Каси Едуардс
Докосни любовта (28)

Глава 28

Пустинята „Хоумстед“

Безгрижните дни и нощи извън „Хоумстед“ сега се струваха на Саша като сън. Веднага след като се прибраха у дома, като че ли отново попаднаха в нескончаем кошмар. Вдиган от спираловидните течения на дивия вятър, из фермата като мъгла се носеше черен прах, пасището бе като изгорено от слънцето, което сякаш не слизаше от прашния хоризонт.

Саша стоеше отвратена до кухненската маса и отмяташе с ръка кичури коса със засъхнала пот и прах от челото си.

— О, Аштън, вече не можем да запазим нещо и една нощ — изстена тя и потрепера, докато гледаше парчето месо, което лежеше на масата пред нея. — Вчера заклахме животното, а сега месото бъка от червеи!

Аштън взе месото, отвори вратата и го хвърли на земята, където щеше да се опече не по-лошо, отколкото в пещ.

— Да го вземат мътните! — извика.

Облегна се на вратата и ядосано скръсти ръце, като се взираше в стадото, което стоеше неподвижно, като нарисувано под палещите лъчи на слънцето. При тази суша овцете бяха принудени да ровят с копита почвата и да търсят корени.

— Знаех, че в пустинята има опасност от суша, но не съм и предполагал, че може да бъде толкова опустошителна — добави тъжно. — Земята ни скоро ще бъде съвсем негодна, защото вятърът вдига почвата като прах. Тя просто изчезва във въздуха.

Саша отиде и застана до него. Проследи погледа му и сърцето й се сви, когато видя овцете. Някои от тях търсеха сянка, като завираха главите си под коремите на другите, които се взираха в безкрая с гладни и празни очи. Младите и слабите бяха измрели.

Тя обърна поглед към небето. Слънцето не помръдваше и сипеше жар, а прахът се виеше и блестеше като злато.

— Ще свърши ли някога всичко това?

— Трябваше да попиташ как ще свърши — рече Аштън и поклати глава. — Пустинята постепенно се изпича от горещината. Земята е покрита със сухи каучукови дървета, трева и паднали листа и клони от евкалипт. Само една искра и…

Саша сграбчи ръката му, а очите й се бяха разширили от страх.

— Дори не си го помисляй! — каза и буца заседна на гърлото й. — Аштън, трябва да се молим за дъжд. Сигурно скоро ще завали. Сушата трае вече твърде дълго.

Аштън се намръщи и погледна небето.

— Да, мисля, че скоро ще има буря — каза той, но искрено се съмняваше.

Саша го остави, напои един парцал във вода и започна да бърше масата от месото и червеите.

— Повече не искам да чувам нищо за суша и пожари — рече със слаб глас. — Днес ще работя до припадък, както работих вчера, както ще работя и утре, и всеки ден, докато някога не се озова вън, танцуваща под дъжда.

Аштън се разсмя. Взе парцала от ръцете й и го хвърли на масата, а после я привлече в прегръдката си.

— Мириша на пот — оплака се Саша, но не се отдръпна.

Той бе нейната утеха. Той, ръцете му, чудесиите му целувки.

— Не и повече от мен — отвърна Аштън, целуна я леко по устните и махна кичур коса от лицето й. — Скъпа, трябва да отида и да видя какво е положението на пасището. Ще ми обещаеш ли, че днес няма да се преуморяваш? Много е горещо. Бързо ще се изтощиш — целуна я още веднъж. — Не мога да позволя да се случи нещо на моята съпруга, нали така?

— О, Аштън, как можеш да мислиш за мен, при условие че ти си този, който излиза в тази жега — каза загрижено Саша и леко погали бузата му с ръка. — Погледни на какво ти е заприличала кожата. Дори шапката не те предпазва.

