Каси Едуардс
Докосни любовта (8)

Глава 8

Саша мълчаливо се поклащаше на седлото, като яздеше само на няколко ярда зад Аштън. Избягваше да го поглежда. Не бяха си проговорили на закуска и тя не очакваше той да й заговори, когато се наложеше да спрат и да приготвят лагера за нощуване. Носеше една от широкополите шапки на Аштън и дрехите, които й бе дал назаем. Чувстваше се неудобно и знаеше, че изглежда смешно, защото те бяха поне два номера по-големи. Бе навила ръкавите на ризата и крачолите на бричовете, бе ги притегнала с въже около кръста, но те пак й бяха големи и като че ли плуваше в тях.

Знаеше, че е смешна, но Аштън въобще не се усмихна и не я закачи. Пренебрегваше я също така явно, както и тя него. Чувствените мигове, които бяха преживели заедно, бяха поставили бариера между тях — може би толкова висока, че нямаше да могат, дори да бяха поискали, да я прескочат.

Бе прекрасен януарски летен ден и затова дърветата още нямаха листа. В оголелите им клони пееха птици. Драконът на пустинята, гущер, който се хранеше с леш и бе известен като игуана, се появи иззад едно дърво, спря се и я загледа, а тя се изплаши и бързо го отмина. Всякакви други животни се криеха, пълзяха или тичаха из храстите наоколо. Едно сребристо източноавстралийско кенгуру избяга, като блееше недоволно.

Силен сърбеж я накара да се почеше по врата. Започна да я сърби и на други, по-интимни места, където не можеше да се почеше в присъствието на мъжете, които яздеха около нея и я обграждаха от всички страни. Изпоти се, когато сърбежът се засили. Чешеше се навсякъде, където можеше да се достигне, и с периферното си зрение забеляза, че всички останали правят същото.

После погледна към гърба на Аштън. Усмихна се дяволито, когато видя, че ръцете му не спираха да се движат — по гърба, ръцете и бедрата.

Повдигна вежда и отново отправи поглед към другите мъже. Нямаше ни един, който да не си смъкваше кожата от чесане.

Неочаквано Аштън се спря и се обърна.

— Някой знае ли каква е причината за този ужасен сърбеж? — извика. — Откакто съм се събудил, като че ли нещо лази по цялото ми тяло. Виждам, че и с вас е същото. Имате ли някаква представа на какво се дължи? — Вдигна единия си ръкав и внимателно погледна ръката си. — Не виждам никакъв обрив. Но… — въздъхна дълбоко.

Саша приближи коня си до неговия.

— Аштън, какво има? — попита, защото видя, че е открил нещо върху ръката си. — Какво намери?

— Бълхи — каза той с отвращение. После извика и погледна невярващо към нея. — Проклятие! Хванали сме бълхи!

Тя дръпна силно юздите и спря коня.

— Бълхи? — попита и потръпна от погнуса.

Бързо погледна към ръката си и си нави ръкава. Въздъхна, защото паразитите не бяха по-големи от върха на игла и непрестанно скачаха по ръката й.

— Господи! — пошепна пребледняла.

И понеже я сърбеше навсякъде по тялото, почувства, че й се повдига.

Бълхи!

— Чувал съм, че из храстите живеят бълхи — каза Аштън и слезе от коня. Завърза го за един клон и започна да сваля всичко от седлото. — Явно ни очаква сериозна схватка.

Саша също слезе.

— Аштън, иска ми се да направя нещо, за да се отърва от тези проклети създания. — Тя се намръщи. — Кажи ми какво да сторя.

— Първо трябва да установим откъде идват бълхите — отвърна той, докато разпъваше одеялото си на земята.

Коленичи и го огледа. Стисна устни и погледна към нея.

— Одеялата са пълни с тях — кимна и посочи към старателно закрепения вързоп на седлото й. — Свали твоите и ги огледай!

Обърна се към мъжете.

— Прегледайте си одеялата.

Ругатни и всякакъв род неприлични думи изпълниха въздуха, когато одеялата бяха прострени на земята. Саша коленичи, огледа си завивките и се обърна към Аштън.

