Каси Едуардс
Докосни любовта (30)

Глава 30

Саша и Аштън стояха, хванати за ръце, и се оглеждаха. Всичко бе унищожено — къщата, животните, градината. Сигурно само в ада можеше да съществува по-голямо опустошение. Черните останки все още пушеха. По пасището се стелеха жалките останки от овце и говеда. Гарваните, които бяха избегнали стихията, се спускаха над тях и обираха каквото беше останало.

— Дори по-лошо, отколкото си представях — каза Саша и потрепера. — Аштън, това… това ме кара да изпитвам някакво чувство на празнота. Работихме така усилено, а сега от всичко няма и следа.

Аштън се обърна към нея, сложи ръце на бузите си и решително я погледна.

— Казах ли ти, че имам план, който ще ни върне всичко? — попита. — Ще построим къщата отново. Ще купим дори повече овце. Не бивала предаваме мечтите си, Саша.

— О, Аштън, караш ме да се чувствам обнадеждена, когато не виждам никаква причина за това — рече Саша и въздъхна. — Какъв план? Не остана нищо, с което да работим и да започнем отначало. Това, в което вложихме всичките си пари, вече е само пепел.

— Саша, време е да ти кажа малко повече за моето минало — каза Аштън и нежно я хвана за ръката. — И този път, кълна ти се, ще ти кажа всичко.

Саша се намръщи, защото не й хареса начинът, по който той говореше за миналото си. Като че ли очакваше тя да се откаже от него заради това, което представляваше. Дали това, което щеше да й разкрие сега, щеше да я изненада? Дали нямаше да я накара да го обича по-малко? И какво ли имаше в миналото му, което да има някаква връзка с днешната трагедия? Сигурно бе свързано с плана, който бе споменал. План, който щеше да върне мечтите им.

— За какво става дума, Аштън? — попита и го погледна с очакване. — Искам да чуя всичко. Не се притеснявай да ми го кажеш. Обичам те. Обичам те с цялото си сърце и нищо не може да промени това.

Аштън се разсмя, а в очите му заиграха пламъчета.

— Сладка моя, това, което ще ти разкрия, няма да бъде причина да ме намразиш. Това, което направих някога бе за доброто на честните трудови хора в Австралия. Когато открих неоспорими доказателства за корупцията в управлението и политиката на Мелбърн, започнаха да ме издирват, преди да имам възможност да разкрия мръсните дела на супер интенданта Сайлъс Хауланд.

— След това са те натикали в затвора — добави Саша. — Където, както ми каза, си се запознал със Станфорд Сидуел.

— Така беше — отвърна Аштън, хвана я за лакътя и я поведе към димящите развалини на къщата им. — Но тогава намерих сандък, пълен с пари и бижута и укрит в къщата на Сайлъс Хауланд. Бяха присвоени от трудовите хора в Австралия. Откраднах сандъчето и избягах, но преди това осакатих Хауланд.

— А после какво се случи? — попита Саша, чийто интерес бе грабнат от историята, и откри, че той е още по-невероятен, отколкото бе предполагала.

— Тогава не постигнах целите си — продължи Аштън. — Хората на суперинтенданта бяха верни нему, а не на властта. Но имах късмет, защото успях да скрия сандъчето.

С дисаги в ръка, Криспин пристъпи към тях. Той сложи свободната си ръка на револвера и се разходи с приятелите си в миналото, докато Аштън разказваше за деня, когато, вместо да стане герой в Мелбърн, бе хванат и хвърлен в затвора.

— И тогава Аштън Йорк, когото всички познаваха под името Лорънс Профит, прекара известно време в затвора, докато аз търсех начин да го освободя — добави Криспин. — Но всичките ми усилия отидоха напразно. Изглежда, всички ме презираха толкова, колкото и Аштън, само че аз не лежах в затвора. В деня, когато бе арестуван, Аштън работеше сам.

— Само така можех да бъда сигурен, че няма да се разкрият имената на моите двама помощници. Криспин и Руфус. Най-добрите приятели, които някога съм имал. — Той хвърли на Криспин поглед, изпълнен с благодарност.