— Това е само част от опасностите, когато живееш в тази прашна, суха и негостоприемна страна — отвърна Аштън. — Дори силните мъже се борят с всички сили за оцеляването си. — Взе лицето й в ръце и й се усмихна. — Също и силните жени. А мисля, че съм си избрал най-силната от всички…

Саша се разсмя от сърце.

— Не съм сигурна как трябва да приема това. Да, доволна съм, че ме мислиш за достатъчно силна и способна да бъда с теб в пустинята, но се страхувам, че скоро ще стана слаба като всяка друга жена. Ще бъда много по-женствена, отколкото преди.

Никога не се бе чувствала повече жена от сега. Искаше й се да докосне корема си и да усети онази част от нея, която скоро щеше да се превърне в дете. Още не бе споделила с Аштън, не и преди да се увери.

А сега вече бе сигурна!

— Сладка моя, никога не съм се съмнявал в твоята женственост, освен в онези редки случаи, когато се преобразяваш в Спайк — каза през смях.

— Чудя се дали някога ще забравиш това ужасно име? — рече Саша и се нацупи.

— Напомням ти го само когато ми даваше повод — отвърна той, а очите му святкаха.

— О? — намуси се тя и прокара пръст по устните си. — И какво да сторя аз? Да ти кажа може би, че нося нашето дете? Това ще бъде ли достатъчно доказателство за моята женственост? Мислиш ли, че някой, наречен Спайк, може да те направи щастлив татко?

Аштън пребледня и зяпна от изненада.

— Какво каза? — попита и отстъпи една крачка. — Ти си…

— Бременна? — рече Саша и дяволито му се усмихна. — Да, мисля, че е така.

Аштън силно извика. Сграбчи Саша през кръста и я вдигна във въздуха, а после внимателно я остави на земята и я прегърна. Целуна я с обожание и се отдръпна, за да я погледа, сияещ от гордост. Погледът му спря на корема й и Саша сложи ръцете си върху него.

— В мен расте нашето дете, Аштън — промърмори и сълзи на радост потекоха по страните й. — Никога не съм била толкова щастлива като сега!

Ръцете му потрепериха, когато ги постави върху нейните.

— Нашето дете! — Отново я прегърна. — По дяволите сушата! Тя е много опасна и за теб, и за детето. Как да те предпазя от нея? — замисли се и отстъпи назад. — Може би трябва да те заведа в Мелбърн, където ще се чувстваш по-добре.

Саша се възмути от предложението му.

— Никога! — отвърна и гордо вдигна брадичка. — Ще остана с теб. Аз принадлежа към това място. Няма да чуеш оплакване в нито един момент от бременността ми. Не бих понесла да съм далеч от теб в тези тежки и важни мигове.

— Но жегата… — каза загрижено Аштън, отиде до вратата и отново се взря в ада навън. — Проклета да е тази жега!

— Ще мине и това, Аштън — промърмори Саша, отиде до него и го погледна с обожание. — А докато не премине, ти обещавам да не се преуморявам. — Хвана го за ръка и го поведе навън, към портата. — Сега върви и виж как са овцете. Горките животни се нуждаят от повече внимание от мен.

Саша се върна в къщата и грабна шапката му, която висеше на един пирон на стената. Надигна се на пръсти, нахлупи я на главата му, а после шеговито го тупна по гърба.

— Там! — каза и сложи ръце зад гърба си. — Иди и поздрави Криспин. Кажи му да спре колкото за чаша чай. Тъкмо ще му съобщим добрите новини.

— Ще бъде много щастлив да го чуе — отвърна Аштън и се затича. — Той ще бъде като втори баща на нашето дете.

— Може да му стане кръстник, ако желаеш — извика Саша и махна с ръка на Криспин, който бе тръгнал към хамбара.

Аштън се обърна, отправи й още един поглед, изпълнен с любов, и отиде да оседлае коня си. Саша го погледна, докато яздеше по сухата като прахан земя. Страхуваше се какво ще намери той на пасището. При тази горещина повечето от агънцата, които се раждаха, нямаше да преживеят първия си ден. През последната седмица дори не успяха да преброят колко от тях умряха.

