Софи Оксанен
Чистка (24)

Изпитанията на Алийде Тру

1949, Западна Естония

Мартин не бе обяснил защо искаше от нея да отиде в кметството тази вечер, затова пътят дотам беше тежък. Сигурна ли сте, другарко Алийде? Гласът на мъжа нахлуваше в главата й и я напускаше, та Алийде не бе сигурна в нищо друго, освен че трябваше да се държи плътно до Мартин. При портата в двора на Росипу затърси папиросите си и видя, че кутийката бе почти празна, върна се вътре, макар да бе лошо знамение, опита се да напълни обвивките за цигари, не сполучи, намачкаха се, ръцете й трепереха, разплака се, блузата й бе мокра от пот, втресе я, дяволски я втресе. Удаде й се да прогони хълцавицата, смогна да натъпче тютюн в няколко хартийки, успя и да се спъне на портата. Гаменчето на Росипуви я замери с камък и отърча в храстите, оттам се разнесе кикот. Алийде не извърна глава. За късмет останалите от семейството си имаха работа в къщата, никой, освен хлапето не бе видял сепването й и потта, избила над горната й устна, но дори кухнята им бе по-примамлива от кметството и излязла на големия друм, Алийде на два пъти се обърна, ту се връщаше, ту поемаше напред, продължи към кметството и плю три пъти през рамо, когато черна котка й пресече пътя. Сигурна ли сте, другарко Алийде? По средата на разстоянието запали папироса, изпуши я на място, стресна се от някакви птички и си продължи по пътя, хапейки сърбящите си длани. С чесане само ги разкървавяваше, та се опита да успокои кожата си, стискайки със зъби раздразнените места. Сигурна ли сте, другарко Алийде? Преди да пристигне в кметството, изпуши втора папироса, зъбите й тракаха, тресеше я, налагаше се да продължи, изсъхнал, езикът й се цепеше, напред към двора на кметството. Там цареше глъч, избръмча кола, Алийде се изплаши, коленете й омекнаха, тя се наведе, все едно почистваше подгъва на полата си. Галошите й от някогашна Естония бяха окаляни. Изплакна ги в една локва и пъхна треперещите си ръце в джобовете, но пръстите й стиснаха бележките с плащанията за бездетни. Извади ръцете си. През деня бе почукала на вратите на две бездетни и три семейства с малки деца, ала никой не я пусна да влезе. При долната врата на кметството се суетяха мъже, внасяха чували с пясък — един от прозорците вече бе наполовина закрит с тях. От разнасящата се глъчка успя да долови, че се очаквало нападение на бандити.

Сградата гъмжеше от народ, макар вече да минаваше седем. Отнякъде отекваше неспирното тракане на пишеща машина. Забързани, разпалени стъпки идваха и си отиваха. С периферното си зрение долавяше реверите на черни кожени якета. Врати се отваряха и затваряха. Гръмък пиянски смях. Кикот на младо момиче. Малко по-възрастна жена събуваше връхните си обуща в коридора. От тях се показа изящна лачена обувка с ток. Разклати глава, за да намести къдриците си, обеците й проблеснаха на оскъдната светлина подобно на меч, изваден от ножница.

Сигурна ли сте, другарко Алийде?

В коридора миришеше на метал за оръжия.

Някой викна:

— Ленин, Ленин и пак Ленин!

Пукнатините по светлата стена се мержелееха, все едно се движеха. Пред вратата на стаята на Мартин я удари студената смрад на стара ракия. В замъгленото от цигарен дим помещение не се виждаше ясно.

— Седни.

По гласа Алийде разпозна застаналия в ъгъла Мартин, който бършеше ръцете си в хавлиена кърпа, сякаш току-що ги беше мил. Тя седна на предложения от него стол, пот джвакаше под мишниците й, избърса горната си устна с длан. Мъжът й се доближи и се наведе да я целуне по челото, същевременно ръката му сграбчи гърдата й и я притисна леко. Вълненият плат на палтото му одраска ухото й. На челото й остана мокра следа.

— Праханка трябва да види нещо.

Алийде отново избърса горната си устна и уви глезени около краката на стола.

Мартин пусна гърдата й, отдръпна диханието си от ухото й и взе някакви листи от масата. Един от тях подаде на нея, ръцете й отказваха да понесат тежестта му. Взираше се право напред. Мартин стоеше до жена си. Листът падна в скута й, бедрата й се сгорещиха под него, макар продължителният студ да бе направил кожата й безчувствена, а връхчетата на пръстите й — бели. Дъхът на Мартин се носеше из стаята като остър вятър. Бузите на Алийде се изпълниха със слюнка, ала не смееше да преглътне.