Криспин отиде до него и му подаде дисагите.

— Напълни ги догоре, Аштън. Време е някой да ти плати за времето, което прекара в затвора.

Саша зяпна от изненада.

— За какво говорите? — попита и с разширени очи се обърна към Аштън. — Какво означава това?

Аштън метна дисагите през рамо, кимна на Криспин и прегърна Саша през кръста.

— Време е да отида и да изкопая сандъка, за който ти говорех — рече той, докато вървеше с тях през пепелта. — Засега мисля да взема част от съдържанието му за личните си нужди. Когато се върнем в Мелбърн, ще уведомя властите къде е. Сега, след като Сайлъс Хауланд е свален от поста си, те ще бъдат много доволни да сложат ръка върху парите. Това ще докаже веднъж и завинаги вината му.

Аштън се намръщи.

— Засега мисля да взема толкова, колкото ще бъдат достатъчни да ми платят службата в името на родината и да обезщетят престоя ми в затвора. С тези пари ще можем да започнем отначало. Бих казал, че заслужаваме някаква награда.

— Аштън, прекрасно е, че си намерил начин да спасиш мечтите ни — промърмори Саша. — Искам го също толкова силно, колкото и ти. Но защо си чакал досега? — Щом си знаел къде са парите, защо не ги взе по-рано? Така нямаше ли всичко да бъде по-лесно?

Щеше да прозвучи егоистично, ако му бе казала направо, че и за нея животът би бил по-лесен. Но, от друга страна, едва ли би се гордяла толкова с постиженията си, ако не бе работила така упорито. Подарените неща нямаха особения сладък привкус на постигнатото.

— Ако трябва да бъда честен, Саша — отвърна Аштън, — бях решил никога повече да не се докосвам до проклетия сандък. Не исках. Тези пари са прокълнати да носят само мъки и страдания. Те са изкарани с пот на челото от трудови хора и са откраднати от тях. Но така и така съм решил да го изровя, ще се възползвам от него максимално. Ще изтрия петното от името си веднъж завинаги и ще взема каквото ни е необходимо за едно ново начало.

Саша погледна зад рамото на Криспин и видя, че останалите са се заели да спасяват каквото не бе окончателно унищожено от огъня. После отмести поглед към хоризонта — сив и задимен.

— Но, Аштън, ако ще ходиш да изкопаваш сандъка, не е ли по-добре да вземеш коня си? — попита Саша. — Ще ме вземеш ли със себе си, или пак трябва да се моля? Винаги ме караш да се боря със зъби и нокти, за да стана част от поредното ти приключение!

Очите му светнаха и изглеждаха още по-тъмновиолетови и красиви на фона на опушеното му лице.

— Скъпа, не се нуждаем от никакви коне — рече и се усмихна. — Не е необходимо да ходим чак толкова далеч, за да го изкопаем. Неслучайно съм избрал да живеем тук. Земята не е подходяща само за гледане на овце. Мястото е недалеч оттук. Въпреки че не исках да го виждам до края на живота си, някакво странно предчувствие ме караше да го държа наблизо.

Саша тихо се разсмя.

— Ти си бил много пресметлив — закачи се тя и пъхна ръката си в неговата, докато все повече и повече се отдалечаваха от овцефермата, а след това дяволито го погледна. — Може би вече трябва да те наричам Лорънс Профит.

— Може би вече трябва да те наричам Спайк? — не й остана длъжен той.

Саша отново се разсмя.

— Едно на нула за теб!

Те тръгнаха напред, прескочиха това, което някога бе оградата на овцефермата им, и продължиха покрай изгорели дървета, които й напомняха на овъглени скелети, докато стигнаха до песъчлива почва, по която вятърът бе оставил странни и красиви следи.

Аштън забави крачка и загрижено се огледа.

— По дяволите! — извика и огледа терена по-отблизо.

Накъдето и да погледнеше, всичко му се струваше непознато. Всички ориентири, които си бе отбелязал за мястото, липсваха. Това, което огънят бе пощадил, бе унищожил вятърът.

