Софи Оксанен
Чистка (27)

Дори момичето на кинаджията има бъдеще

1950, Западна Естония

— Майка ти защо никога не ходи на кино? Нашата майка каза, че никога не е ходила.

Звънкият детски глас отекваше в двора на колхозната администрация. Момчето на първата жена трактористка в колхоза, Ян, гледаше втренчено сина на жената, която се грижеше за кокошките, а той зарина с крак в пясъка. Алийде понечи да се намеси, да му каже, че не е задължително всички да харесват киното, но в последния момент се осъзна — по-добре да си замълчи. Съпругата на Мартин чисто и просто не можеше да говори така, не и за тези филми. Тя си имаше и нова, добра работа, на половин работен ден, лека счетоводна службица в администрацията.

Момчето на птицегледачката разучаваше песъчинките по носовете на обувките си.

— Да не би майка ти да е фашистка?

Ян се засили и запрати с крак чакъл по него.

Алийде извърна глава и се отдалечи. Тъкмо бе развела кинаджиите из администрацията на колхоза, по-късно Мартин щеше да доведе хора с новия камион, явно бе поставил брезови стволове по ъглите на ремаркето му. С тях изглеждаше по-добре, пък и предпазваха пътниците от вятъра, Мартин бе въодушевен от идеята на тръгване за работа същата сутрин. Вечерта щеше да има прожекция, първо Съветският естонски преглед щеше да представи „Щастливите дни на сталинистите“, последван от филма „Битките за Сталинград“, кой знае коя част, или пък беше „Светлините на колхоза“?

Операторът показваше прожекционния апарат на малчуганите, дето се въртяха около колата му като пумпали, с жадни очи, неизменно вкопчени в машината. Някой вече бе споменал, че искал да стане кинаджия, като порасне — щял да кара кола и да гледа всички филми. Счетоводителката подреди скамейките в залата, прозорците щяха да закрият с войнишки одеяла. Утре в училището щеше да има безплатна прожекция: „Разказ за един истински човек — героична история“. Майката на Ян се стовари на мястото си в своя гащеризон, избърса чело и обясни нещо за бригадата на жените трактористки. Семейството бяха естонци, дошли от Русия. Бяха съхранили езика си, макар иначе съвсем да приличаха на руснаци. Като пристигнаха в колхоза, не носеха и вързоп, ала сега в усмивката на майката блестеше злато, а синът й преследваше фашистите. Едната стая на отредената им къща бяха превърнали в кошара за овце. Когато Алийде отиде на посещение, завързаха животните за краката на изоставено там пиано. Красиво немско пиано.

В администрацията рано-рано бяха надошли и момичета в очакване да пристигнат кинаджиите. В групичката им имаше доячка, позната на механика, който се зае да я разсмива и настоя да остане на танците, организирани след прожекцията. Кинаджията щеше да пуска грамофона, а красивите девойки да затанцуват така, че крака да не им останат. Хи-хи, доячката направи опит да се изкикоти кокетно, ала звукът изобщо не подхождаше на червените като знаме селски бузи, хи-хи. Алийде се подразни от възторжения, обнадежден поглед на шестнайсетгодишното момиче, насочен към момчето с накривената бейзболна шапка, което пушеше папироса. Повдигаше бричовете си и свирукаше филмови мелодии, озарен от прожекторите на доячката като някаква си звезда. В горещия летен ден изпод гърдите й се разнасяше миризмата на пот. На Алийде й се искаше да зашлеви тази глупачка, да й разясни, че кинаджията разсмиваше по същия начин доячките във всяко село, всяка шестнайсетгодишна, и всяка от тях имаше същия алчен за бъдеще поглед, същата изпъчена гръд със същата привлекателна цепка на бюста, еднакво изкусителна всеки път, на всяко ново място, пляс, момиченце, пляс, разбра ли? Алийде се облегна на колата и загледа крадешком как кинаджията скришом галеше пухкавата ръка на доячката, и макар тя самата да знаеше онова, за което момичето и не подозираше — че момчето ги разправяше същите на всички притежателки на млада гръд — все пак й се зловидеше, дето доячката поне за един кратък миг можеше да повярва в бъдещето, в което двамата с кинаджията танцуваха и гледаха филми заедно, а навярно някой ден щеше да приготвя на момчето си вечеря в тесния им общ дом. Колкото и малък да бе шансът за общо бъдеще между доячката и оператора, той все пак бе по-голям от този за Алийде и Ханс. Боже милостиви, всички най-невероятни двойки имаха по-голям шанс.

