива, а за такива неща винаги вярват повече на жените, така щяха да кажат, щяха да се позоват на паметта на Мартин и на участието й в строежа на тази страна, на тъй позорния опит да се навлече петно върху честта им, а едновременно с това и върху спомена за всички паднали войници и ветерани! Кой знае с чия памет и чест щяха да се оправдаят, а после да затръбят как Съветският съюз никога не би оставил героите на родината да опрат до купоните за макарони.

Алийде посмъртно нямаше да отиде, където и да било, за да говори за подобни неща. Да я заплашват както си щат, няма да се помръдне.

Не бе способна да вярва в някаква гигантска промяна, понеже мнозина имаха нечисто брашно в чувалите си, а мръсните пръсти не горят от желание да ровичкат из миналото. При това все щеше да се намери някой защитник, ако фанатичната тълпа се разгорещи до размирици. Навремето щяха да ги нарекат саботьори и да ги тикнат зад решетките, за да размишляват над последиците от действията си. Глупави младежи, какво си въобразяваха, че ще постигнат, като се ровят из дреболиите? Който тършува из миналото, ще получи треска в окото. По-добре цепеница, разбира се.

Когато Воли се скри от поглед, Алийде влезе вътре и отвори едното чекмедже на бюрото. Извади документите и се зае да ги подрежда. После второ чекмедже. Сетне трето. Прехвърли всяко от тях, премести се на умивалника, вързопа в най-долното чекмедже на шкафа, спомни си и за тайното отделение на масата и прерови и него. Шкафа с радиото. Рафта под високото огледало. Чантите, които вече не използваше. Окъсаните тапети, между които понякога мушваше по нещо. Тенекиените кутийки за бонбони, нацъфтели от ръжда. Камарите пожълтели вестници, от които изпадаха умрели мухи. Дали Мартин имаше и други скривалища?

Алийде избърса полепналите по косата си паяжини. Не намери нищо уличаващо, затова пък от всяко ъгълче се бяха изсипали всевъзможни отпадъци. Партийните книжа и грамоти полетяха към печката заедно с пионерската значка на Талви. Последва ги камара от месечника „В помощ на агитатора“, който Мартин четеше с пламнали очи: През 1960 г. в Англия на всеки 10 000 жители се падат едва девет лекари, в САЩ — дванадесет, но в Съветска Естония — 22! В Съветска Грузия броят им е 22! Преди войната в Албания не е имало детски градини, сега те наброяват 300! Ратуваме за щастлив живот за всички деца по света! А какви бригадири си имаме само!

Разглеждайки годишните тиражи и напечатаното под заглавието на вестника „ЕКП ЦК Асоциация за агитация и пропаганда“, Алийде дочу в главата си треперещия от плам глас на Мартин. Социалистическото общество предоставя най-добрите условия за развитието на науката, напредъка на икономиката, успешното завладяване на космоса! Алийде поклати глава, ала гласът на мъжа й не изчезна. Капиталистическият свят няма да смогне на буреносния прогрес в стандарта ни на живот! Капиталистическият свят ще изостане и ще рухне! Безмерно количество броеве: колко повече стомана е била произведена в сравнение с предходната година, колко била надвишена тази и тази норма, как планът за година бил изпълнен за месец напред, винаги само напред, още по-напред, напред, по-велики победи, по-големи печалби, победа, победа, победа! Мартин никога не казваше може би. Той не бе способен да се колебае, понеже не оставяше на думите си подобна възможност. Говореше само истини.

Имаше толкова много хартия за изхвърляне, че се наложи Алийде да изчака първата партида да изгори, преди да успее да натъпче още в отвора на печката. Кожата й се изцапа при докосването на старите книжа. Изми ръцете си чак до лактите, но пак се измърсиха, веднага щом хвана следващия вестник. Безкрайните издания на „Естонски комунист“. А после и всички поръчани книги: „Наблюдения от идеологическата работа в района на Вилянд“ от К. Раве, „Анализ на ефективността на продуктивното животновъдство в колхоза“ от Р. Хагелберг, „Въпросите на младия комунист относно растежа“ от Надежда Крупская. Глазираната с изгубен оптимизъм камара пред печката растеше. Можеше да изгори всичко постепенно, да използва книжата за разпалки, но й се стори по-важно да се отърве от тях на мига. Би било по-разумно да се концентрира върху намирането на материали, които биха могли да бъдат използвани срещу нея. Мартин от край време си бе от хората, дето знаят как да пазят собствения си гръб, значи със сигурност имаше нещо. Независимо от това камарата боклуци пред печката я дразнеше твърде много.