— Какво има? — попита Саша, когато той се отдалечи от нея и започна да оглежда хълмчетата пясък и пепел.

— Дори и след сто години няма да успея да намеря мястото — отвърна той с отчаяние в гласа. — Нищо не е такова, каквото си го спомням. Променило се е до неузнаваемост след последния път, когато наминах да го нагледам. — Ядосано захвърли лопатата и дисагите на земята.

— Искаш да кажеш, че наистина не знаеш къде е сандъчето? — попита тя и пребледня.

За момент си бе позволила да повярва, че съществува някакъв лъч надежда за бъдещето им.

Но сега?

Откакто бяха дошли в пустинята, не им вървеше. А сега и това не им бе писано да стане!

Аштън махна с ръка към падналите дървета, ответия от вятъра пясък, все още димящите купчинки пепел.

— Невъзможно е! — извика. — Пожарът и вятърът напълно са изменили терена. — Отчаяно прокара пръсти през косата си. — Загубено е завинаги, Саша! Завинаги!

Като почувства, че я обзема отчаяние, Саша грабна лопатата и решително започна да копае.

— Трябва да е някъде тук. Просто няма начин. Трябва да го намерим.

За миг остана безмълвен и го заболя, че отново я разочарова, но после го обхвана страх за детето. Отиде до нея и измъкна лопатата от ръката й.

— Спри, Саша! — каза решително. — Само защото не можем да намерим проклетия сандък, не е дошъл краят на света. Ще намерим друг начин да уредим живота си. С Божия помощ ще се върнем в Мелбърн и ще спечелим пари, за да си отворим друга кръчма. Не е чак толкова страшно, както сама знаеш.

От очите й потекоха сълзи, когато го погледна.

— Бъдещето ми изглежда толкова безнадеждно — изплака тя.

— Винаги има изход — отвърна той и леко я разтърси. — Не бива да се предаваш толкова лесно. Имаш мен. Скоро ще имаме дете. Нима не сме благословени?

Саша въздъхна тежко и изтри сълзите с опакото на ръката си.

— Неочаквано се почувствах изморена — пошепна. — Много, много изморена.

Аштън я прегърна.

— Саша, съжалявам, че не успях да направя най-доброто за теб — каза тихо. — Ще можеш ли да ми простиш?

Саша преглътна сълзите си и не си позволи да заплаче отново, защото й бе съвестно, че го е накарала да се почувства виновен.

Освободи се от ръцете му и го погледна.

— Аштън, аз…

Думите, с които възнамеряваше да се извини, бяха прекъснати неочаквано от силен изстрел някъде наблизо. Те се обърнаха едновременно и се взряха през завесата от прах и дим към мястото, откъдето долетя звукът. Аштън веднага извади един от револверите си.

— Кой може да бъде? — попита Саша и хвана ръката му.

Присви очи и когато прахът се разнесе за момент, можа да види две тела, които лежаха недалеч едно от друго. Сърцето й се сви, когато ги разпозна.

— Господи, не! — извика и хукна натам, без да слуша предупрежденията на Аштън. — Трябва да отида при нея! — проплака Саша и вдигна полите на роклята си, които се увиха около краката й. — Бианка! Бианка!

Саша се свлече на колене до Бианка. Аштън прибра револвера си в кобура и клекна до тялото на Станфорд Сидуел. Той лежеше по корем, а между лопатките на гърба му имаше забит нож. Главата му бе извита настрани, в очите му витаеше безмълвният транс на смъртта.

Саша отмести настрани тежката коса на Бианка, напипа пулса й и въздъхна с облекчение.

— Слава Богу, че си жива! — Тя взе главата й в скута си.

Огледа я и видя, че върху десния ръкав на роклята й има кърваво петно.

— Не съм ранена — увери я тихо Бианка. — Куршумът само ме одраска.

— Как се случи това? — попита Саша. — Защо сте тук? О, Боже, Бианка, толкова се безпокоях за теб! Къде те заведе Станфорд, след като изостави овцефермата си? Къде бяхте?

