Каси Едуардс
Докосни любовта (20)

Глава 20

Реката се бе покачила. Като държеше високо карабината си, Аштън нагази с коня и водата стигна до кръста му. Когато стъпиха на отсрещния бряг, той сръга животното да побърза към по-сухата почва.

Последван от Криспин, препусна галоп през високите развети треви и продължи да стиска пушката си. Неочаквано се появиха няколко конници, които с бясна скорост яздеха към него и Криспин. Начело беше Станфорд Сидуел.

— Изглежда, ще си имаме неприятности — извика Криспин. — Какво ще кажеш да заемем позиция и да им покажем, че не могат да ни уплашат?

— Добре ми звучи — отвърна Аштън и спря коня си до този на Криспин.

И двамата насочиха пушките си в центъра на приближаващата група.

Станфорд спря точно пред муцуните на конете им и вдигна ръка, за да накара хората си да спрат. После бавно се усмихна.

— Изглежда, вие двамата малко сте се поизгубили, а? За този парцел аз съм претендирал пред властите. Не желая такива като вас да нарушават правото ми на собственост. — Погледна към пушките. — И не ви съветвам да вдигате оръжие срещу хората ми — предупреди ги той. — Може да не им хареса.

— Ще ми се да видя този, който ще се осмели да вдигне мерника си към мен — каза Аштън, а пръстът му неотклонно стоеше върху спусъка. — Ще му покажа някой от моите трикове.

Станфорд помръдна неспокойно на седлото, когато дулото се насочи към него. Погледна хората си през рамо.

— Не правете глупости — каза бавно. — Всичко може да се уреди с мир. Не правете нищо, което не съм ви наредил. Чухте ли ме?

Във виолетовите очи на Аштън заиграха пламъчета, когато лукаво се усмихна на Станфорд.

— Така е по-добре — каза и свали пушката. — По-добре е насреща си да имаш разбран човек.

— Не насочвай пушката си към мен — измърмори Станфорд, а по челото му беше избила пот. — Едно натискане и…

— И ще бъдеш вече минало? — рече Аштън и зацъка с език. — Не мисля, че ще липсваш на някого.

— Кажи по-добре какво те води тук, по моята земя? — попита Сидуел и изтри потта с опакото на ръката си.

— Само не казвай, че не знаеш! — възкликна Криспин, неприятно изненадан.

Все още виждаше Руфус, проснат на тревата със счупен врат, да се взира с невиждащи очи в небето.

— Нима ще отречеш, че няколко от твоите хора са дошли в земите ни, убили са Руфус и са откраднали овцете ни? Сидуел, мислиш ли, че просто съм дошъл да те посетя? Май щеше да е по-добре да се промъкна посред нощ и да ти счупя врата, точно както си наредил да направят с Руфус!

Станфорд не се стресна от думите на Криспин.

— Значи един от вашите хора е загинал в бурята, а? — попита и се наведе на седлото. — Съжалявам за случилото се — отново погледна през рамо към хората си. — Има ли някой от вас, който иска да излезе напред и да си признае, че е извършил това ужасно престъпление?

Висок смях и викове изпълниха въздуха наоколо. На Аштън почти му прилоша.

— Ти, кучи син! — изръмжа. — Подигравките доказват вината ти. Ще ми платиш за това! Ще ми платиш!

Станфорд още се приближи.

— Остави заплахите настрана — каза студено. — Не само при теб има смъртник днес. Убит е и един от моите хора. А са ми откраднали и няколко овце.

Аштън занемя от изненада, а после присви очи.

— Очакваш да ти повярвам?

Станфорд махна с ръка към хората си.

— Идете и донесете тялото! Това ще докаже, че казвам истината — извика. — И бързо! Тук има двама, които трябва да бъдат убеден и…

Един от хората му се обърна и препусна към фермата. Станфорд се усмихна, защото бе очаквал идването на Аштън и се бе подготвил за него. Знаеше, че един труп щеше да докаже всичките му твърдения и без да му мигне окото, накара един от доверениците си да счупи врата на най-мързеливия и безполезен наемник, който бе потънал в дълбок пиянски сън.

Колкото до овцете на Аштън, за да не бъдат очевидно доказателство, бе наредил да ги избият и изгорят.

Очакването бе потискащо. Аштън се изправи на седлото, за да види как се приближаваше наемникът. На седлото пред него наистина бе преметнат труп.

— Значи, все пак имаш някакво тяло, което да ни покажеш — рече Аштън, след като донесоха умрелия. — И как да съм сигурен, че го е убил същият човек, който е убил и Руфус?

