Каси Едуардс
Докосни любовта (22)

Глава 22

Като остави Аштън да спи в палатката, Саша изпълзя от нея, застана отвън и започна да сплита наново косата си. Другите току-що се събуждаха. Изглежда, още никой не я бе забелязал и това й даде време да се наслади на прекрасната утрин и чудесните спомени от изминалата нощ. Никога не се бе чувствала толкова желана и обичана. Не беше ли невероятно утрото? Въздухът бе така кристалночист, че й се искаше да коленичи и да целуне земята.

Неочаквано топъл дъх опари ухото й и две горещи устни се долепиха до врата й.

— Добро утро, Спайк! — прошепна Аштън и вълни от възбуда полазиха надолу по гръбнака й.

Саша грижливо сплете и забоде плитките на главата й, а после се обърна и се взря в топлите и разбиращи очи. Обви врата му с ръце и го придърпа, за да го целуне.

— Добро утро и на теб — прошепна.

Потрепери от удоволствие, когато устните му докоснаха леко нейните, а прегръдката му й даде нежност и сигурност. Устните им се сляха за пореден път, но целувката бе прекъсната от тих смях зад гърбовете им.

— Виждам, че Спайк се е присъединил към нас — каза Криспин и пристъпи към тях. В очите му само за миг блесна искра от радост. — Как дойде тук? Как ни намери? Аштън ти каза да останеш вкъщи.

Саша се освободи от ръцете на любимия си. Изчерви се, защото видя, че не само Криспин я гледа, но и всички останали, които вече бяха съвсем будни и облечени, бяха прибрали палатките и натоварили конете. После отново се съсредоточи върху въпросите на Криспин и реши да се опита да се оправдае, защото той можеше да й се скара.

— Дойдох, защото така исках. А какво нарежда Аштън, повярвай ми, Криспин, въобще не ме интересува.

Усмихна се нагло на Аштън.

— А и той не се сърди, че съм дошла. Нали, Аштън?

Той отмести поглед, като разбра накъде бие тя. Бе се възползвал от присъствието й и я бе любил, защото не бе имал тази възможност от толкова отдавна.

Беше се наслаждавал на компанията й.

Но не искаше да обявява на всеослушание, че тя бе способна да не зачита мнението му и да го прелъстява така лесно.

Нервно въздъхна, защото досега упоритостта й не му бе създавала чак такива проблеми. Можеше да го приеме, ако бяха само двамата, но не и пред проклетата публика.

— Достатъчно обсъждахме въпроса тази сутрин — изсъска, обърна им гръб, влезе в палатката и започна да изхвърля одеялата. — Да вървим да си свършим работата, Криспин! Проклетите ловци на кенгуру сигурно са станали още в зори и са се заели с мръсното си дело, а ние стоим тук и си говорим глупости.

Саша се загледа в коловете на палатката. Закри устните си с длан и се разсмя тихо, защото вече знаеше начин да промени настроението му. Усмихна се на сърдития Криспин, защото искаше и него да въвлече в шегата. Не можеше да си представи, че ще язди през цялото време с тези намусени мъже. Искаше й се да разведри не само неговото настроение.

— Помогни ми, Криспин! — Коленичи, за да започне да изважда колчетата, които поддържаха палатката.

Криспин неразбиращо повдигна вежда.

— Но Аштън е още вътре.

— Зная — отвърна тя, като въздишаше, защото й бе трудно да вади коловете, а после погледна през рамо към Криспин. — Това е идеята, Криспин. Сега ще ми помогнеш ли или не?

— Но защо? — попита Криспин, а ръката му нервно се плъзгаше ту по джоба на бричовете, ту по кобура на револвера.

Саша тежко въздъхна.

— О, Криспин, всичко ли трябва да ти обяснявам? — попита и отново започна да се мъчи с колчето. — Побързай! Помогни ми!

Аштън обаче чу всичко. Усмихна се и се приготви да изпълзи навън. Но вече беше късно. Неочаквано брезентът го захлупи и го прикова към земята. Ръцете му се оплетоха, докато се мъчеше да се освободи, и той започна да псува толкова високо, че да го чуе целият лагер.

— О, Аштън, виждам, че имаш малък проблем — каза предизвикателно Саша, а Криспин се смееше до нея така, че сълзи потекоха от очите му.

Тя коленичи и започна да оправя брезента, за да освободи Аштън. Но когато го дръпнеше, той правеше същото от вътрешната страна и не постигаше нищо.

— Остави ме на мира! — изрева Аштън, когато накрая видя светлинка в единия от ъглите. — Това не ти ли стига?