Преглъщането би издало колко е нервна.

— Погледни.

Тя насочи очи към листа.

Беше списък. Състоеше се от имена.

— Прочети ги.

Следеше я зорко и неотклонно.

Алийде започна да реди буквите в думи.

На единия ред откри имената на Ингел и Линда.

Очите й спряха. Мартин забеляза това.

— Заминават.

— Кога?

— Датата е в горния край на страницата.

— Защо ми показваш това?

— Защото не крия нищо от малката си праханка.

Устата му се разшири в усмивка, очите му блещукаха ясно. Мартин вдигна ръка към врата й и я погали.

— Праханката ми има такава красива шия, тънка и изящна.

На излизане от кметството Алийде се спря на вратата, за да поздрави мъж с цигара. Той се оплака от необичайната пролет.

— Здравата е подранила. Какво ли ще значи това?

Алийде кимна и се изниза зад дърветата, за да изпуши своята папироса, без да изглежда като особнячка, палейки на публично място. Необичайна пролет. Винаги се страхуваха от подобни пролети и зими. През 1941 зимата бе особена, як студ беше. През 1939 и 1940 — също. Странни години, странни сезони. Главата й бучеше. Ето отново. Непривичен сезон. Повторение на необичайните години. Баща й бе прав, особените сезони вещаят особени събития. Трябваше да се досети. Алийде се опита да проясни съзнанието си с поклащане на главата. Сега не бе време за бабини деветини, понеже те не казваха нищо по въпроса как би следвало да се действа, когато настъпи необичаен сезон. Освен да си стягаш багажа и да се готвиш за най-лошото.

Ясно бе, че Мартин искаше да изпита нея и надеждността й. Ако Ингел и Линда избягаха сега или не си бяха у дома в уречената нощ, той щеше да знае кой е отговорен. Болката в зъбите й се усили и се пренесе към челюстите.

Щяха да отведат Ингел и Линда. Нея не. Нито пък Ханс. Налагаше се да мисли трезво, да мисли трезво за Ханс. Трябваше да изиска от Мартин да уреди нещата така, че да им разрешат да се нанесат в къщата на Ингел, след като я отведат, никой друг дом не би бил пригоден за Алийде, нито по-разкошен, нито по-голям, нито по-малък, никой друг. Налагаше се идните дни да запламти, да разцъфне, да зашеметява Мартин нощем на дюшека, за да направи всичко по силите си да получат къщата. Трябваше да запазят и животните! Не искаше други добичета. Маси си беше нейната крава! Завареше ли обора празен, Мартин щеше да впрегне хората си и да прати всички крадци в Сибир. Алийде се ужаси от гнева, пламнал в нея в мига, в който проумя, че някой би могъл да посегне на добитъка й. Защото сега вече си бяха нейни, съвсем скоро Ингел нямаше повече да дои крави. Една от тях щяха да заведат в строящия се обор на кооператива, за да останат в рамките на нормата. Само че Мартин щеше да уреди да си я върнат по-късно. Така или иначе никой нямаше да дойде да брои животните в обора на партийния организатор.

И все пак не й се искаше на първо място да мисли по най-належащия въпрос: как да укрива Ханс успешно, когато Мартин спи под същия покрив? Ханс не бе от хъркащите, но какво ще стане, ако все пак захърка? Или пък вземе да кихне посред нощ? Ако се разкашля? Естествено, той умееше да пази тишина в присъствието на гости, но какво би се случило, когато Мартин на практика заживее в същата къща? Той не би се вързал на историите за витаещия там дух на прабабата. Алийде притисна с ръце челото и бузите си. Колко дълго бе стояла там? Размърда се и насочи стъпките си към дома. Усещаше вкуса на кръв. Бе прехапала бузата си. Таванът. Трябваше да премести Ханс там. Или в мазето. Налагаше се да построи мазе под килера или малката стаичка. Или на тавана. Той продължаваше и над плевника и обора, където бе пълен със сено, балите бяха толкова на гъсто, че нямаше начин да тършуват там. Дори да построят горе стая, никой не би забелязал. Можеше да я изградят зад балите. Значи над плевника. Тъй като Алийде щеше да храни кравите, щеше да се налага редовно да се качва на тавана, за да им хвърля сено през отвора на пода му. Мартин едва ли някога би припарил над плевника, той не умееше да дои, не обичаше и кокошки, понеже като дете една за малко да му изкълве окото, някаква крава пък го настъпила и строшила пръстите на крака му. Нищо чудно, че бе решил да стане агитатор — този мъж никога не би се спогодил с добитъка. А така или иначе животните щяха да вдигат и шум. Ханс можеше да си киха и кашля на спокойствие. Метреците над плевника бяха по-дебели, между гредите имаше тридесет сантиметра пясък. Нищо нямаше да се чува.