След като къса и гори хартия няколко дни поред, Алийде взе стълбата от обора и успя да я завлече до фронтона на къщата, макар да й тежеше и да теглеше ръцете й към земята. Хийсу търчеше след някакъв нисколетящ боен самолет, така и не можа да свикне с тях, все се опитваше да ги хване, по няколко пъти на ден, лаеше ги побеснял от ярост. Кучето изчезна зад оградата, а Алийде изправи с усилие стълбата до стената на къщата. От години не се бе качвала в тази част на тавана. Бъркотията там щеше да се окаже повече от достатъчна, ъглите бяха пълни с неудобни изказвания и тезиси за потулване.

Миризма на таван. Закачулиха я паяжини и някакъв странен вкус на меланхолия. Алийде завърза още веднъж забрадката под брадичката си и пристъпи напред. Остави вратата отворена, очите й привикнаха към мрака, докато се взираше в по-голямата част от камарите вехтории. Откъде да започне? Таванската част над фронтона на къщата бе затрупана с всевъзможни неща: чекръци, совалки, обущарски калъпи, стари кошници за картофи, стан, велосипеди, играчки, ски, щеки, рамки на прозорци, крачна шевна машина „Сингер“, която Мартин бе качил на тавана против волята й — Алийде предпочиташе да си я остави в стаята, понеже й вършеше добра работа. Жените от селото пазеха „Сингер“-ите си, а случеше ли се да си вземат нова машина, предпочитаха модела с педал — ами ако пак се случи нещо, ако токът спре? Мартин рядко се ядосваше видимо и избягваше да противоречи на жена си относно домакинската работа, ала „Сингер“—ът си отиде, заменен от електрическа руска „Чайка“. Тогава Алийде си замълча, просто реши, че Мартин мрази всичко от времето на някогашна Естония и иска да даде пример, да покаже, че имат доверие на руските машини. Ала „Сингер“-ът бе единствената вещ от онова време, от която мъжът й пожела да се отърве. Защо точно той, защо само той? Vota mind, mul on suudlemata huuled, vota mind, mul on süütus ja au. Vota mind, mul on Singeri ömblusmasin, vöta mind, mul on pingpongi laud.^[1] Кой ли пееше тази песен? Във всеки случай никой по тези места. Младите пеещи гласове в главата й се примесиха с пухтенето на Мартин отпреди десетилетия, докато влачеше „Сингер“-а по стълбата към тавана. Къде бе чувала тази песен? Беше в Талин, когато гостува на братовчедка си. Защо бе отишла там? На зъболекар ли? Това беше единствената възможна причина. Братовчедка й я заведе в града и насреща им се зададоха група студенти, запели Вземи мен, имам си машина „Сингер“. Смееха се тъй безгрижно. Пред тях бе целият им живот, бъдещето ги теглеше с пълна пара. Момичетата с късите си поли и високите, лъскави ботуши. Шифонени шалове се вееха по косите и вратовете им. Братовчедка й добродушно се оплака от дължината на полите, но и тя носеше на главата си кърпа от шифон. Говореше се, че били на мода. По лицата на младежите се четяха безброй възможности. Нейното бъдеще още тогава бе отминало. Песента звънтя в ушите й дни наред, не, седмици. Примесваше се с млякото, което пръскаше във ведрото, с калта по подметките на галошите й, със стъпките й, докато вървеше край полето на колхоза, докато гледаше Мартин, ентусиазиран от разцвета му, от бъдещето, прегазило сърцето й с тежкия си вагон, с решителните си гайки, със стахановските си мускули, неумолимо, неизбежно.

Алийде насочи фенерчето си обратно към шевната машина. „Сингер“ е над всички. Добре си спомняше рекламите във вестник „Домакиня“ някога, преди много светове. В чекмеджето под плота на машината намери какви ли не тривиалности, масло за смазване и малки четчици, счупени игли и късчета панделка. Алийде коленичи и се загледа в повърхността му изотдолу. Гвоздеите тук бяха по-малки от останалите. Обърна машината на една страна и слезе внимателно по стълбата, взе брадвата от кухнята и се заклатушка обратно нагоре към тавана. Топорът доста улесни работата с машината.

Насред едната камара намери малка торбичка. Вехтата кесийка за тютюн на Мартин. Вътре имаше стари златни монети и златни зъби. Златен часовник с гравирано името „Теодор Крус“. Брошката на Ингел, изчезнала онази нощ в мазето на кметството.

Алийде приседна на пода.

Мартин не е бил там. Не и той.

Макар главата й да бе покрита, та не можеше да види абсолютно нищо, тя още си спомняше всеки един глас в това подземие, всяка миризма, походката на всеки от мъжете. Нито един не звучеше като Мартин. Тъкмо затова го бе взела.

Как тогава бе възможно брошката на Ингел да попадне у него?

На следващия ден Алийде яхна колелото и слезе до горската пътека. Щом се отдалечи достатъчно, остави велосипеда отстрани на пътя, отиде при блатото и хвърли кесийката там, като я запрати в широка дъга.