Каси Едуардс
Докосни любовта (27)

Глава 27

Нарунг, Австралия

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — каза свещеникът и затвори Библията.

Саша погледна през сълзи Аштън. Беше облечена в бледорозова сатенена рокля с богат набор, а на главата си носеше бяло сатенено боне, върху което бе закрепен разкошен дълъг воал.

Той я обърна към себе си и се възхити от красотата й, сякаш я виждаше за първи път. С треперещи пръсти повдигна воала и се наведе, след което леко я целуна по устните.

— Моята жена — прошепна. — Моята обожавана съпруга.

Саша се чувстваше на седмото небе. Думите му я караха да прелива от щастие, а когато обгърна кръста й с ръка, го огледа от глава до пети. Носеше костюм и вратовръзка, косата му бе сресана така, че достигаше точно до яката на ризата му, лицето му бе получило бронзов загар от слънцето и на нея й се струваше, че той е най-красивият мъж на света.

И беше само неин!

О, колко блажено се чувстваше!

— Поздравления — каза пасторът и се отдръпна, когато капитан Келтън пристъпи напред.

Саша забеляза, че носеше диамантена игла на вратовръзката си.

— Надявам се бъдещето да ви донесе само щастие.

— Благодаря — отвърна Саша и му се усмихна, когато взе ръката й и галантно я целуна.

Бе много учудена, когато разбра, че капитанът всъщност е много богат човек и печели от големите стада овце, които притежаваше. След като се бе оттеглил от службата в морето, бе решил да постигне мечтата си и да живее спокоен и безгрижен живот по течението на река Мъри, поради което си бе купил параход. Огледа се и се изуми от разкоша в хотела, който също бе притежание на капитана. Фоайето, където току-що ги бяха венчали, бе просторно и светло. В него имаше много впечатляващи неща — стенна живопис, свещници, разкошни букети, подканящи кресла.

Тапицираните столове изглеждаха направени точно за да седи човек върху тях и да пие шампанско. На гостите, които седяха пред облицованата в мрамор камина, сервираха бисквити и чай.

— Саша? Сладка моя? — каза Аштън и прекъсна мислите й. — Готова ли си да се оттеглим в нашия апартамент?

Саша избърса очите си и леко се разсмя, като се изчерви.

— Извинявай, скъпи — промърмори. — Какво каза? Бях се замислила, докато разглеждах хотела на капитан Келтън.

— Капитанът каза, че апартаментът ни е готов — отвърна Аштън и се наведе, а дъхът му опари ухото й. — Ще се оттеглим ли, скъпа, и да прекараме цялата вечер и цялата нощ насаме?

Саша отново се изчерви.

— Да, нека вървим — пошепна му в отговор. — Но апартаментът? Искаш да кажеш, че си наел апартамент?

— Капитанът каза, че само това е начинът да имаме най-хубавата стая в този хотел — каза Аштън и погледна през рамото си към капитан Келтън, който пушеше пурата си спокойно и се наслаждаваше на възможността да направи тези две гълъбчета най-щастливите хора в Нарунг.

— Колко мило — рече Саша и тръгна с него към чудесното вито стълбище в другия край на фоайето.

— Благодаря, капитане! — каза Аштън, а новият им приятел шеговито козирува.

Неочаквано взе Саша на ръце и я понесе нагоре по стълбището.

— Господи, Аштън! — възкликна тя и се разсмя, когато погледна към фоайето. — Моля те, пусни ме! Ставаме център на внимание.

— Те точно това очакват от нас — отвърна й той. — Ние сме младоженци.

— Може би — рече Саша и си махна шапката, за да не падне. — Но още не съм свикнала да бъда младоженка — после погледна към роклята си. — Нито съм свикнала да нося такива хубави дрехи — погледна го загрижено. — Аштън, не биваше да харчим толкова много пари. Нито за роклята и шапката, нито за костюма ти. С тези средства можеше да купим част от доставките за „Хоумстед“.

— Можеше — отвърна Аштън, когато стигнаха до първия етаж и понесе Саша по коридора, осветен само от свещите по стените. — Но Саша, днес се оженихме и аз искам да запомниш този ден с радост.

Спря пред една врата и натисна бравата. Отвори и я пренесе през прага.

— Както и да е, платиха ни добре за вълната — опита се да я окуражи. — А това е само началото. Следващия път, когато дойдем да продаваме, ще имаме два пъти повече вълна от сега — усмихна й се. — А и цената ще е два пъти по-висока.

Не й даваше сърце да му каже, че не си представя бъдещето толкова розово, колкото го описваше. В устата й горчеше само при мисълта, че имаше възможност тяхната овцеферма въобще да не оцелее. Не искаше да развали този ден и затова остави всички грижи настрани. Реши да се остави на настоящето, да си мисли, че светът е толкова хубав и добър, колкото й се искаше.