Алийде реши да построи стаичката веднага след отвеждането на Ингел и Линда и щеше да се справи сама. Имаше готови дъски в онази част от тавана, където складираха отпадъци. После оставаше само да нареди сеното отпред. Можеше да направи такива бали, че да е лесно да ги мести, ала никой да не им обърне внимание, дори и да се качи горе.

 

 

Когато посещаваше Ингел, Алийде понякога я наблюдаваше, друг път не можеше дори да погледне сестра си крадешком. След онази първа нощ в кметството Алийде се стараеше да избягва погледа й, точно както и сестра й странеше от нейния, ала веднъж видяла списъците, Алийде изпита непреодолим порив да посети Ингел и само да я погледа. Понякога се промъкваше при нея посред работния ден, имаше нужда да се взира в нея, както човек се опитва да проникне през някого, когото няма да има шанса да види повече. Алийде го правеше скришом, докато Ингел наглеждаше животните, носеше люцерна на кравите, току-що започнали да дават мляко, и бе унесена в задачите си.

Същото се отнасяше и за Линда. След нощта в кметството тя почти бе онемяла. Казваше единствено „да“ и „не“, но дори и тези думи произнасяше само ако я питаха, на въпросите на непознати не отговаряше и с толкова. Наложи се Ингел да обясни на съселяните, че момичето за малко щяло да бъде стъпкано от подплашен кон и така се стъписало, че спряло да говори. Сто на сто щяло да й мине с времето. В кухнята Ингел бъбреше и се смееше пред двамата, за да не забележи Ханс как се е смълчала Линда.

Веднъж Алийде свари детето да боде с вилица собствената си ръка. Изглеждаше отнесена и същевременно съсредоточена, дебелите й плитки, изопнати покрай слепоочията, й пречеха да забележи леля си. Целеше се в средата на дланта си и забиваше. Погледът й бе заключен, лицето й не трепваше от убождането, само устата й се отваряше безмълвно.

В един мимолетен миг някакъв глас в Алийде окуражи Линда да се прободе отново, по-рязко, с всичка сила, но веднага щом гласът достигна съзнанието й, потресът го сподави. Не биваше да й хрумват подобни неща, зли помисли, мислещият такива мисли сам е зъл, трябваше да отиде при Линда, да я вземе в обятията си и да я погали, но не можеше. Не желаеше да докосва това същество, гадеше й се, ненавиждаше собственото си тяло и детското, и тази тънка восъчна мембрана, появила се по кожата на Линда. А тя пък бодеше с вилицата, вдигаше ръка, пак бодеше, Алийде гледаше, дланта се зачервяваше. Ръцете на Алийде се свиха в юмруци. Липси изджавка на двора. Лаят я изтласка към кухнята. Стъклооката Линда не помръдна, държеше вилицата, ала още не удряше. Алийде я взе от ръката й, Ингел влезе, Линда побягна навън.

— Какво я прихвана?

— Нищо.

Ингел не продължи да разпитва, само изсумтя, че пролетта била странна.

— Скоро ще ходим на полето само по ризи.

Денят наближаваше. Две седмици, тринайсет дни, дванайсет, единайсет, десет нощи, девет, осем, седем вечери. След седмица нямаше да са тук. Къщата вече нямаше да принадлежи на Ингел. Ингел повече нямаше да мие тези съдове, нито да храни тези пилци. Нямаше да приготвя храна за кокошките в тази кухня, нито да боядисва прежда. Нямаше да бърка сосове за Ханс, нито да мие косата на Линда с вода с брезова пепел. Вече нямаше да спи в тези постели. Там щеше да спи Алийде.

През цялото време чуваше тежкото си дишане. Мъчеше я непрестанен задух, поемаше кислород през устата, понеже ноздрите й бяха твърде немощни, за да вдишват. Ами ако някой от онези, дето решаваха тези неща, промени намерението си? Защо пък да го прави? А ако някой друг надуши нещо, някой, който би предупредил Ингел? Кой би го сторил? Кой би пожелал да й помогне? Никой. Защо бе тъй неспокойна? Какво я мъчеше? Нали вече всичко беше решено. Щеше да намери покой. Оставаше й само да чака, още само седмица, после щеше да се нанесе.

