Каси Едуардс
Докосни любовта (33)

Глава 33

Хоумстед

Като носеше Тобиас на ръце, Саша отвори вратата и видя широката усмивка на Криспин и тънкия слой прах по лицето и дрехите му, събран по време на дългото му пътуване от Мелбърн.

— Всичко е уредено! — извика той и размаха листа пред нея. — Прочети това. С тази записка адвокатът ти ти обяснява, че в процедурата по осиновяването неочаквано е настъпило едно улеснение. Всичко се е наредило. Това, което трябва да направите ти и Аштън, е да отидете в Мелбърн и да подпишете документите.

Саша нетърпеливо разгъна листа, който той й подаде. Усмихна се с благодарност на Криспин, когато взе детето и започна да го подхвърля във въздуха и да му говори.

— Скоро ще ми бъдеш кръщелник — рече, докато Тобиас се смееше. — Ти си моето умно и добро момче — добави той и го прегърна. — Как изкара рождения ден, Тобиас, докато бях в Мелбърн?

— Много добре — отвърна Саша. — Наблюдавахме как направи първите си крачки.

— Нима? — попита Криспин със светнали очи. — Донесох нещо за рождения ден на Тобиас. Може ли да го отнеса до коня? Оставих плюшената играчка в дисагите.

— Плюшена играчка? — попита Саша, която въобще не го слушаше, защото бе твърде впечатлена от прочетеното.

Бианка някак си бе научила, че тя и Аштън възнамеряват официално да осиновят Тобиас. Бе отишла при адвоката и бе подписала документите, с които напълно се отказваше от правата върху детето и ги предоставяше на семейство Йорк. Това заличи всичките й съмнения, че документите няма да бъдат действителни. След като веднъж сложеха подписите си, Тобиас щеше да бъде техен завинаги.

— Да, мислех си, че трябва да има нещо, което да прегръща, когато угасиш свещите — рече Криспин и се намръщи, когато видя, че в очите й блестят сълзи.

Знаеше защо.

Саша отново сгъна листа и го прибра в джоба на роклята си. После избърса сълзите си.

— Бианка все още желае да отгледаме Тобиас като собствено дете — каза тихо. — Въпреки че ми е тъжно, защото Бианка изоставя детето си, много се страхувах, че може да промени намерението си — въздъхна тежко. — Толкова се радвам, че не го е направила.

— Всичко е наред. Ще взема Тобиас с мен, за да му дам подаръка.

— Какъв подарък? — попита Аштън, докато прекрачваше прага.

Криспин широко се усмихна.

— Саша ще ти обясни. — Той отнесе момченцето навън.

Саша се хвърли в прегръдката на съпруга си.

— Вече няма от какво да се страхуваме. Бианка е подписала документите, с които се отказва от Тобиас завинаги.

Изненадан от новината, Аштън я погледна подозрително.

— Но как е възможно? Бианка сякаш изчезна от лицето на земята. Много добре знаеш колко упорито я търсих. Казваш, че е била в Мелбърн? Срещнала се е с адвоката ни?

— Да — отвърна тя и започна да трие сълзите от страните си. — Всичко, което трябва да сторим, е да отидем до Мелбърн и да подпишем документите. Тобиас ще бъде наш, Аштън. Само наш син!

Криспин се върна, като носеше на ръце Тобиас, който бе прегърнал една плюшена коала и грееше от щастие.

— Харесва я — рече Криспин и го подаде на Аштън. — Трябва да запомни кой му е кръстник.

— Много мило от твоя страна, Криспин — каза Саша и го прегърна. — Благодаря!

Криспин я отблъсна леко от себе си.

— Не мисля, че ще имаш голямо желание да стоиш край мен, когато ме помиришеш — рече през смях. — Отивам да се изкъпя. — Той се отправи към вратата. — Ще ви разкажа повече за приключенията си в Мелбърн, когато се почувствам по-свеж.

— Ще дойдеш ли за вечеря? — попита Саша, докато го изпращаше до вратата. — Много ни липсваше.

— Ще бъда тук точно навреме — отвърна през рамо той.

