Каси Едуардс
Докосни любовта (18)

Глава 18

Когато следващата светкавица освети смрачената околност, Саша смушка коня, за да го накарала изкачи по-бързо малкото хълмче с жълта трева, развявана от вятъра. Стигнаха до най-високата му част и тя дръпна юздите на Облак. От тази височина започна да оглежда завоите на реката, за да открие мястото, което Станфорд вече знаеше, защото, откакто бе дошъл по тези места, неведнъж бе преминавал с кабриолета, а и Бианка знаеше въпросното място.

Саша се усмихна, защото видя един брод с дебели наноси от глина и гъсталак от акации на югоизточния бряг.

— Това трябва да е — пошепна си.

Зацъка с език и отпусна юздите.

Облак изпръхтя и препусна в галоп към реката. Саша с цялата си душа се надяваше да не е надценила твърдостта на почвата под копитата на коня, който бавно, инч по инч, започна да навлиза навътре. Глината бе на купчинки и образуваше нещо като мост, а от двете му страни водата блестеше като огледало, светкавиците се отразяваха в нея и я оцветяваха в тъмнолилаво.

Вятърът виеше около нея, а въздухът беше влажен от наближаващия дъжд. Саша с радост достигна другия бряг, но радостта й бе кратка, защото си спомни, че й предстои неприятната задача да се срещне лице в лице със Станфорд. Откакто знаеше за престъпните му прояви, се чувстваше някак неудобно и я завладяваше парализиращ страх.

Докосна карабината, която бе в кобура си на седлото, и се почувства по-спокойна. Близостта й я окуражеше да продължи напред и да види как е Бианка.

— Моля се да съм се тревожила за нищо — пошепна.

Един заек изскочи от купчина трева десет ярда по-нататък и накара сърцето й да подскочи. Почувства се глупаво, задето се бе изплашила толкова лесно. Продължи напред в лек галоп, защото видя къщата на Станфорд в края на просеката.

Докато приближаваше, у нея се засилваше едно неприятно чувство и тя се оглеждаше внимателно. Не видя много овце да пасат близо до къщата. Дори не видя пастир, който да наглежда малкото стадо. Когато стигна до къщата, видя, че е много по-груба от нейната, като че ли дървесината просто бе струпана на едно място, с единственото намерение да се съгради временен подслон. Трудно й бе да си представи Станфорд в такъв заслон. Той винаги бе добре облечен и от него лъхаше богатство, но това бе просто отчаян опит да заблуди онези, които не знаеха нищо за миналото му.

Като пое дълбоко въздух, Саша тръгна напред.

Ръцете на Бианка бяха пълни със съдове, които носеше от кухненската маса до коритото за миене на една паянтова поставка до камината. Тя подскочи, когато Станфорд се запъти към нея. Предишната нощ бе една нескончаема болка и унижение — и притеснение за нероденото й дете. Откакто бе разбрал, че е бременна, желанието му да я измъчва, докато се задоволява сексуално, бе се засилило. Очевидно се опитваше да я накара да направи спонтанен аборт.

Тази сутрин се зарадва, като дочу навън да приближава кон. Все още беше рано и наемниците на Станфорд спяха, пияни до смърт от предишната нощ. В крайна сметка това, че Станфорд наричаше въпросното късче земя в пустинята „овцеферма“, бе просто една шега. Мъжете, които бяха дошли с него, бяха или уморени разбойници, или просто скитници от улиците на Мелбърн. Едни бяха го последвали за много пари, а други за мизерна заплата. На някои и бутилка уиски им стигаше.

— Кой идва, по дяволите? — измърмори Станфорд и побърза да извади ножа си от жилетката.

Отиде до прозореца, отметна овчата кожа, която го покриваше отвътре, и видя Саша.

— Проклет да съм! — Усмихна се той. — Въпреки всичко Саша все пак е решила, че харесва компанията ми. Каква воля има тази жена! Сама е дошла да ме потърси.

— Саша? — попита меко Бианка и пребледня.

Станфорд сви рамене и се обърна, за да погледне Бианка.

— Да, Саша — отвърна. — Изглежда, че няма да ми се наложи да разчитам само на твоите способности в леглото, за да се забавлявам. Саша ще бъде моята играчка за известно време. — Той се приближи, решил да хвърли обидата право в лицето й. — А и тя не е курва. Тя е жена от класа.