Станфорд вдигна рамене, а другите донесоха трупа по-близо, за да може Аштън да го огледа по-добре.

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че този човек бе един от най-добрите ми пастири и че някой му е счупил врата тази нощ. — Усмихна се вътрешно, защото му бе толкова лесно да лъже, колкото и да диша. — Освен него загубих и част от собствеността си — няколко овце.

Аштън мушна пушката си в кобура. Огледа тялото, а после се обърна към Станфорд. По очите му личеше, че не може да не вярва на толкова силно доказателство. И двамата бяха загубили пастирите си по този нелеп начин, а освен това и по няколко овце.

— Изглежда, има някой, за когото и двамата трябва да се оглеждаме. Да имаш някаква представа кой е? — попита Аштън.

Погледна към Криспин и видя, че не се е вързал на приказките на Станфорд.

Мъжът извади наполовина изпушена пура и кибрит от джоба на жилетката си. Сложи я в устата си и запали клечката с нокът.

— Спомняш ли си ловеца на кенгуру, Аякс? — Запали пурата си, размаха клечката, за да я угаси, и я захвърли.

— Кой би могъл да забрави този кучи син? — отвърна Аштън и погали коня си, който бе започнал да удря с копита по земята. — Какво за него?

— На следващия ден дойде при мен — каза Станфорд, като гледаше Аштън в очите. — Заплашва ме. Не е ли правил същото и при теб?

Аштън прокара пръсти през косата си, като че ли се мъчеше да си припомни какво точно е казал Аякс.

— Може и така да се каже — отвърна накрая. — И какво от това?

— Мисля, че него трябва да обвиниш в убийства и кражби, а не мен — рече Станфорд и продължи да пуши.

— Така ли мислиш? — попита Аштън и отново се взря в мъртвия пастир.

Спомни си как Аякс сипеше заплаха след заплаха. Напълно бе възможно да е отговорен за смъртта на Руфус, а и за изчезването на Светкавица. Горкото динго хич не му се бе понравило.

Криспин подкара коня си и го спря до Аштън.

— Не го слушай. Знаеш, че не може да му се има доверие.

Станфорд се намръщи и си помисли, че по време на бурята май не са убили когото трябва. Криспин беше опасно копеле. Ако го нямаше, много по-лесно щеше да постигне плановете си и да се добере до ковчежето.

— Нашите хора могат да се обединят в търсенето на Аякс — предложи бързо Станфорд, като съсредоточи цялото си внимание върху Аштън. — Можем да го обесим заради това, което ни стори.

Аштън пристъпи напред и го погледна в очите.

— В деня, когато тръгна някъде с теб, дяволът ще може да празнува Коледа, защото в ада ще завали сняг — каза му с нескрита омраза. — А кой е виновен и кой не е, аз ще открия. Ако си ме излъгал, ще се върна и ще свърша това, което първоначално си бях намислил да направя с теб.

Станфорд присви очи. Извади пурата от устата си и я хвърли през рамо.

— Следващия път, когато стъпиш на моята земя, по-добре си доведи нещо повече от това приятелче — каза заплашително. — Такива сукалчета трудно ще се противопоставят на мъжете, които работят за мен.

Той яростно смуши коня си в слабините и се отдалечи, последван от хората си.

Аштън и Криспин се загледаха след него за момент. Криспин проговори пръв.

— Нали не вярваш наистина, че Аякс е убил Руфус? — Той пъхна карабината си в кобура.

— Ако не бях видял тялото на човека, който е бил убит по същия начин като Руфус, дори нямаше да изслушам Станфорд — отвърна Аштън и обърна коня си към реката. — Именно защото този мъж е работил за него, трябваше да му направя удоволствието да се съмнявам. Проклет измамник! — после лукаво се усмихна. — Той си мисли, че се съмнявам, нали?

— Значи не му вярваш? — рече Криспин и побърза да изравни коня си с жребеца на Аштън.

— Никога. Но трябва да се сдобия с доказателства. Аякс ще бъде много доволен да посочи с пръст и да обвини стария си враг. Дори ще помогне да окачим примката на шията му.

— Но той също е и твой враг — напомни му Криспин.

— Вярно е — отвърна Аштън и кимна. — А нищо чудно самият той да е виновен за това ужасно престъпление. Може би е убил и Светкавица. Ще го намеря и ще го принудя да ми отговори на няколко въпроса — после сведе очи. — Но първо трябва да устроим достойно погребение за Руфус.

