Софи Оксанен
Чистка (25)

Ханс не удря Алийде, макар да има възможност

1949, Западна Естония

Вятърът вееше откъм брезите с накацалите по тях птичета. Главата на Алийде бучеше, сякаш не бе спала десет нощи поред. На входната врата затвори очи и рипна към малката стаичка на сляпо, заопипва за бравата, събори закачения на стената трион, влезе и отвори очи в мрака.

Шкафът пред скривалището на Ханс си стоеше на мястото.

Едва сега сърцето й заби учестено, изпръхналата й долна устна се сцепи, в устата й пръсна кръв, изпотените пръсти се плъзнаха по страните на шкафа, а от време на време долавяше шумове, характерни за кухнята: стъпките на Ингел, кашлицата на Линда, дрънчене на чаша, лапите на Липси. Шкафът отказваше да помръдне, наложи се да го избута с рамото и таза си, изскърца, стонът отекна звучно из празната къща. Алийде спря и се ослуша. Тишината пращеше. Шумовете, които си представяше в кухнята, секнаха веднага щом спря да се движи. По дъските на пода вече личаха следи от постоянното местене на шкафа. Трябваше да ги покрие. Под краката му имаше нещо. Алийде се наведе да проучи. Клин. Два клина. С тях шкафът не можеше да се помръдне. Кога ли ги бе напъхала там Ингел? Алийде ги махна. Шкафът се отмести плавно.

— Ханс, аз съм.

Опита се да отвори вратата на стаичката, ала потните й пръсти се изплъзнаха от тесните прорези по перваза на дюшемето, направени за по-удобно захващане.

— Ханс. Чуваш ли?

В стаята цареше тишина.

— Ханс, помогни ми. Бутни вратата, не мога да я отворя.

Алийде почука, после заудря вратата с юмруци.

— Ханс! Кажи нещо!

Петел изкукурига някъде в далечината. Тя подскочи, паникьоса се, заблъска по вратата. Болката в кокалчетата на ръцете й отекваше чак до стъпалата, стената се огъна, ала тишината в стаичката си оставаше ненарушима. Накрая взе един нож от кухнята, подпъхна го под вратата и най-сетне успя да захване прорезите в перваза. Дръпна я. Ханс се бе сгушил в ъгъла, не помръдваше, главата му бе отпусната върху коленете. Повдигна я едва когато Алийде го докосна. Заклатушка се към кухнята чак на третото подканване да излезе. И едва щом го попита какво се е случило, той отговори:

— Отведоха ги.

Това мълчание — не се е виждало подобно посред бял ден в селска къща. Само дращенето на мишка в ъгъла. Стояха насред кухнята, в тях нещо бучеше, а диханието им свистеше в тишината, Алийде се принуди да седне и да притисне собствената си глава о коленете, понеже не издържаше да гледа лицето на Ханс, покрито с нощния плач.

Тишината и бученето се засилиха и изведнъж той грабна раницата си от пирона.

— Трябва да тръгна след тях.

— Луд ли си.

— Естествено, че се налага!

Отвори рязко долната вратичка на кухненския шкаф, за да извади провизии, ала там бе почти празно. Втурна се към килера.

— Взели са и храна.

— Ханс, може войниците да са я откраднали. Може само да са ги завели на разпит в кметството. Ханс, не си ли спомняш, и преди се е случвало. Навярно скоро ще се приберат.

Той отърча в предната стая и отвори вратата на гардероба.

— Всички зимни дрехи, всички топли дрехи ги няма. Поне Ингел е успяла да прибере златото.

— Златото?

— Беше зашито в кожуха.

— Ханс, скоро ще се върнат.

Ала той вече тръгваше. Алийде хукна след него, сграбчи ръката му. Ханс опита да се отърси от нея. Ръкавът на ризата му се съдра, падна стол, масата се преобърна. Не можеше да го пусне навън, не можеше, не можеше. Алийде се вкопчи в крака му с всичка сила, държеше го здраво, макар той да се дърпаше и да скубеше косите й. Не го остави, успя да го изтощи. И накрая, легнали потни на студения под, задъхани и съсипани, Алийде за малко да се разсмее. Ханс все пак не я удари, дори в тази ситуация. Би могъл, тя очакваше да го стори, да сграбчи шишето от масата и да я халоса по главата или да я наложи с лопатата, ала не го направи. Толкова беше добър, толкова го бе грижа за нея въпреки всичко. Никога нямаше да получи по-необоримо доказателство.

Никой не бе тъй мил като Ханс, нейния хубав Ханс, нейния най-красив Ханс.

— Защо, Лийде?

— Те нямат нужда от причина.

— Аз имам!

Ханс я гледаше очаквателно. Алийде се бе надявала да се е примирил с мисълта за риска да се случи нещо подобно. Всички знаеха, че онези не се нуждаеха от кой знае каква причина. Сдобиваха се с доказателства по произволни, съвършено фантастични обвинения.

— Нищо ли не си чул? Навярно те са казали нещо, когато са влезли?

ТЕ. Думата набъбна в устата на Алийде. Като дете я хокаха, ако произнесеше на глас думи като Бог, Сатаната, гръмотевица, смърт. Веднъж пробва скришом, повтаря ги всичките поред. След около два дни намериха едната кокошка мъртва.

— Не можах да чуя всичко. Толкова много викове и врява. Помъчих да си отворя, щях да ги изненадам с моя „Валтер“, ала вратата не поддаде, после всички си бяха отишли. Случи се толкова бързо, а аз — затворен в стаичката. Липси лаеше така…

Гласът му секна.

— Може би причината е в… — думите на Алийде се изгубиха в гърлото й. Главата й сякаш от само себе си се извърна настрана и се замисли за онова умряло пиле. — Това, че беше твоя вдовица. А Линда ти бе дете. Значи народни врагове.

В кухнята беше студено. Алийде я боляха зъбите. Избърса брадичката си с ръкав. Ръката й се оцвети в червено, от сцепената устна бе потекла кръв.

— Значи заради мен. Аз съм причината.

— Ханс, Ингел е пъхнала клинове под краката на шкафа. Искала е да останеш скрит.

— Дай ми ракия.

— Ще ти наглася по-добро скривалище.

— Защо ми е?

— Не е хубаво да се задържаш на едно място твърде дълго време.

— Да не намекваш, че Ингел би проговорила? Моята Ингел?

— Не, разбира се!

Алийде измъкна от джоба си половинка домашна.

За Липси Ханс дори не попита.

— Отиди да издоиш кравите — каза й уморено. Алийде наостри уши. Навярно молбата му бе искрена, пък и се налагаше да се дои, ала не можеше да го остави сам в кухнята в това състояние. Като нищо щеше да хукне към кметството.