Бианка замръзна от страх, но този път не за себе си и за нероденото си дете. Бе изплашена заради Саша. Сърцето на Станфорд беше от камък, а Саша бе прекалено мила и нежна, за да бъде обект на такива жестокости, каквито можеше да измисли този луд човек, който обичаше да измъчва жените.

Все още не можеше да се опита да я защити, защото Станфорд не знаеше, че се познават.

Тогава я сполетя една ужасна мисъл — Саша бе дошла да види нея, не Станфорд! Тогава той щеше да разбере, че се бяха срещали и бяха разговаряли. Щеше ли да й повярва, като му кажеше, че е излъгала за съпруга си, точно както й бе наредил? Или щеше да я обвини, че го мами?

Както и да е, очакваше я нов бой веднага след като Саша си тръгнеше.

Станфорд видя страха в очите й, но го пренебрегна, защото й беше станало навик да се страхува, откакто бяха дошли в пустинята, тъй че й обърна гръб и излетя навън.

Саша седеше неподвижно на седлото и смело срещна погледа му. По изражението на лицето му познаваше, че си мисли, че е дошла при него. Потръпна, когато той застана до коня й и я хвана за ръка.

— Нека ти помогна да слезеш! — каза Станфорд и се сви, когато тя си дръпна ръката. Усмивката му се стопи. — Добре, стой си на проклетия кон. — Сви юмруци и я загледа. — Защо си дошла?

— Искам веднага да изясним нещо и то е, че не съм дошла при теб — отвърна ледено Саша.

Огледа се, но не видя следи от присъствието на Бианка, но затова пък откри общите помещения, които се виждаха зад къщата. Бе й неприятно да си мисли, че Бианка е принудена да споделя помещението с повече от един мъж. Несъмнено репутацията й я бе последвала и тя ставаше играчка в ръцете на всеки мъж, който успееше да се добере до нея. Понякога дори съпругът не може да опази жена си от развихрените страсти на другите.

— Но тогава защо си дошла? — попита Станфорд, като почти изръмжа. — Да не би Аштън да те е пратил с някакво съобщение? Мисля, че при последната ни среща си казахме всичко.

— Аштън дори не знае, че не съм тук — каза Саша и съжали, че е била толкова откровена, когато устните му се изкривиха в лукава усмивка.

— Не знае, така ли? — попита, а пръстите продължаваха да си играят с дръжката на камата. — Мислиш ли, че това, което си направила, е умно, Саша? Не се ли страхуваш до смърт от такива като мен?

Тя нервно се раздвижи на седлото. Пръстите й хванаха юздите по-здраво.

— Не можеш да ме изплашиш така лесно. — Тя подскочи, когато небето бе прорязано от нова светкавица.

— Не се страхуваш, а? — Станфорд се разсмя. — Тогава защо от светкавицата ти се разтреперват дори панталоните? — Спря да се смее и присви очи. — Саша, правиш грешен избор от какво да се страхуваш. Нека ти дам един пример…

Отегчена от приказките му и нетърпелива да свърши работата, за която бе дошла, Саша го прекъсна:

— Дойдох да видя Бианка. Притеснявам се за нея.

Неочаквано в очите му проблесна гняв. Стисна юмруци по-силно.

— И как разбра, че Бианка е тук? — извика.

— Нима е толкова голяма тайна? — подразни го смело.

— Как разбра, че Бианка е тук? — повтори той въпроса си, като гледаше от нея към колибата и обратно.

— Щом настояваш. Бианка и аз се срещнахме, когато един ден бяхме отишли да се къпем на реката. Но оттогава не съм я виждала. Да не е болна? — попита Саша, като продължаваше да се чувства неудобно.

— Не, не е болна — отговори Станфорд. У него се промъкваше съмнението.

Не можеше да бъде сигурен какво е казала на Саша. Вече започваше да осъзнава, че беше грешка, дето я доведе със себе си в пустинята. Напълно възможно бе да провали плановете му да сложи ръка на сандъчето със скъпоценности.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако Бианка и аз си поговорим малко? — попита и притеснено се намести на седлото. Погледна към обора, откъдето бяха започнали да излизат работниците. После премести поглед върху него, а той стисна устни и повдигна рамене. — Предполагам, че няма причина да не ме допуснеш да я потърся в общото помещение — продължи кротко Саша. — Чудесно е да срещнеш жена по тези самотни места и да можеш да си поговориш с нея.

