Каси Едуардс
Докосни любовта (5)

Глава 5

Гръмотевиците и воят на вятъра събудиха Саша рано следващата сутрин. Потърси кученцето в палатката, но приближаващата буря вече бе привлякла вниманието му и то бе излязло. Лаеше точно пред палатката, възбудено от гръма и светкавицата.

Тя отново захвана с фиби плитките на главата си и се сви, когато една още по-ярка светкавица освети вътрешността на палатката, последвана от страхотен тътен, който сякаш разтърси въздуха.

— Ще бъде ужасна буря — пошепна, като допълзя до входа и повдигна покривалото.

Подаде глава навън, но вятърът почти я повали. Той огъваше колчетата на палатката и заплашваше да я събори. Саша се намръщи, когато видя следващия светъл зигзаг, който светкавицата описа върху потъмнялото небе.

Видя Аштън, който се суетеше наоколо и помагаше на другите да съберат пръснатите си вещи. Тогава един силен повей на вятъра повали палатката и я понесе към реката.

Саша се изправи и се затича към Аштън, който бе с гръб към нея.

— Аштън, страхувам се! — Бе останала без дъх, защото видя, че и други палатки бяха понесени в същата посока.

Погледна към небето, раздирано от светкавиците.

— Никога не съм виждала такъв вятър и толкова много светкавици!

— Е, скъпа моя, по-добре си сложи шапката, защото още нищо не си видяла! — каза Аштън, без да се обръща.

— Аштън, вятърът отвя шапката ми заедно с палатката — отвърна Саша, а очите й се бяха разширили от ужас. — Ето ги в реката!

Аштън зацъка тихо с език и прекрати отчаяния си опит да спаси каквото бе възможно от свирепия вятър и дъжда, който заплашваше да се изсипе всеки момент. Обърна се към нея и даде всичко, което държеше в ръцете си, на един от мъжете.

— Е, добре, че вятърът не е отвял и теб заедно с палатката — подразни я.

Сърцето му спря да бие, когато осъзна, че Саша се взира в гладко избръснатото му лице и белега, който бе крил под брадата си. Потърси очите й, за да види как й бе подействало откритието. Всичко, което успя да види, бе изумление и й бе благодарен за това. Бе очаквал тя да се отврати от грозния белег, който дължеше на най-ненавистния си враг.

Стомахът на Саша болезнено се сви, когато видя бледия белег в долната част на дясната му буза. Но не бе предизвикал тази реакция. Бръсначът бе разкрил нещо повече — Аштън бе най-привлекателният мъж, когото някога бе срещала. Бе се влюбила в човека с най-вълнуващите виолетови очи, но се оказа, че той имаше също деликатни и интелигентни черти, правилен нос и волева брадичка.

Погледът й се върна към белега. Поредната светкавица го освети и го направи да изглежда като част от самата нея.

— Аштън, как получи този… — попита тя, но бе прекъсната от силен гръм, последван от неочакван порой.

Аштън въздъхна от облекчение, защото поне за момента бе спасен от въпросите й. Прегърна я през кръста и бързо я поведе.

— Влез под каруцата — изкрещя, за да го чуе сред невъобразимия вой на вятъра.

Вече мокра до кости, тя не се възпротиви. Пропълзя отдолу, седна, скръсти ръце и се разтрепери. Подаде глава и видя Аштън да тича към конете, за да се увери, че са в безопасност.

После изпищя, защото една светкавица падна върху близкото дърво, разсече го на две, сякаш бе треска, и то започна да пада бавно към мястото, където стоеше Аштън.

Саша бързо излезе изпод каруцата, затича се към него и падна в калта.

— Аштън! — изпищя и се помъчи да стане. — Дървото! — продължи да вика. — Аштън!

Дървото падна на няколко ярда от Аштън върху коня му. Остра болка я прониза, когато видя животното да се поваля на една страна, премазано от тежестта.

Започна да цвили и да се дърпа, а в очите му гореше див ужас. Той здраво го прегърна през врата и започна да шепне успокояващо в ухото му.

— Е? Защо стоите и гледате като глупаци? Застреляйте коня! — извика към хората си. — Отървете горкото животно от мъките му!

Саша извърна очи, когато чу изстрела. Погледна Аштън, а после и премазания кон, след което потръпна при мисълта какво щеше да се случи, ако той бе на негово място.

Стана от калта и почти заслепена от дъжда, едва успя да се добере до Аштън.

— О, Аштън! — проплака тя. — Можеше да се случи с теб!

— Не и в следващите сто години! — пошегува се той, като се опита да я успокои. — Ще се навъртам около теб още известно време, сладка моя, така че най-добре да се възползваш!