Саша се изправи. Борбата на Аштън с палатката я караше да се смее все по-силно и по-силно.

Тогава Аштън най-сетне стана. Изпсува тихо и захвърли палатката настрани. Застана пред Саша с ръце на кръста.

— Искаш да си играеш, така ли? Ще те науча аз теб!

Той я грабна, метна я на рамо и я понесе като чувал с картофи към редицата каучукови дървета на брега на потока.

— Мисля, че тази сутрин не си се къпала, сладка моя — рече, засмян до уши. — Водата е студена и режеща рано сутрин. Трябва да измия от ума ти всички щуротии, които могат да ти хрумнат до края на деня.

Саша риташе и го удряше с юмруци по гърба.

— Не, Аштън, ще замръзна! — молеше му се. — Аштън, направих го само за да те накарам да се разсмееш. А ти какво ужасно нещо искаш да ми сториш!

— Хубаво ли ти е, а? Хубаво ли ти е? — подразни я той и я надвеси над водата между камъните.

Долу се мяркаха риби, а гърбовете им лъщяха като сребърни на утринното слънце. Водни паяци тичаха по повърхността, а на отсрещния бряг една змия се припичаше.

— Мисля, че би могла да ме накараш да променя решението си.

— Ще направя всичко, което поискаш! — каза Саша, докато гледаше как змията се развива и се скрива в тревата.

— Всичко? — закачи я Аштън, после бавно я остави на земята, обхвана лицето й с ръце и го повдигна, докато погледите им се срещнаха.

— Е, добре, почти всичко — промърмори Саша, защото не искаше да я върнат в „Хоумстед“.

— Да речем — една от онези целувки, които си откраднах преди малко? — попита Аштън и наведе глава.

— О, Аштън! — засмя се Саша и сключи ръце зад врата му.

Целуна го страстно и притисна тялото си към неговото, за да му покаже колко го обича.

— Добре, добре, вие двамата там! Време е да приключвате с това! — извика Криспин и се помъчи да ги раздели, а в очите му играеха радостни пламъчета. — Оставете любовта за довечера. Да хапнем малко и да отидем да хванем някой и друг ловец на кенгуру.

Аштън се усмихна решително.

— Е, Саша, като че ли неочаквано Криспин реши да поеме отговорността за цялата случка. Знаеш ли, хареса ми… — каза и прегърна приятеля си през рамо.

— И на мен — добави Саша, мушна се между тях и ги прегърна и двамата.

Присъединиха се към останалите. Отново не запалиха огън, защото не искаха да издадат присъствието си с дима. Трябваше да отложат сутрешното кафе за по-късно. Закусваха говеждо, тиква и плодове.

След това всички се качиха на конете и се приготвиха за още един ден ловуване. Саша се чувстваше горда, че язди до Аштън, че е извоювала своето присъствие.

Но не можеше да не потръпва при мисълта за това, което ги очакваше.

Може би дори смъртта…

 

 

Саша седеше изправена на гърба на Облак, а цялото й същество се противеше да измине и още един инч в яздене. Бе дълъг и уморителен преход през пустинята. Погледна умолително към Аштън и й се искаше да го попита кога щяха да намерят ловците на кенгуру и колко дни щеше да се наложи да яздят през пустошта, преди да се предаде. Въпреки че бе обичала Руфус като брат и не по-малко от Аштън искаше да намери убиеца му, Саша знаеше, че не могат да продължават безкрайно напред. Трябваше да се върнат към нормалния живот.

Високите жълти треви се рееха и се превиваха под натиска на дивия вятър. Планините в далечината бяха станали алени от слънцето. В небето се виеха орли и широките им криле хвърляха големи сенки по земята.

Тогава тишината на пустинята бе нарушена от гърмежи и викове не много далеч от групата. Оттам долитаха и болезнените писъци на животни.

Сърцето на Саша прескочи един такт и устата й пресъхна, защото се досети, че са намерили дивите и груби ловци на кенгуру. Погледна Аштън и потръпна, като го видя да вади карабината от кожения калъф отстрани на седлото. Взе собствената си карабина, застана по-добре на седлото и стегна юздите. Очите на Аштън за момент срещнаха нейните и той приближи коня си до нейния.

— Саша, за последен път ще те помоля да забравиш тези глупости и да не продължаваш с нас по-нататък — каза й. — Ще ги нападнем. Няма да е никак красиво.

Саша пребледня.

— Но не мога да стоя назад сама — отвърна, като за пръв път й се прииска да не бе идвала.

— Ще оставя някой с теб.