Станфорд се разсмя на думите й.

— Ти я наричаш жена? — попита. — Аз пък я наричам курва. — Той мушна ръце в джобовете си. — Как може дама от твоята класа да иска да има нещо общо с боклуци като Бианка?

— Не се слагам над никого — отвърна Саша, а в очите й проблесна гняв. — Сега, ако ме извиниш, ще отида до обора да я потърся. Не виждам защо е необходимо да чакам разрешението ти.

Станфорд застана пред Саша и й препречи пътя.

— Тя не е там.

Изненадана, Саша се взря в очите му.

— Ами тогава… къде е? — промърмори. — Тя ми каза, че се е омъжила за един от твоите пастири. Не виждам други постройки и затова си помислих, че споделя обора не само със съпруга си, но… и с останалите мъже.

Небето над тях притъмня. Гръм ехтеше над хоризонта и се разнасяше по кадифеното черно небе. Светкавици се сипеха и земята трепереше под краката й. Страхуваше се дали ще може да премине реката обратно. Ако се изсипеше поредният порой, нямаше да стигне жива до отсрещния бряг. Водата се бе покачила, а и водовъртежите бяха станали по-опасни. Веднъж вече бе рискувала живота си в полуделите води.

Станфорд веднага измисли лъжа, която поне за момента щеше да свърши работа.

— Сега тя не е там — каза бързо. — Всяка сутрин идва в жилището ми, прави ми кафе и закуска, а после почиства и пере. Прислугва ми.

— О — отвърна Саша и повдигна вежда. — Тогава би ли й казал, моля те, че съм тук? Нямам много време. Бурята наближава. Страхувам се, че ще е от най-свирепите.

— Не мога да те изплаша повече от бурята, нали? — подразни я той и тръгна към колибата. — Ще ти доведа Бианка, но не я задържай дълго. Има да върши много по-важни неща, отколкото да си говори с теб.

Саша се намръщи. Нещо дълбоко в нея я караше да мисли, че Бианка не изпълняваше само ролята на прислужница в колибата на Станфорд. Той просто не бе толкова почтен човек.

Дали детето не беше негово, а не на пастира?

Въобще беше ли Бианка омъжена за овчар?

Саша не можеше да реши кое е истина.

Станфорд влетя в колибата. Сграбчи Бианка за косата, обърна лицето й към своето и се наведе над нея.

— Ти, кучко! — изсъска. — Не си ми казала, че си била на реката със Саша. Какво си й казала? Днес със сигурност не е дошла тук заради добро. Шпионира ме. Какво й каза? — Той опъна косата й още по-силно и тя трябваше да потисне един вопъл от болка.

— Нищо не съм й казала, Станфорд! — проплака Бианка. — Освен каквото ми бе наредил. Казах й, че съм омъжена за един от овчарите ти. Това е всичко.

— Виждала си я само веднъж? — попита, а дъхът му опари лицето й.

— Нарочно не ходех на реката, за да не я срещам — каза Бианка, а от очите й потекоха сълзи. — Знаех, че е опасно да се сближавам твърде с нея. Тя е толкова мила! Не исках да я излагам на опасност, като се сприятеляваме. Не съм виновна за това, което стана, Станфорд! Невинна съм!

Той прокара пръсти по синините по лицето и врата й.

— Ще те пусна да отидеш и да поговориш с нея, но ако те пита за синините, ще й кажеш, че си паднала от кон. — Пусна косата й и я блъсна към вратата. — Хайде, върви да задоволиш любопитството й! После се отърви от нея!

— Така ще направя — отвърна Бианка, докато поглеждаше през рамо и безшумно се отправяше към вратата. — Така ще направя.

Бианка излезе, освободена за момент от обидите на Станфорд. Само ако можеше да се довери на Саша! Ако можеше да я помоли за помощ! Но щеше да постави и двете в много опасно положение, ако не премълчеше собствените си грижи и страхове.

Усмихна се, когато се отправи към приятелката си. Сложи пръсти на шията си и се опита да прикрие синините. Но по изумения поглед на Саша разбра, че ги е видяла — всичките.

Знаеше, че Саша не е толкова глупава, за да повярва, че са причинени от падане от кон.