Огледа стаята и дъхът й секна при вида на луксозната обстановка. Бе лесно да се забрави, че долу, по улиците на Нарунг, бе пълно със скитници, волски коли, файтони със спящи файтонджии и изморени аборигени, които спяха по верандите. Бе видяла няколко китайски предприемачи и много бездомни кучета, които спяха по земята. А тук като че ли бе едно късче от някакъв друг свят.

Също като фоайето, стаята бе просторна, светла и разкошно обзаведена. Всичко бе в бяло и дантели, като се започнеше от завесите и се свършеше с чаршафите и възглавниците, богато гарнирани отстрани с бяла дантела. Навсякъде бяха сложени вази със свежи цветя, които изпълваха стаята с аромата на английска градина. Две меки кресла бяха разположени отстрани на дивана, тапициран с бяло кадифе и поставен точно пред камината. Килимът също беше бял. Аштън леко мина по него, занесе я до леглото и нежно я положи отгоре. Тя забеляза с периферното си зрение бутилката шампанско и двете кристални високи чаши, които бяха сложени на масичка до леглото, докато нетърпеливите му пръсти я събличаха.

— Моята съпруга — каза Аштън и очите му потъмняха от страст. — Истина ли е това, Саша? Каза ли наистина само преди миг онези думи, които ще ни свържат завинаги? Действително ли стана моя съпруга?

— Моят съпруг — отвърна Саша и потрепера, когато той смъкна роклята от раменете й, а след това и бельото, което покриваше гърдите й. — Наистина ли си мой съпруг? Мислех си, че мъж като теб може да съществува само във фантазиите на една жена. Как би могъл да си истински? Толкова си красив, толкова мил, толкова прекрасен!

Тя въздъхна и затвори очи, потъна в наслада, защото той, вместо отговор, започна да целува шията й, а после засмука връхчето на една от гърдите й. Разтърсена от желание, Саша бързо се освободи от останалите си дрехи. Аштън нежно галеше цялото й тяло и покри устните й със своите. Целуваше я бавно и горещо, а тя се отпускаше постепенно в една приятна и мъглива бездна. Тръпка премина по тялото й, когато ръката му намери едно топло и скришно местенце. Продължи да я гали там, а тя изстена и изви глава назад, при което Аштън покри бялата й като мрамор шия с целувки.

Аштън стана от леглото и докато се събличаше, Саша го наблюдаваше с възхищение и се радваше на красотата на мускулестите му ръце. След като свали и ботушите си, той се присъедини към нея в леглото. Легна върху нея и се наслади на меките извивки на тялото й. Когато влезе дълбоко в тялото й, Саша се изви към него и започна да движи таза си ритмично. Харесваше й да я люби, а ласките му запалиха огън в гърдите й.

— Скъпа моя, колко много те обичам! — пошепна в ухото й.

Тя описа чертите на лицето му с показалеца си.

— Аз те обичам от толкова отдавна — прошепна тя в отговор. — Толкова, толкова отдавна!

— Само ако знаех — каза Аштън и спря за момент, за да види по-добре чертите на лицето й, деликатни и правилни. Очите й сияеха от любов.

— О, Аштън, трябваше да разбереш — рече Саша и нежно го погали по бузата. — То беше в очите ми. Беше във всяка дума, която ти казвах.

— О, да, виждах и чувах, но нямаше как да съм сигурен — отвърна меко той. — По това време много чувства трябваше да носиш в душата и сърцето си.

— Но никога вече — пошепна Саша, прегърна го и силно се притисна в него. — Никога вече — целуна го по бузата. — Люби ме, Аштън! Люби ме цяла нощ.

— Колко лесно е да изпълня желанията на моята лейди — каза Аштън и се разсмя.

Продължи да се движи ритмично в нея, а желанието го завладяваше все по-силно и по-силно, като че ли бе понесен от дивите ветрове на Австралия.

Телата им се преплетоха, а страстта им се сля в един общ поток от неистово желание. Нуждата им един от друг ги понесе към върха, а после им донесе приятно успокоение и пълно човешко щастие.

 

 

Бианка вървеше пеша редом със Станфорд, който яздеше. Коремът й тежеше и я караше да се чувства тромава, но и той не се чувстваше по-добре, защото ръката му висеше тежко на една страна. Не й бе предложил кон, но и да беше, тя нямаше да се качи. Твърде много се безпокоеше за нероденото си дете. Датата на раждането беше опасно близо. Откакто бе последвала Станфорд в пустинята, бе преживяла много трудности и те щяха да й стигнат за цял живот. И тя, и детето, което носеше в утробата си, бяха преживели много мъчения.

Трябваше да издържи само още малко…

Като разбра, че вече не е в състояние да направи нито една крачка повече по сухата, напукана земя, Бианка забави ход и после спря.