Тя затвори вратата и се обърна към Аштън. Изглеждаше толкова естествено, че го държеше на ръце и му говореше, също като истински баща. Преди винаги се бе съмнявала докога щеше да продължи тази връзка. Ако нещо се объркаше, тя бе сигурна, че щеше да е до тях. Вече бе уверена, че истинските баща и син ги свързва не кръвта, а обичта. Край на съмненията. Слава Богу, бе спряла да се съмнява и в други неща. В голямото сърце на Бианка нямаше място за себичност. Скоро Тобиас щеше да бъде техен законен син и никой не можеше да им го отнеме.

Никой.

Звукът от приближаването на кабриолет привлече вниманието й. Тя отвори вратата и се взря в далечината, като присви очи заради слънцето. Когато кабриолетът се приближи достатъчно, тя се изуми от вида на този, който го управляваше. Беше човек в инвалидна количка, но със сигурна ръка водеше двете черни кобили.

— Кой е? — попита Аштън и дойде при нея, като остави Тобиас на пода да си играе с плюшеното мече.

Кабриолетът не бе достатъчно близо, за да различи чертите на лицето на човека, който го управляваше. Вцепени се от изненада, когато видя бледото лице с деликатни черти и парализираното тяло с превит гръб, инвалидната количка, която бе поставена на мястото, където обикновено беше седалката.

— Нямам ни най-малка представа кой е — каза Саша и когато погледна към Аштън с учудване установи, че е много обезпокоен.

Побиха я студени тръпки, когато видя стиснатите му устни и тревогата във виолетовите очи.

— Аштън, изглеждаш така, сякаш си видял призрак — рече и тежко въздъхна, защото той я погледна ледено, а после отново съсредоточи вниманието си върху кабриолета.

— Мисля, че точно това видях — отвърна най-сетне и сложи ръка на единия от револверите си. — По дяволите, как е разбрал къде живея? Защо идва? И защо сам?

— Кой? — попита тя и отчаяно прокара пръсти през косата си. — Кой е той, Аштън? Кажи ми. Откъде го познаваш?

Но той продължи да се взира напред и направи няколко крачки към портата.

— Сладка моя, този сакат човек е суперинтендантът Сайлъс Хауланд — каза бавно. — Надявах се, че ме е забравил, но, изглежда, никога не би могъл.

— Суперинтендантът Хауланд? — възкликна Саша и сложи длан на устните си. — Нима е дошъл да те интересува?

— Той отдавна не притежава властта да арестува мен или когото и да било друг — увери я Аштън. — Има само една причина да дойде да ме безпокои и да разруши живота ни.

Саша хвана ръката му и здраво я стисна.

— Аштън, той е парализиран и превит така заради теб, нали? — попита и потръпна от вида му.

— Може и така да се каже — отвърна съпругът й и присви очи, защото Хауланд гледаше към вратата и сигурно ги бе видял. — Един от куршумите ми го улучи и заседна в гръбнака му. По някаква случайност остана жив. Моето намерение бе да го убия.

— Лорънс Профит? — извика суперинтендантът. — Дойдох да поговоря с теб. Или трябва да те наричам Аштън Йорк? Нима си мислеше, че като смениш името си, ще се скриеш от мен, ако съм решил да те намеря?

Аштън се обърна към Саша.

— Ти стой тук. Ще се погрижа за това.

Саша отвори уста, за да му възрази, но той бе твърде бърз. С две големи крачки вече бе навън. Бързо се осъзна, когато Тобиас дойде при нея и я задърпа за роклята. Наведе се и го взе на ръце. Знаеше, че Аштън бе прав, като й каза да стои вътре. Тя трябваше да предпази децата им от всяко зло, най-вече от лоши хора като Сайлъс Хауланд.

Но не можа да се пребори с любопитството си и застана зад вратата, за да чува по-добре. Ами ако Аштън бе в опасност? Какво ли можеше да му причини един парализиран човек? Изглежда, не можеше да натисне дори спусъка на оръжие.

— Защо си дошъл? — попита Аштън, а ръцете му бяха върху револверите. — Как разбра къде живея и под какво име се подвизавам?

— Нима си мислеше, че можеш да скриеш самоличността си от мен? — попита Сайлъс със сух глас. — Отне ми малко време, но накрая открих къде ти и съпругата ти сте построили къща и имате ферма. А също така зная, че гледате внука ми. — Той погледна към Саша и Тобиас, които стояха в сянката на отворената врата. — Дойдох да си го прибера.