— Никога не съм виждала толкова много от тези отвратителни създания!

Започна да чеше глезените си, като й се искаше да остане поне за малко сама, за да направи същото със слабините си.

— Изглежда, одеялата са източника на зараза — каза тя, когато се установи, че и другите завивки са пълни с бълхи, а не само нейната и тази на Аштън. — Защо, Аштън? Откъде сме хванали животинките?

Аштън се изправи, намръщи се, а после лицето му просветна.

— Това са бълхи, които живеят в пясъка — обясни. — Не помниш ли? Разпъна всичко, за да се изсуши върху пясъка. Той сигурно е бил пълен с бълхи. Тези малки кръвопийци веднага са се приютили в одеялата ни.

— Кръвопийци?! — възкликна Саша и потръпна.

— Затова ни сърби така ужасно — рече Аштън и сви рамене.

— Но това е кошмарно!

— Най-добре ще е да започнем да се чистим от бълхите, докато слънцето още не е залязло — каза той и повдигна ръба на широкополата си шапка.

— Какво можем да направим? — попита го Саша, без да спира да се чеше.

Съвсем бе забравила, че с него имаха достатъчно основания, за да не си говорят. Отново бяха съдружници, които заедно се опитваха да решат един от проблемите на пътуването към новата земя.

— Първо трябва да убием няколко опосума и да ги одерем — отвърна Аштън, извади един револвер от кобура и го размаха. — В пустинята има много опосуми. Трябват ни много кожи, за да се отървем от тази дяволска напаст — свали оръжието си и погледна Саша. — Твоята задача е да откриеш няколко мравуняка. Докато дерем опосумите, ще ги намериш, а после ще започнеш да пренасяш одеялата към тях.

— И защо, ако не е тайна? — попита и го погледна подигравателно.

— Просто си свърши работата, Саша — рече нетърпеливо Аштън. — Искаше да ми бъдеш съдружник. Сега е времето да го докажеш.

Огорчена от отношението му, тя сложи ръце на бедрата си.

— Сякаш не съм ти доказала хиляди пъти, че мога да издържа на всички трудности и да бъда тук с теб и тези мъже!

Не обърна внимание на леката му усмивка, а започна да си проправя път през храстите и да търси мравуняци. Под краката й пукаха сухи клони от каучуково дърво и изсъхнала трева. Парчетата евкалиптова кора бяха като барабани, които предупреждаваха всички животни за приближаването й.

Промъкваше се крадешком напред. Един уомбат — двуутробно животно, което приличаше на малко сиво мече — надникна от дупката си, а след това отново потъна в нея, когато тя наближи.

Най-накрая съзря мравуняците. Приличаха на големи пясъчни замъци, прекрасно изваяни от неуморните мравки.

— Първо бълхи, а сега и мравки — каза си и се върна за одеялата.

Докато се връщаше, няколко изстрела прорязаха тишината. Тя потръпна. Някои от мъжете вече се връщаха с убити опосуми. Извърна очи, за да не гледа, докато ги деряха. Взе одеялата и вяло се усмихна на Аштън.

— Намерих няколко мравуняка. Надявам се да стигнат, защото няма да търся други. Не виждам защо трябва да си губя времето. Доколкото зная, мравките са също толкова противни, колкото и бълхите.

— Сладка моя, мравките се хранят с бълхи — обясни Аштън, взе одеялата от ръцете й и ги метна на рамо. — Ще им направим такова угощение, че ще го помнят цял живот.

— Все още не разбирам как — рече Саша и започна трескаво да чеше корема си. — Мисля, че бълхите ще си останат на мен.

— Е, добре. Трябва да уточня, че не можем да приложим към себе си същата техника и да легнем в мравуняците — каза той и кимна към мъжете, които идваха след тях и носеха кожите. — Но най-напред по-важните неща.

Когато стигнаха до мравуняците, тя с недоверие загледа Аштън, който започна процедурата, която щеше да ги избави от бълхите. Първо той и хората му започнаха да простират одеялата върху мравуняците. След това поставяха кожите от опосум върху тях, с кървавата страна нагоре.