— Станфорд — проплака, а слънцето сипеше жар отгоре й, като че ли се намираше в пещ. — Моля те, не продължавай! Аз… не зная… дали…

Той избърса потта от челото си. Погледна към нея през рамо.

— Не сме изминали и миля, а ти вече се оплакваш? — изръмжа и присви очи към корема й. — Ако не беше този товар, който носиш пред себе си, нямаше да има защо да се оплакваш — продължи да я гледа с отвращение. — Как забременя точно сега, след като толкова години си спала с кого ли не?

— Радвам се, че не ти си бащата — каза тя и сълзи потекоха от очите й, когато срещна погледа му. — Дори не те познавах, когато забременях. В крайна сметка, Господ се е сетил и за мен. Поне няма да имам кошмари, че един ден детето ми може да стане като теб.

Станфорд остана безмълвен за момент, а после пришпори коня си.

— Тръгвай, кучко! Остава ни още малко път.

Бианка се огледа и установи, че вървят по земята, която принадлежеше на Аштън и Саша. Далеч на хоризонта можеше да види пасящи овце, както и мъжа, който ги наглеждаше, както и едно куче, което тичаше около стадото и лаеше. Личеше, че е обучено да ги държи близо една до друга.

След това погледна към Станфорд и тръгна полека след него.

Най-сетне той спря и слезе от седлото, като придържаше ранената си ръка.

— Това ще свърши работа — каза и посочи към гъст евкалиптов храсталак, който прикриваше входа на пещера. — Никой няма да ни намери тук. Просто се разхождах насам и случайно открих тази пещера. Входът е скрит зад този гъсталак.

Бианка се хвана за кръста, изстена, после се протегна и угрижено изгледа входа на пещерата.

— Тук ли възнамеряваш да живеем? — попита със слаб глас. — Защо, Станфорд? Защо не си останахме в колибата? — Тя потрепера. — Сигурно е пълно с пълзящи гадини.

— Спри да се оплакваш — каза Станфорд, докато завързваше коня за едно дърво. — Винаги се оплакваш. Ти си напълно ненужна, курво, напълно и никому ненужна.

— Тогава защо не ме остави в колибата? — изплака Бианка. — Защо въобще ме доведе в пустинята? Само аз съм ти била подръка. Но и добре ти вършех работа.

Станфорд сви рамене.

— За повечето неща — да — каза и ритна един камък. — Мога да си спомня един-два пъти, когато си се справяла добре. — Усмихна се презрително. — Знаеш за какво ти говоря. — После я хвана грубо за китката. — А сега те влача с мен, защото нямам доверие на голямата ти уста. Няма да позволя да издрънкаш на Саша всичко за мен и плановете ми.

— Какви планове? — попита Бианка, но много добре знаеше, че той няма да й каже нищо.

Станфорд дори не я чу. Пусна китката й и се загледа в далечината с присвити очи.

— Надявам се, че няма да останем тук дълго. Онова копеле Аштън сигурно скоро ще посегне към ковчежето. И как да не го направи? За да вземе богатствата в него, само трябва да протегне ръка.

Бианка пребледня. Въпреки че не можеше да попита направо, вече имаше смътно подозрение с какво се е занимавал Станфорд в последните няколко месеца. Искаше да забогатее за сметка на друг човек, а после да се представя за почтен. Този път щеше да се опита да вземе каквото искаше със сила и това щеше да постави в опасност не само Аштън, но и Саша.

Бианка погледна револверите му, а после вътрешно се усмихна. Бе започнал да става непредпазлив. Доверяваше й се твърде много. Вече почти нея държеше на прицел. А и бе забравил, че ножът, с който извади куршума от раната му, бе все още у нея. В момента, когато той най-малко очакваше, щеше да забие ножа в престъпното му сърце и да го убие. Щеше да защити Саша на всяка цена. Независимо от това дали самата тя щеше да живее, или да умре, Саша щеше да бъде майка на детето й. Детето заслужаваше по-добър живот, отколкото тя можеше да му осигури. Щеше да израсне в дом, пълен с любов, и хората един ден щяха да го уважават.

— Помогни ми да вкарам жребеца в пещерата — нареди Станфорд.

Бианка отиде до коня и свали дисагите. Неочаквано се почувства обнадеждена. Ако Саша и Аштън някой ден използваха съкровището, нямаше ли и нейното дете да живее добре? Обърна се и се намръщи, докато гледаше Станфорд. Да, той трябваше да умре, но тогава, когато щеше да му се живее най-много. Може би точно когато си помислеше, че богатството е паднало в ръцете му…

Тя се усмихна и занесе дисагите вътре. Сложи ги на земята до една дупка и не се трогна, когато от нея излезе гризач.