— Ти какво? — възкликна Аштън и пребледня. — Какви са тези глупости за внука?

— Наричате го Тобиас? — попита Сайлъс и лукаво се засмя. — Да, мисля, че това име много ще му подхожда, след като му дам и фамилията си.

Аштън остана безмълвен, защото Сайлъс продължаваше да говори невероятни неща. Погледна към Саша, която бе чула всичко и бе пребледняла както никога досега. Погледът му спря на Тобиас и сърцето му странно се сви. После отново се обърна към Сайлъс.

— Не знаеш какво говориш — каза му пресилено спокойно. — Сега обръщай проклетия кабриолет и да те няма от земята ми! Явно куршумът ми не е засегнал само гръбнака, но и главния ти мозък!

— Каквото и да си мислиш за мен, Лорънс, аз съм дошъл за внука си — изсъска Сайлъс. — Той ми принадлежи… ти, Лорънс, си ми длъжник. Куршумът ти ме лиши от младото ми силно тяло и ме осъди до края на живота си да бъда парализиран стар човек. Никога вече няма да имам друго дете. Искам наследник. Искам да ми го дадеш!

Саша не можеше вече да понесе само да стои и да слуша. Притисна Тобиас към себе си, излезе и застана до Аштън. Едва сега осъзна, че Аштън е трябвало да го застреля още преди години, и сама се изплаши от мислите си. Този човек бе живял на гърба на бедните и оттам идваше богатството му. А сега искаше да отведе сина й. Погледна към револверите на Аштън. Ако не държеше детето в ръце, щеше да се опита да довърши това, което Аштън бе започнал.

— Как, за Бога, би могъл да претендираш ти за това дете? — попита Аштън, пристъпи към него и стисна дръжките на револверите си. — Така ли измисли да ме накараш да си платя, че те осакатих? За това, че откраднах сандъка с парите от дома ти? Като измисли тази откачена история, че си дядо на момчето? Очаквах да дойдеш и да искаш да ти кажа къде съм укрил сандъчето, а не да искаш нещо толкова скъпо за мен!

— Ковчежето въобще не ме интересува — изръмжа Сайлъс. — Загубих интерес към него в деня, когато разбрах, че никога няма да похарча съдържанието му така, както желаех. Бях планирал да обиколя света с красиви жени около мен. Сега едва се придвижвам от леглото до гостната. Пътуването през пустинята до тук бе много изморително за мен, ако трябва да бъда честен. И, Господ ми е свидетел, няма да си тръгна без детето.

Разтреперана, Саша пристъпи до Аштън.

— Казваш, че Тобиас ти е внук — рече тя. — Бъди сигурен, че няма да ти дадем детето, но преди да си отидеш, бих искала да зная как ти хрумна тази идея. Трябваше да се досетиш, че няма да стане. Няма да дам сина си нито на теб, нито на когото и да било.

— По рождение той не е твой син — отвърна Сайлъс с равен глас. — Негова майка е Бианка Уайтлоу.

— Да, зная. — Саша се взря в злите очи на събеседника си и се опита да прочете мислите му. — Но какво общо има това с теб?

Аштън погледна първо нея, после сакатия.

— Достатъчно! Не виждам никаква полза да продължаваме с тези глупости. Както вече ти казах, обръщай кабриолета и се махай!

Сайлъс не изглеждаше впечатлен от заплахата на револвера. Взря се в Аштън, после се усмихна и погледна детето.

— Какво общо има с мен това, че Бианка е негова майка? — попита бавно. — Бианка ми е дъщеря.

Признанието й подейства като плесница. Залитна и почувства силната ръка на Аштън да я хваща през кръста. Аштън също бе сварен неподготвен да отговори. Просто вдигна оръжието и се прицели в гърдите на суперинтенданта.

— Не желая да слушам повече измислици — каза през зъби. — Давам ти две минути да обърнеш кабриолета и две да се махнеш от земята ми, иначе ти обещавам, че този път куршумът ми ще направи нещо повече. Възнамерявам да го пратя право в черното ти сърце.