— Бълхите ще се качат върху кожите, но силното слънце ще ги накара да се върнат обратно на одеялата — обясняваше Аштън, докато продължаваше да ги подрежда. — Мравките ще ги изядат. Всичко, което трябва да направим, е да изчакаме, а после да изтръскаме одеялата.

— Вече е безопасно да ги държиш — каза той и се почеса по крака.

— Добре, махнахме бълхите от одеялата — каза тя и метна завивката през ръката си. — Но как ще ги отстраним от себе си?

— Изглежда, ще трябва да поплуваме в реката заедно с дрехите — рече и зацъка с език, когато видя съмнението в очите й. — Не се притеснявай, Саша! Моите дрехи няма да се свият. Прани са вече безброй пъти.

— Дори не съм се сетила да се притеснявам за това — отвърна тя и упорито повдигна брадичка. — Просто не ми се иска да се къпя заедно с всички тези мъже. Не и дори за да се отърва от тези проклети бълхи!

Аштън сви рамене.

— Някой да те кара насила? — Той я погледна в очите. — Никога няма да те насиля да направиш нещо против волята си. Нищо — повтори и тя разбра какво има предвид.

Саша се изчерви. Обърна се, но сиянието на реката блестеше между дърветата и неудържимо я привличаше. Нямаше избор — трябваше да се изкъпе. Не можеше да понесе дори още една минута този ужасен сърбеж.

Избра си закътано местенце, където можеше да поплува на спокойствие. Бе видяла накъде се отправят мъжете и бе поела в противоположната посока. След малко почувства, че е вече сама, и спря. Не искаше да се отдалечава твърде много, за да могат мъжете да чуят вика й, ако някое животно я нападнеше.

Като знаеше, че е далеч от жадните погледи на мъжете, реши да съблече дрехите си и спокойно да угаси пожара върху кожата си. Страхуваше се, че ще й се наложи да се чеше до следващата година, защото много от раните вече се бяха инфектирали.

Първо си свали ботушите, а после ризата и бричовете. Остави ботушите настрана и занесе дрехите си до водата. Стъпи на каменистото дъно, след което тръгна нагоре срещу течението и спря, когато се озова до кръста във вода. Започна яростно да търка дрехите си и да ги изпира внимателно.

Като приключи, се огледа предпазливо още веднъж и установи, че все още е съвсем сама. Мястото бе много спокойно. Почти нямаше течение, водата бе топла и шептеше тихо, докато завиваше и пълзеше в дълбоките вирове или чакълестите плитчини. Бе съвсем скътано. Голяма сянка падаше от високите надвиснали брегове. Очите й се приковаха в едно водно конче, а после в бързия бяг на водния паяк.

Една жаба се обади откъм брега и развали магията.

Саша поклати глава, за да прогони мислите си, защото не бе разумно да остава твърде дълго далеч от останалите. Бе твърде опасно да си сама, гола…

След като остави ризата и бричовете си на брега, тя пое дълбоко въздух и се гмурна под водата. Кожата й спря да пари от ужасния сърбеж. Наслади се на този момент на безтегловност, а после се върна на повърхността за глътка въздух. Отново се потопи изцяло.

Плъзгаше се бавно, разтваряше ръце и риташе с крака.

Дробовете й вече имаха нужда от следващата порция въздух и сърцето й изведнъж спря, защото усети как нечия ръка я сграбчва за единия глезен и не й позволява да се добере до повърхността.

Изплашена до смърт, Саша се обърна да види кой я е хванал, но водата бе твърде мътна, за да установи нещо повече от това, че е хваната здраво.

Ръката неочаквано изчезна и тя отчаяно се опита да изплува, но бе хваната натясно за втори път. Миг преди да достигне повърхността, ръката обхвана гърдите й и ги погали.

Тя оказа яростна съпротива и удари натрапника.

Почти задушена, се забра до повърхността.

Стъпи на дъното. Дишаше трудно и усещаше болки в гърдите. Оглеждаше се страхливо и очакваше нападателят й да се покаже.

Знаеше, че не може да е друг, освен…