Момчето на птицегледачката притича покрай нея. Ян отърча подире му. От пясъка се завихри прах и Алийде кихна, дочу познати стъпки с привичния им ритъм. Поздрав гръмна като тромбон, нямаше нужда да вдига глава, позна гласа, гласа на онзи мъж, отишъл да доведе Линда от съседната стая в подземието на кметството.

— Добре дошъл на работа — разнесе се откъм администрацията. — Това е новият ни главен счетоводител.

Изпита нужда да седне. Силата й изтече от краката и пясъка. Операторът забеляза замайването й и остави електрическия мотор, който държеше в ръка, механикът продължаваше да забавлява доячката, операторът заведе Алийде до пейката, попита я какво й е и се наведе над нея. Дюкянът на панталоните му от молескин увисна пред носа й, любопитният поглед я мамеше малко по-нагоре. Алийде отвърна, че главата й се замаяла от жегата, случвало й се. Операторът отиде да й донесе вода. Тя опря глава на коленете си, кръстосаните отгоре им ръце трепереха и те се затресоха в такт. Хромираните кожени ботуши минаха на една ръка разстояние от лицето й, завихряйки прах в нейното дихание. Алийде събра краката си и притисна бедра о пейката, за да спре треперенето. Дробовете й пресъхнаха от пясъка, вътрешната й влажност изтече по пейката под формата на пот изпод мишниците, нададе слаб стон в опит да си поеме кислород, ала от дробовете й се изтръгна само прах, песъчинките вътре се вихреха сухи. Операторът й донесе чаша вода. Ръката й разля половината и се наложи той да й я държи, докато пие. Мъжът извика на някого, че нямало нищо тревожно, жегата й замаяла главата. Алийде опита да кимне, макар кожата й да бе толкова сгорещена, че я усещаше как се свива, придърпвайки я на купчина, а през това време птиченцата от околните дървета чуруликаха и късаха лакомо късчета от синьото небе и белите облаци с малките си човчици, откъсване, чуруликане, откъсване, чуруликане, откъсване, чик-чирик, храс, преглъщане, храс, изплюване, черните им очички се въртяха и всеки неин песъклив дъх ги караше да подскачат.

Кинаджиите я закараха у дома. Доячката ги придружи, нали момчетата щяха да се нуждаят от водач, за да намерят обратния път до администрацията. Потта на момичето се концентрираше в задушната кола, а подгъвът на престилката й лепнеше по крака на Алийде. В превъзбудата си доячката не успяваше да сдържи чуруликащия си смях, от време на време чирикането преминаваше в грухтене, а главата й се полюшваше съвсем близо до нейната, ушите им почти се докосваха. В тези на доячката растяха косми. По тях бяха полепнали топчета ушна кал. Вееха се на вятъра, докато момичето си почиваше от кикота, оплаквайки участта, сполетяла дъщерята на Теодор Крус. Обесила се, младо момиче, как могла, или пък тъгувала по родителите си, в края на краищата малко пострадали, мъчни хора, макар момичето да бе доста приятно и да не го бяха отвели, никога не би повярвала — такова хубаво момиче с подобни родители. Чик-чирик.