Саша се взираше през праха и маранята и видя, че някой се приближава в закрита каруца. Застана в сянката на портата, за да го изчака. Когато фургонът спря наблизо, тя видя два изморени, запотени коня с наведени глави. Коларят носеше черен костюм, а сивата му коса бе сресана назад и разкриваше тясното му и бледо лице. Очите му изглеждаха безчувствено сиви, а усмивката му разкри два реда отвратителни жълти зъби.

— Добър ден, госпожо — рече мъжът и направи опит да й се поклони, както беше седнал.

Непознатият пусна юздите, скочи от седалката, дойде и настоятелно се взря в нея.

— Мога ли да ви заинтересувам с моите предложения? — попита и махна с ръка към колата. — Имам богат избор от плочи — всякакви видове и размери.

Саша въпросително повдигна вежда.

— Плочи? — попита и любопитно погледна към покрития с брезент фургон. — Какви плочи?

— Надгробни камъни, мадам — отвърна продавачът, засегнат от недоверието й. Продавачът бавно се усмихна и сивите му очи присветнаха. — Човек винаги трябва да е готов да посрещне смъртта, дори да изпише последните думи за вечен покой върху надгробния си камък.

Саша пребледня и буца заседна на гърлото й, защото неочакваното появяване на този зловещ продавач можеше да се окаже зла поличба. Вече бе решила да му каже да си върви, но той бързо отиде, отметна брезента на една страна и отдолу се показаха всякакви видове и размери надгробни плочи, сякаш фургонът бе едно малко гробище.

— Сър, моля ви да отидете другаде с вашите… с вашите стоки — каза Саша и извърна очи. — Мен… не ме интересуват.

Но продавачът съвсем не беше разубеден и продължи:

— Мога да извадя една наистина подходяща за вас, прекрасна лейди. — Взе една плоча и я понесе към портата. — Зная, че стиховете са най-подходящи. — Направи пауза, а после продължи, като очите му нито за момент не изпускаха Саша. — Изглеждате ми образована лейди. Може би пишете стихове? Мога да гравирам ваши собствени стихове върху камъка, ако пожелаете.

Саша усети, че у нея се надига гняв, обърна се и го погледна в очите.

— Сър, ако веднага не напуснете собствеността ми, ще бъда принудена да ви покажа колко добре се справям с карабината — заплаши го и сложи ръце на бедрата си. — Сега си вземайте камъните и идете да ги продавате на някой друг. Имам за какво друго да мисля, не за… смъртта.

— Мадам, по време на суша и опустошение като сега човек трябва да мисли и за смъртта — отвърна тъжно продавачът.

Аштън яздеше в бърз галоп към къщата. Саша въздъхна от облекчение, когато той спря до фургона. Тя се забърза и застана до него, когато той слезе от коня.

— Кажи на този човек да си върви, Аштън — промълви с треперещ глас. — Не желая да бъда… обезпокоявана повече от присъствието му.

Аштън сложи ръце на револверите си и това бе единствената покана към продавача, който скоро вече се отдалечаваше сред облак червен прах.

— Дойдох да ти кажа какво са намерили нашите хора вчера, докато са се навъртали край фермата на Станфорд — каза Аштън.

— Намерили? — скова я внезапен страх.

Бианка. Не бе имала възможност да отиде да я види, откакто с Аштън се бяха върнали от Нарунг.

— Какво, Аштън? Кажи ми!

— Станфорд е зарязал фермата, както и всички говеда и овце — рече тихо Аштън. — Животните, които бяха още живи, не ставаха за нищо и ги застреляхме. А колкото до Станфорд и хората му, само Бог знае къде са.

Саша мислеше за Бианка.

— Аштън. — Тя го дръпна за ръката. — Какво е станало с Бианка? Нея… Станфорд също ли я е изоставил?