— На твърде малко хора съм казвал това, което ще ти кажа сега — рече Сайлъс и очите му блестяха, докато гледаше Тобиас. — Някога започнах една забранена връзка. Влюбих се в майката на Бианка. Тя е истинска потомка на аборигените, но е най-красивата жена, която някога съм виждал. Аз бях магистрат, тъй да се каже, стълб на обществото. Бях принуден да изоставя жената, която обичах, да я отхвърля дори след като ми каза, че е бременна. Мислех, че обществеността е по-важна за мен от жената, която обичах, или от нашето дете, Бианка. Стоях настрана и никога не признах дъщеря си. Гледах да не се срещам с майка й, защото тя щеше да ме убие заради това, в което се бе превърнала Бианка. В проститутка. В евтина курва.

Саша внимателно слушаше историята и подробностите. Струваше й се, че е много убедителен. Напълно бе възможно да е дядо на Тобиас. О, как й се искаше да избяга с Тобиас и да се скрие. Нямаше да позволи на този зъл човек да застане на пътя й. Тобиас вече бе част от нея, също ако го бе носила под сърцето си и бе изпитала болките при раждането му. Със сигурност те щяха да бъдат по-леки от сегашните.

— И очакваш да ти повярвам? — попита Аштън, като криеше страха си от това, че е чул истината.

Очите на сакатия бяха същите като на Бианка. Няколкото пъти, когато я бе срещал лице в лице, бе впечатлен от прекрасните й зелени очи, докато повечето, ако не и всички аборигени, имаха тъмни очи.

— Обърнах гръб на дъщеря си — каза Сайлъс със слаб глас. — Но няма да обърна гръб на внука си. — Той протегна ръце към детето. — Дайте ми го! След като дъщеря ми го е изоставила, той по право е мой.

— Ако си вярвал, че ще ти дам детето, независимо дали си му дядо или не, значи си по-глупав, отколкото те мислех — рече тихо Аштън и направи крачка към портата, като извади револвера си. — Този път няма да си играя да броя. Просто ще се прицеля и ще стрелям. Ако искаш да посрещнеш утрото жив, по-добре тръгвай! — Застана неподвижно и вдигна револвера. — Никога повече не идвай тук. Няма да те допусна до жената и децата си.

— Длъжник си ми — каза Сайлъс, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Кучи син. Нищо не ти дължа! А сега се махай!

Сайлъс започна да плаче като дете, погледна за последен път към Тобиас, а после подкара конете, направи широк полукръг и си отиде. Аштън го гледа с разтуптяно сърце, докато се превърна само в точка на хоризонта. След това прибра револвера и се обърна. Сърцето му се сви, когато видя, че Саша плаче, а Тобиас кротко спи на рамото й.

— Какво ще правим, ако се върне? — проплака тя.

— Ние ще бъдем готови — отвърна той и обви ръце около тях. — Скъпа, трябва да го осиновим възможно най-скоро. Утре заминаваме за Мелбърн.

— А ако ни попречи да го осиновим? — попита и го погледна умолително през сълзи.

— Не може, поради същите обстоятелства, които са го възпирали преди. Гордостта му не би понесла да признае дъщеря, в чиито вени тече кръвта на аборигените.

— О, Боже, надявам се да си прав — рече Саша. — Аштън, не мога да си представя живота без Тобиас. Обичам го с цялата си душа и сърце!

— И аз — отвърна той и леко я целуна по челото.

— Не можем да позволим да се случи нещо на семейството ни — каза той и погледна Тобиас, който доверчиво спеше в ръцете й.

Аштън кимна, но се страхуваше от пътуването до Мелбърн. Това, че Сайлъс бе дошъл сам, не означаваше, че в пустинята не го очаква група въоръжени мъже, които да му помогнат, ако не успее да вземе детето с добро. Опита се да я окуражи:

— Всичко ще се оправи. Ще видиш.

Тя внезапно се вцепени от страх. Познаваше го достатъчно добре, за да не разпознае тревогата в гласа му, нито можеше да скрие от нея онази странна светлинка, която заиграваше в погледа му, когато нещо не беше наред.

О, Боже, кое я бе накарало да си мисли, че щеше да бъде много просто да осинови Тобиас!