Вечер Мартин нашепваше, че скоро щели да се преместят в нов дом, ръката му почиваше на шията й, устните — на гърдите й, лежаха един до друг в малката стаичка, а децата на Росипуви вдигаха врява, шумът на чужди хора, времето течеше неумолимо, шест дни, пет нощи, стрелките на часовника се въртяха като воденични камъни и смилаха на прах петнайсет изминали Коледи, елховите свещи и оформените от яйчени кори коронки, тортите за рождени дни, псалмите, изпети от Ингел в хора, и детските песнички, които си тананикаше от малка, а после научи на тях и Линда, meie kiisul kriimud silmad^[1]. Очите й имаше прах, кръвоносните съдове бяха напукали бялото като лед — вече никога нямаше да се налага да седи на една маса с Ингел и Линда. Повече нямаше да има и една сутрин като онази, в която се прибраха заедно от кметството, извървели километри, бе се съмнало, утринният въздух бе свеж и тих. На километър от дома Ингел спря Линда, като я сграбчи за рамото и се зае да сплита косата й наново. Разреса я с пръсти, приглади я и направи дебели плитки. Стояха насред селския път, слънцето изгря и някъде се хлопна врата, Ингел сплете косите на Линда, а Алийде приклекна да ги изчака, притисна ръка о пътя, почувства ситните варовикови камъчета, не погледна наникъде и изведнъж гърлото й се сви от ужасяваща жажда, тя отиде до канавката, отпи малко вода, вкуси пръст, загреба още. Ингел и Линда бяха тръгнали ръка за ръка, гърбовете им се бяха отдалечили. Алийде пое след тях, гледаше ги, наблюдаваше гърбовете и така чак до вратата на дома. На прага Ингел се извърна към нея с думите:

— Изчисти си лицето.

Алийде вдигна ръка към бузата си и потърка, отначало не почувства нито кожата, нито дланта си, сетне осъзна, че долната част на лицето й бе покрита със сополи, шията й беше влажна. Избърса с ръкав носа, брадичката и врата си. Ингел отвори вратата и пристъпиха в познатата кухня, където се почувстваха като гости.

Ингел се зае да приготвя палачинки.

Линда донесе на масата буркан малиново сладко.

Тъмните плодчета приличаха на съсирена кръв.

Алийде изтика Липси навън, седнаха на масата и сложиха палачинки в чиниите си. Линда ги намаза с мед, подаваха си буркана със сладко, чиниите лъщяха като бялото на очите, ножовете режеха, вилиците чаткаха, ядяха палачинките си с гумени устни, стъклени очни ябълки, бляскави и сухи, мушамени кожи, гладки и изпръхнали.

 

 

Още пет дни. Сутринта Алийде се събуди от звучащата в главата й meie kiisul kriimud silmad, istus metsas kannu otsas. Беше гласът на Ингел. Приседна на ръба на леглото, песента не стихна, гласът не изчезна. Алийде беше сигурна, че щяха да се завърнат.

Изхлузи бархетната си нощница, piip oli suus ja kepp oli kaes^[2], оплете се във фустата и жартиерите си, облече роклята, палтото, грабна забрадката, прекоси кухнята и се втурна навън, сграбчи велосипеда за кормилото, захвърли го, щеше да мине през полето, най-прекия път до кметството, където Мартин вече бе отишъл. Пооправи косата си пътем, не се спря, завърза забрадката и хукна да бяга, галошите й шляпаха, палтото й се ветрееше. Тичаше през пролетните поля и пътищата, прескочи клокочещите канавки на най-големия, а Ингел напяваше в залите й kes ei moistnud lugeda, see sai tukast sugeda^[3] пееше над скованата земя, а първите прелетни птици махаха с криле в такт с гласа й, тласкаха Алийде напред, тичаше през цялото време, покрай хилядите напъпили реси на върбите, с плуга на ятото пред себе си. Спря, едва когато откри Мартин, който разговаряше с мъж в тъмно кожено яке. Очите на съпруга й заглушиха гласа на Ингел. Мартин каза на другия, че ще продължат по-късно, и сграбчи Алийде за раменете, застави я да се успокои.

— Какво е станало?

— Ще се върнат.

Мартин извади павурчето си, махна тапата и й го подаде, Алийде сръбна, задави се. Той я дръпна настрана, изгледа я изпитателно, тя стискаше шишенцето, Мартин го взе от ръката й и отново го вдигна към устните й.

— Говорила ли си с някого? — попита я.

— Не.

— Разказала си.

— Не съм!

— Ами какво тогава?

— Ще се върнат!

— Сталин няма да го допусне.

Мартин я обгърна в палтото си и краката й спряха да треперят от бягането.

— Няма да им позволя да се върнат и да плашат малката ми праханка.