— Заведе ме… в една пещера близо до вашата ферма — отвърна Бианка, а гласът й бе болезнено слаб. — Дебнеше Аштън и го чакаше да отиде при сандъка. След пожара ме остави в пещерата сама, за да умра при раждането. Аз… аз започнах да го следвам. Проследих го дотук и хвърлих ножа по него. Преди да умре, се опита да ме застреля.

Тя затвори очи и изстена, хвана корема си с ръце. После изплашено се втренчи в Саша.

— Детето! — извика. — Идва! Чувствам го! Раждането вече започна!

Пулсът на приятелката й се ускори.

— Аштън! — повика го тя. — Ела тук! Ела ми помогни! Бианка ще ражда!

— Господи! — промърмори той, като побърза да коленичи в краката на родилката.

Разтвори краката й, повдигна полата, свали бельото й и го захвърли настрана. Обхвана го странно чувство на опиянение, когато установи, че главата на детето вече се вижда.

Погледна извинително към Саша, защото знаеше, че не му остава нищо друго, освен нежно да сложи двете си ръце от двете страни на главата на бебето и да чака Бианка да свърши останалото.

— Толкова боли! — проплака Бианка и започна да стене.

Саша се почувства прекрасно, когато видя как бебето премина от тялото на Бианка в очакващите ръце на съпруга й. Закри устните си с ръце и усети, че от очите й потичат сълзи, когато видя, че малкото момченце с розова кожа и вече набола черна косичка се ражда живо и здраво, след толкова мъка и страдание. Не можеше да се начуди как пръстчетата на ръчичките и крачетата му са едновременно толкова малки и толкова оформени.

Все още не бяха прерязали пъпната връв, когато бебето започна да рита с крачета и да плаче.

— Толкова е красив! — извика Саша и разкъса полата на роклята си, за да го изтрие от кръвта и да го повие, а Аштън извади ножа си и внимателно раздели майката и сина.

Бианка бе затворила очи и дишаше тежко.

— Не искам да го виждам — каза и проплака. — Той е твой, Саша! Твой е!

— Бианка, сигурно не искаш точно това — промърмори Саша. — Погледни го! Той е съвършен. Той е твое дете. Трябва да го искаш!

— Искам детето ми да живее по-добър живот от мен — отвърна Бианка, като все още отказваше да погледне сина си. — Той… Той никога няма да живее добре с мен. — Отвори очи и отчаяно се взря в ръцете на Саша. — Моля те, вземи го! Ти си толкова добра, ще бъдеш прекрасна майка.

Саша погледна безпомощно към съпруга си и видя угриженост в очите му. После се върна към Бианка.

— Моля те, вземи сина си и го подръж! — настоя. — Той скоро трябва да се храни, а ти си единствената, която може да стори това.

Бианка преглътна риданията си и погледна двамата си приятели.

— Ще нахраня сина си. Дайте ми го!

Аштън леко постави детето в обятията й.

— Кожата му е бяла — каза тихо. — Това е добре, защото ще ви бъде по-лесно да го отгледате като свое дете, отколкото ако бе наследил тъмната кожа на моите хора.

На Саша отново й се доплака, когато Бианка разголи едната си гърда и синчето й допря устни до нея.

— Трябва да я заведем в Мелбърн, където за нея и сина й ще се грижат добре — каза Аштън. — Остани с нея, Саша. Ще се опитам да направя носилка. Може би ще се намерят клони, които не са изгорели напълно. Пътуването до Мелбърн в такова нещо ще бъде кошмарно, но не виждам друг начин да я отведем дотам, при условие че всичките ни каруци и фургони изгоряха.

Саша кимна и седна до приятелката си. Замисли се за това, че все пак този ден Господ стори едно чудо, което да им отвлече вниманието от ужасите и огромните загуби. Роди се едно дете, а заедно с него и надеждата, че по-нататък ги очакваха и хубави неща.

— Той ще бъде твой — каза Бианка и хвана ръката й. — Така ще направя, Саша. Точно така ще направя…