— Мислиш, че няма ли? — извика и успя да се пребори с виещия вятър.

— Надявам се да е така! — отвърна и се разсмя.

Погледът й отново се спря на белега. Искаше да го попита за него, но знаеше, че точно сега не му бе времето. Дивият вятър и дъждът се опитваха да унищожат и малкото, което бе останало от лагера им, и да ги накара да се върнат към живота, който бяха оставили зад гърба си в Мелбърн.

Но Саша се надяваше, че ще трябва да се срещнат с нещо много по-страшно от дъжд и вятър, за да стане Аштън отново съдържател на кръчма, а тя — сервитьорка. Тяхното пътуване към неизвестното бе току-що започнало и не й се искаше нищо да застава на пътя им. Дори и въпросите, които висяха между нея и мъжа, когато бе сигурна, че обича.

Изведнъж пороят спря също така неочаквано, както бе започнал, но целият лагер беше потънал в кал.

— Бурята свърши толкова бързо! — възкликна Саша и се огледа недоверчиво около себе си. Слънцето грееше високо над върховете на дърветата. От прогизналата почва се вдигаше пара.

— Не бе достатъчно бързо — промърмори Аштън, за последен път погали коня си и се отправи да огледа пораженията в лагера.

Очите му се присвиха, когато дочу шума на водата между дърветата. Видя, че реката се покачва, а те трябваше да я преминат, за да продължат пътуването си.

Саша го чу да мърмори неприлични думи под носа си и проследи погледа му, за да види какво го бе ядосало. Въздъхна, когато видя яростните води на реката да излизат от коритото, кални вълни, които заграбваха всичко по пътя си и го отнасяха по течението.

— Аштън, ще заседнем в тинята — каза тя и продължи да наблюдава мъжете, които се бяха събрали до водата и разучаваха ситуацията. — Трябва да останем, докато реката се оттегли. Твърде рисковано е да я преминаваме.

— Това означава да си изгубим целия ден.

Когато бяха решили да се впуснат в това начинание, те и двамата знаеха, че рискуват да се срещнат с много опасности в тази земя, в която едва ли бе стъпвал човешки крак.

— Но, Саша, чакахме твърде дълго, за да си построим овцеферма, и не можем да позволим на природата да се изпречва на пътя ни.

Буца заседна на гърлото й, когато отново погледна към разярените води и водовъртежите.

— Какво говориш, Аштън! — промърмори и започна да си играе с краищата на ризата си. — Дори не искам да чувам за това.

— Ще преминем реката днес — каза Аштън и отметна няколко златисти кичура от челото си. — Когато съберем палатките и пръснатата посуда, преминаваме реката.

Повиши глас, за да го чуят всички останали.

— Всички ли чухте какво казах? — извика. — Ще преминем реката. Днес!

Саша започна да разплита мократа си коса. По израженията на лицата им виждаше, че не са съгласни с решението на Аштън. Не им се искаше да се борят с реката, която сякаш искаше да погълне целия свят и да го потопи в калните си водовъртежи. Дори само при мисълта за прекосяване на този буен поток й настръхваха косите, а сърцето й туптеше силно и отчаяно.

Но преди да успее да изрази мнението си, мъжете се втурнаха наоколо и започнаха да събират багажа, после бързо го натовариха на каруцата. Двата вола бяха впрегнати, а коларят, след като внимателно огледа реката, замахна и ги удари с камшика по гърбовете.

— Качи се на каруцата — каза Аштън, хвана я за ръката и я отведе до нея. — Там ще си в безопасност.

— Но какво ще стане с коня ми? — попита тя и погледна Облак, който нервно пристъпваше от крак на крак по мократа земя.

— Той ще се справи — отвърна Аштън, вдигна я на седалката и се усмихна. — Майкъл ще се погрижи за теб. Нали, Майкъл?

Младият колар се усмихна смутено.

— Нищо не мога да гарантирам, Аштън. Дори не мога да подкарам проклетите животни. Усещат опасността в реката. Съмнявам се, че ще можем да ги накараме да минат оттатък.

Саша отметна дългата си коса зад раменете и се загледа в реката.

— Аштън, те сигурно ще се удавят, ако ги насилиш да преминат. — Вече беше съвсем убедена, че не искаше да нагазва в полуделите води. — Може би ще бъде най-добре да се установим тук за през нощта и да преминем утре.

— Вече съм решил и ще стане точно така, както казах — отвърна той и упорито стисна устни.

Взе юздите от Майкъл и удари воловете няколко пъти по гърбовете, но животните само изпръхтяха и отказаха да помръднат. Стояха на мястото си и, изглежда, не възнамеряваха да пристъпят и инч по-напред.