— Нека да го погребем някъде, където звездите ще огряват гроба му цяла нощ — каза Криспин и гласът му потрепера от мъка. — Някъде, където ще може да чува как блеят овцете денем и нощем. Може би тогава ще почива в мир.

Аштън кимна, а в ъгълчетата на очите му се появиха сълзи.

 

 

Облаците се бяха разпръснали и слънцето отново грееше толкова ярко, че Саша не можа да вдигне очи, след като Аштън свърши с четенето на утешителните думи от Библията над пресния гроб, който бяха изкопали на хълма, тъй че от него еднакво добре се виждаха и „Хоумстед“, и пустинята. Овцете пасяха кротко малко по-нататък, а в клоните на евкалиптовите дървета наблизо пееха птици.

— И така, Руфус, добри ми приятелю, сега трябва да ти кажа моето последно сбогом — каза Аштън и затвори Библията, после се наведе и хвърли малко пръст. — Ще се видим пак, приятелю, там, където няма болка.

Саша сведе очи и не посмя да ги вдигне към Аштън, защото знаеше, че заради това, което бе намислила, щеше дълго да й трие сол на главата, но нямаше да му позволи да й нарежда да си стои вкъщи, докато той и останалите отидеха в пустинята да търсят Аякс. Смяташе, че има право да отиде на този особен лов, както и на всяко друго място. Бе уважавала и обичала Руфус. Пък и в крайна сметка можеше да разбере какво се е случило със Светкавица.

Не искаше да остава в „Хоумстед сама“, без да знае кога щеше да види Аштън отново. Нямаше съмнение, че щяха да го дебнат безброй опасности, докато търсеше типове като ловците на кенгуру. Също така несъмнено бе, че щеше да постави и себе си в голяма опасност, като искаше да бъде с него, но поне нямаше да седи вкъщи и да си мисли, че вече никога няма да го види.

Като оправяше предната част на роклята си можеше да усети бричовете под нея. Тъй като планът й бе да язди след него в пустинята, бе преценила, че щеше да е по-добре отново да носи мъжко облекло. След като той тръгнеше, всичко, което трябваше да направи, беда свали ризата и полата си и да намъкне ботушите. Щеше да го следва незабележимо толкова навътре в пустинята, че когато я откриеше, нямаше да посмее да я накара да се върне вкъщи сама. Щеше да бъде принуден да й позволи да се включи в лова на глави, независимо дали му харесваше или не!

Криспин се покашля високо и пристъпи към гроба на Руфус. Държеше шапката си в ръце и я мачкаше с дългите си тънки пръсти.

— Какво да ти кажа, приятелю? — каза и преглътна риданията си. — Ще ми липсваш, докато съм жив! Винаги ме караше да се смея. Разсмиваше ме дори през сълзи. Какво да ти кажа? Освен сбогом и… Където и да си, разсмивай момчетата!

Аштън погледна през рамо към хората си, които го чакаха на конете с достатъчно екипировка и храна за дългото пътуване. После се обърна към Саша и нежно постави длани на раменете й.

— Трябва да тръгвам — промърмори. — Доволен съм, че не ми се наложи да се карам с теб. Хубаво бе, че не поиска да дойдеш. Не е място за жена.

— Разбирам — каза Саша и вдигна пълните си със сълзи очи към него. — Моля те да бъдеш внимателен, Аштън! Бандата ловци на кенгуру съвсем не изглежда безопасна.

— Не се тревожи за мен — отвърна и я прегърна здраво. — Но аз ще се тревожа за теб. Не поемай никакви рискове. Стой близо до къщата и дръж карабината постоянно заредена.

— Така ще направя — рече Саша и потърси успокоение в прегръдката му.

Когато откриеше, че го е излъгала и е тръгнала след него, сигурно никога вече нямаше да я прегърне.

— Трябва да тръгвам — повтори Аштън и отстъпи.

Кимна на Криспин и той му доведе коня.

— Но първо искам да те видя в безопасност вкъщи.

— Не е необходимо — каза Саша и приглади полата си, защото имаше опасност дивият вятър да я вдигне и да се видят бричовете й. — Не е далеч.

Погледна към гъстата евкалиптова горичка, където бе скрила кобилата си, ботушите и пътната чанта.

След това отправи невинен поглед на Аштън и се разтопи, когато той се наведе и дълго я целуна. Отдръпна се и се качи на седлото. Тя го изчака да тръгне, усмихна се дяволито и затича към мястото, където я чакаше Облак.