— Изглежда, че не — каза Аштън и пое дълбоко въздух. — Не я е оставил там. Няма никаква следа от нея.

Саша се намръщи.

— Горката Бианка! Какво ли ще стане с детенцето й, когато се роди? Дали ще има някакъв шанс, Аштън? Дали ще има някаква възможност да живее нормално?

— Дете? — попита смаяно Аштън. — Тя е бременна?

— Да — отвърна Саша и въздъхна. — Скоро ще ражда.

Погледна го предпазливо, като си спомняше как Бианка я бе молила да вземе детето й и да го отгледа като собствена рожба. Сега това бе невъзможно и Саша се съмняваше дали въобще и Бианка, и детето щяха да оцелеят. Да се оставиш на милостта на Станфорд Сидуел, бе само по себе си смъртна присъда.

 

 

Вътре в пещерата, където палещите лъчи на слънцето не можеха да я достигнат, Бианка чистеше див лук и го слагаше в гърнето с гозба, която готвеше на огъня. Станфорд редовно ги снабдяваше с прясно месо. Въпреки че пещерата се запушваше от огъня, Бианка бе доволна, че не бе изложена на непосилната жега. Дните и нощите бяха приятно хладни, а и Станфорд не я бе докоснал, тъй като коремът й изглеждаше отвратителен в неговите очи.

Станфорд влезе в пещерата, целият изпотен. Избърса челото си с ръка и я изтръска.

— Така не може вечно да продължава. — Седна срещу нея и извади пура от джоба на ризата си. — Вече е време. Почти свърших пурите.

Бианка погледна ръката му и й направи впечатление колко лесно я движи. Бе достатъчно здрав вече. Беше се надявала да гангреняса и да се наложи да я ампутират. Какъвто си беше суетен, нямаше да може да живее с такъв недъг.

— Имаш предвид, че скоро ще напуснем това място? — осмели се да попита Бианка. — Че ще се върнем в Мелбърн?

— Никога не съм ти обещавал да те върна в Мелбърн — рече грубо Станфорд, взе едно дърво от огъня и запали пурата си. — Но със сигурност мога да ти кажа, че скоро ще напуснем това място. Овцете на Аштън са изяли дори корените на тревата. А тревата се нуждае от дъжд, за да расте. — Той се разсмя. — Даже и акациите правят само една четвърт от обикновената си сянка. Листата им са изсъхнали и окапали.

— Но облаците, които се носят в небето, са празни — отвърна Бианка в стила на своя народ. — Те са облаци без вода.

— Да, а аз се надявам това да продължи още съвсем малко — каза злорадо Станфорд. — Животните на Аштън няма да преживеят тази суша. Той ще изгуби всичко. — Всмукна доволно от пурата си и изтръска пепелта в огъня. — Ще бъде принуден да потърси средства за прехраната си на друго място. Много скоро ще посегне към приказното ковчеже, за да бъде сигурен, че красивата лейди няма да го напусне. Запомни какво ти казвам, той скоро ще ме отведе до ковчежето.

Бианка сложи ръка на корема си. Споменаването на Саша й напомни какво трябва да направи, когато детето се родеше. Саша трябваше да стане негова майка на всяка цена!

Огледа Станфорд и револверите му и осъзна, че наближаваше денят, в който щеше да се наложи да се изправи срещу този мъж и оръжията му с единственото си оръжие — ножа. Но тя имаше някои умения, за които дори Станфорд не знаеше. Някога бе живяла с цирков артист, който мяташе ножове. Бе я научил на много начини за хвърляне на нож. Дори и днес можеше да хвърли нож толкова бързо, че човек да го види само като петно във въздуха. Досега не бе пропускала целта си. Бианка се усмихна вътрешно и се отправи към входа на пещерата. Недалеч едно динго гонеше кенгуру. Дингото убиваше, за да оцелее, точно както тя щеше да убие, за да оцелее детето й.

Погледна в далечината. Горещият див вятър вдигаше прах към живописния залез.