С изчезването на колата към големия път Алийде усети как тежестта в гърдите й поолекна и се опря на каменните основи на плевнята. Беше време за доене, определено имаше сили за това, а после щеше да обмисли какво да прави. Дъждосвирец изписка в самотата си, краят на гората сякаш я наблюдаваше. Алийде взе престилката за доене, наметна я, изми ръце и се заклатушка към обора. Трябваше да се съсредоточи върху тривиални неща, как пращяха сламките сено, как я галеха съчувствените очи на животните, как ведрото прилягаше на ръката й, ах, какво гладко дърво. Алийде заби ходила в сламата, Маси полюшваше опашка. Почеса я между рогата. Навярно мъжът не я бе забелязал. Все пак бе притиснала глава надолу съвсем бързо. Пък и разпитите бяха толкова много, постоянно, никой от онези мъже не би запомнил всички имена и лица. Приятно бе в обора: нямаше нужда да отбягва погледите на животните, а ръцете й никога не трепваха пред тях, не се беше случвало Маси да се изнерви от припрения й захват, в ухото на кравата можеше да прошепне каквото и да било, езикът на Маси никога нямаше да проговори като човешки, хвойновите крака на столчето за доене я поддържаха със здравината си, кравата пръхтеше в кофата със смляно зърно, црък-црък, млякото пръскаше във ведрото, црък-црък, животът щеше да си продължи, добичетата се нуждаеха от нея. Не биваше да унива. Трябваше да измисли нещо.

Като излезе от обора, дробовете й отново се свиха и тази нощ не можа да заспи. Ами ако все пак я бе разпознал? Дъхът й хриптеше като мишка, попаднала в капан. Мартин будуваше до нея. Прикани го да си ляга, но не, седеше си там, бдеше над мъчителния път на кислорода към дробовете й. Нощта се влачеше, въздухът не вървеше, на гърдите й тегнеше хромиран кожен ботуш, който не бе способна да повдигне.

Не смееше да заспи, страхуваше се да не проговори насън, да припадне, да се развика, да бълнува, да се издаде по някакъв начин, да се задушава точно както в подземието на кметството, когато тикаха главата й в кофата с нечистотии. Ами ако мъжът бе чул името й в администрацията и си я спомнеше? Или пък, не, нали вече беше Алийде Тру, не Алийде Там.

На сутринта Мартин я погледна угрижено и дълго се бави на вратата, в никакъв случай не искаше да я остави сама. Алийде го прогони, подсмихна се, че бе по-необходим за проектирането на колхозната радиостанция, как щяха да информират хората за онази атомна бомба, ако не прокараха радиомрежа? Не биваше да се притеснява, че тя лежи болна у дома. Веднъж отпратила Мартин, Алийде изтръгна измъчената усмивка от физиономията си, изми ръце, топна лице в умивалника и се заклатушка към обора. Искаше й се да дои цял ден, ала не остана при кравите, само заряза млякото в охладителя с плисък, дори не го прецеди — просто забрави. Нямаше сили да го занесе в мандрата, не се вясна и на работа в администрацията на колхоза. Върна се в стаята, изпи половин бутилка ракия и цяла сутрин хлипа. После си приготви баня, изми косата си, стопли вода, макар да бе толкова горещо, че не би трябвало да пали печката. Порите й дишаха тежко, хриптеше. Така или иначе мъжът не след дълго щеше да си я спомни. Нямаше начин повече да ходи на работа в администрацията. Можеше например да се снабди със свидетелство за лудост, каквото и да е, Мартин все щеше да помогне. А онзи дали не познаваше мъжа й? Мухите бръмчаха и ги шляпаше с мухобойката, пот се стичаше по нея на ручеи, Алийде млатеше мухите по лампата, по стола, по бурето с бира, по ножиците за стригане, легена и окачения на стената трион.

Не можеше да отиде там, никога.

Този ден Ханс не получи топла храна.

Под съда с месо в килера намери яйца на муха.

Уверението от медицинския съвет освободи Алийде и от най-леката работа за една година. След това можеха и да удължат срока, ако състоянието й го налагаше.

Веднъж сдобила се с документа за астматици, въздухът се втурна скорострелно в дробовете й, кислородът я замая, а упойващият аромат на божурите, свежата трева и лекото ухание на лайка развълнуваха гърдите й. Пронизителното чуруликане на птичките не причиняваше болка в ушите й, нито пък граченето на враните откъм торището. Алийде обикаля из двора, докато видя звездите и си спомни какво бе съществуванието някога, преди много дълго време, какво бе усещането за лекота — де да можеше винаги да го изпитва. Пелми седеше с наострени уши до купичката си при вратата на плевнята в очакване след доенето да получи утайката и пяната от млякото. Времето беше на оправяне. При лошо време млякото на Пелми винаги вкисваше.