 

 

Алийде отиде до къщата на Ингел, спря се на пътеката под сребърните върби на двора, заслуша се в кучетата и врабчетата, в ромона на необичайно подранилата пролет, пое в себе си влажността на земята. Как човек би могъл да остави подобно място, никога, не бе способна на това. Тази пръст си беше нейна, от тук бе дошла и тук щеше да си остане, нямаше да си тръгне оттук, нямаше да се откаже от това място, не и от него, нито от Ханс, нито от къщата. Наистина ли бе искала да избяга, когато имаше такава възможност? Наистина ли остана само защото бе обещала на Ханс да се грижи за Ингел?

Подритна синора на нивата. Той поддаде. Нейният синор.

Приближи се до оградата на двора, голите клони на домашните брези бяха увиснали, Линда бе навън, играеше си и пееше:

„Vanamees, vanamees, kuuskummendkuus,

Pooltejst hammast on tal suus

Kartis hiirt, kartis rotti

Kartis nurdas jahukotti.“^[4]

Забеляза я. Алийде се спря. Песента секна. Очите на детето я прогониха с взора си — големи, студени, мочурливи очи. Алийде се върна на селския път.

„Kartis hiirt, kartsi rotti.“

Вечерта Мартин не склони да сподели с нея плановете си, каза само, че утре щял да се погрижи. Още три дни. Той й нареди да се успокои. Алийде не мигна цяла нощ.

Преди изгрева тетрев захвана ухажорното си гъргорене.

 

 

Пътят до кметството бе като ходене по острието на брадва. Хванала бравата на вратата, Алийде внезапно си спомни как езикът й бе залепнал върху замръзнал метал. Конкретната ситуация й убягваше, останало й бе само усещането за леденото острие, може би на топор, и това не помнеше, как се освободи, какво се случи, просто изпитваше същото чувство върху езика си, когато пристъпи право в очакващите я обятия на Мартин и пъхнаха в ръката й лист и писалка. Веднага разбра. Трябваше да подпише със собственото си име показания, толкова силни, че завръщането да стане завинаги невъзможно.

Миришеше на студена ракия, шевовете с руски бод по сакото на Мартин гъмжаха пред очите й. Някъде излая куче, врана изграчи на прозореца, до крака на масата пълзеше паяк. Мартин го размаза и изтри ръка в плочките на пода.

Алийде Тру подписа.

Мартин я потупа веднъж-дваж.

Налагаше му се да остане и да се погрижи за някои неща след подписването на показанията. Алийде се прибра сама, макар Мартин да й бе казал, че би могла да го изчака, докато свърши работата си. Тя не пожела, ала не искаше и да си ходи, да прекоси двора на Росипуви, да прекрачи прага на кухнята им, където разговорите секваха в мига, в който отвореше вратата. Подхвърляха й по някоя и друга дума на руски и макар съдържанието им да бе учтиво, звучеше насмешливо. Росипувото момче й се плезеше иззад шкафа, а в кутийката й с чай съскаше изсипаната от тях сол.

Спря се на синора, загледана в спокойния пейзаж. Ингел скоро щеше да се заеме с вечерното доене. Ханс навярно четеше вестник в стаичката. Ръцете на Алийде не трепереха. Внезапна, срамна радост се разля в гърдите й. Тя беше жива. Щеше да се справи. Името й не бе в списъците. За нея нямаше как да дадат фалшиви показания, не и за жената на Мартин, ала тя бе способна да запрати Росипуви там, където естонската земя бе просто далечен спомен. Алийде усети как стъпките й се удължиха, как краката й удряха земята със сила и запрепуска към дома на Росипу, едва не събори майката на стъпалата, подмина я и затръшна вратата под носа й. Свари си чай от техния, взе си захар от тяхната захарница и отчупи половинка от хляба им, за да го отнесе в стаята си, от чийто праг се обърна към семейството с думите, че им давала приятелски съвет, понеже била милостив човек и желаела само доброто на всички другари: биха постъпили мъдро, ако махнат образа на Исус от стената в спалнята. На другаря Сталин не би се понравило членовете на новия работнически свят да се отплащат за добрата му работа с подобни неща по стените си.

На следната утрин изображението на сина Божи бе изчезнало.

 

 

Четири дни. После още три. На два пъти Алийде каза, че ще навести Ингел, ала не отиде.

„Meie kiisul kriimud silmad,

Istus metsas kännu otsas.

Piip oli suus ja kepp oli käes.“

Два дни. Три нощи.

„Kutsus lapsi lugema.

Kes ei möistnud lugeda,

See sai tukast sugeda.

Kes aga möistis, аги sai.

Sellele ta tegi pai.“^[5]

Нито един ден. Нито една нощ.