— Сега какво ще правим? — попита Майкъл и повдигна вежда.

— Ще разтоварим колата и ще опитаме отново — отговори Аштън и започна да изхвърля багажа от каруцата.

Погледна през рамо и забеляза хората си, които го гледаха невярващо. После взе едно голямо корито.

— Не ви плащам да гледате. Проклет да съм, ако позволя на двете добичета да ме разколебаят!

Саша слезе от каруцата. Погледна Аштън, после и коритото, след това водата. Имаше неприятното чувство, че е разбрала какво е замислил. Не се учудваше, като се имаше предвид колко твърдоглав бе той.

Тя коленичи и го хвана за ръка.

— Аштън, какво възнамеряваш да правиш? — попита. — Или няма нужда да питам?

— Мисля, че можеш да се досетиш. — Той нахвърля багажа в коритото.

Изправи се, хвана го за дръжките и тръгна към реката.

Саша го гледаше мълчаливо, но когато той нагази във водата, я обхвана паника. Затича към реката, а Светкавица лаеше по петите й. Но бе твърде късно… Аштън вече се бе гмурнал в калната вода, като се държеше за коритото. Можеше да види какви усилия полага, за да се задържи на повърхността, а водата сякаш бързаше да го погълне.

Тя обърна очи към мъжете, които стояха на брега и го наблюдаваха. Сви юмруци.

— Нима ще стоите тук и ще го оставите да се удави? — извика. — Няма ли поне един смелчага сред вас? Аштън ли трябва да върши всичко?

Не последва отговор и тя разбра защо. Аштън сам бе поел този риск. С нищо не можеше да му се помогне в този момент. След малко, за нейно най-голямо облекчение, Аштън и товарът стигнаха невредими на другия бряг. Той го изтегли, изправи се и пое няколко дълбоки глътки въздух, защото дробовете го боляха от усилието.

Обърна се и погледна реката.

— Видяхте как става — извика. — Предлагам да ме последвате! В каруцата има още корита.

След като се увери, че коритото е достатъчно далеч от водата и тя не може да го отнесе, Аштън отново се гмурна и започна да се бори с течението, за да доплува обратно. Мокър до кости, той се изправи и погледна воловете. Саша отиде до него и сложи ръка на бузата му.

— Моля те, не го прави отново! — настоя тя меко. — Хиляди пъти умирах, докато беше във водата!

— Има много неща за пренасяне — отвърна Аштън, изтри лицето си с ръка и се отърси от водата. — Ще се върна за теб по-късно.

— Аштън… — опита се да възрази тя, а после дълбоко въздъхна, защото той не й обърна внимание и започна да се занимава с воловете.

Светкавица лаеше срещу тях, а той ги удряше с камшика по гърбовете, така че в крайна сметка животните тръгнаха.

— Искаш ли да свалим брашното, преди да преведеш воловете оттатък? — попита Майкъл, докато оглеждаше мушамите, с които то бе завито.

Аштън скочи на седалката и започна да подканя животните.

— Не, не се безпокойте! Нека ги вкараме във водата, защото после може да се окаже невъзможно.

Саша спря да диша, когато навлязоха в реката. Добичетата пръхтяха, но заплуваха и скоро се озоваха на другия бряг.

Но друго препятствие се изпречи на пътя им. Животните започнаха да затъват в калта. Можеше съвсем ясно да чуе ругатните на Аштън. Тя се изплаши, докато го гледаше как се мъчи да се оправи с младите волове, но забеляза, че и всички останали коне също бяха затънали.

Бяха останали само тя и Светкавица.

Тъй като не искаше да създава повече главоболия на Аштън с изоставането си, тя изпитателно огледа водата. Всички се бяха прехвърлили успешно. Сигурно и тя можеше да го направи. Беше добър плувец. А и течението като бе ли бе понамаляло.

— Отсрещният бряг наистина не е далеч — пошепна, но не можеше да се отърве от тръпките на ужас, които лазеха по тялото й.

Погледна Светкавица, а после отново реката.

— Ще доплувам оттатък. — Наведе се и прегърна кученцето. — Ще изпратя един от тях за теб веднага щом стигна до другия бряг — обеща тя.

Погали Светкавица и я целуна по носа. После се изправи в цял ръст и погледна строго към нея.

— Стой тук, Светкавица! — каза остро. — Чуваш ли ме? Седни!

Малкото динго я погледна доверчиво и размаха опашка.

Саша се обърна и нагази.

А после, изплашена до смърт от решението си, се гмурна.

В следващия момент бе погълната от тъмна и дълбока бездна.

Разбра, че е направила голяма грешка…