— Както аз виждам нещата, ти ще имаш нужда от всичките си хора — рече Саша и стисна карабината по-силно. — Не мога да ти позволя да оставиш дори един да ме бави като дете. — Вдигна упорито брадичка. — Стигнах твърде далеч, Аштън. Ще продължа.

Той поклати глава, а после сви рамене.

— Да бъде както искаш. — Погледна я строго. — Но не казвай, че не съм те предупредил.

Саша кимна, като се стараеше да не му показва колко много се страхува наистина. Аштън й обърна гръб и вдигна високо пушката си, за да привлече вниманието на хората си, които стояха и чакаха заповеди. Тя затвори очи и тежко въздъхна. Никога не се бе чувствала толкова несигурна и изплашена като сега. Колко бързо се променяха нещата в живота: спомни си колко жестоко съдбата й бе отнела родителите. Спомни си също колко жестоко Удроу Ръдърфорд я бе изоставил.

А сега, когато изглеждаше, че всичко щеше да се нареди добре за нея, нима пак щеше да се случи нещо ужасно?

Като че ли тъмен облак надвисваше над нея и искаше да я обгърне, да я въвлече в мрачните си дебри и никога да не я пусне.

— Да вървим! — извика Аштън и заби пети в слабините на коня си.

Наведе се напред и се прокле хиляди пъти, задето не бе вързал Саша за едно дърво, за да я предпази от схватката. Тя не трябваше да бъде тук, защото това раздвояваше вниманието му. Къде му беше умът, когато й позволи? Сега Саша беше някъде зад него на гърба на Облак. Ако решеше да се погрижи за нея, това време щеше да е изгубено за битката. Познаваше Аякс добре и знаеше, че на този етап в отношенията им нямаше да има преговори — само стрелба.

Саша здраво държеше карабината си, докато препускаше в луд галоп точно зад Аштън. Горещият въздух я удряше в лицето. Дишаше трудно и учестено. Задните части я боляха ужасно при всяка стъпка на коня.

Когато изкачиха хълма и пред тях се разстла късче равна земя, пред очите й се разкри гледка, от която стомахът й се обърна. Където и да погледнеше, се въргаляха тела на кенгура и миришеше на кръв. Стрелбата бе спряла, мъжете бяха слезли от конете, деряха кожи и режеха месо. Беше ужасна гледка и на Саша й се повдигна.

Преглътна, но това не успокои бунта в стомаха й. Дръпна юздите, спря коня, слезе и наведе глава. Спазми я разтърсваха, докато изпразни напълно стомаха си.

Ловците на кенгуру бяха сварени неподготвени, само се изправиха и вдигнаха ръце, когато Аштън и хората му описаха с конете си широк кръг около тях и насочиха пушките си. Като се опитваше да не гледа убитите животни, Аштън започна да оглежда лицата им и да търси Аякс.

Сърцето му като че ли спря да бие.

Аякс не беше там.

Но Аштън беше сигурен, че това бяха мъжете, които бе видял с Аякс.

— Е, къде е той? — извика накрая и се прицели в групата вонящи на кръв мъже. — Къде е Аякс? Той е единственият, който ме интересува. Дайте ми го и можете да се върнете към кланицата.

Саша се закашля. Огледа се отново и я побиха студени тръпки от страх, докато гледаше обезобразените животни. Бяха толкова много, че дори не можеше да ги преброи. Стана й тъжно, като видя кенгуруто до нея. Предните му крака наподобяваха човешки ръце, а задните бяха по-големи и по-мощни, създадени за скачане. Имаше малка глава с големи и закръглени уши, неголяма уста с издадени напред устни. Козината му изглеждаше мека и пухкава, с по-тъмни ивици на главата, гърба и предните крака. Отмести поглед и почти заплака, защото й направи впечатление другото кенгуру. То още бе в торбата на майка си, бе сукало, когато куршумът бе разкървавил телцето му.

Тя не можеше да гледа всичко това и отиде да се облегне на едно самотно евкалиптово дърво. Погледна Аштън и другите. Явно всичко беше под контрол, но като че ли имаше нещо нередно. Можеше да го разбере по лицата на любимия си — първо това изражение на изненада, а после на разочарование.

— Нима наистина искате да кажете, че Аякс е мъртъв? — попита Аштън, след като му обясниха, че са продължили без Аякс, защото той вече не бил между живите.

— Мъртъв е от два дни — отвърна ловецът. — Някакъв скитник го убил, докато спял. Сега защо не си вървите? Тези кенгура са наши. Сдобили сме се с тях по съвсем честен начин.

Аштън изгледа купчината тела.

— По съвсем честен начин, а?

Обърна се, а хората му го последваха. Отиде до Саша и слезе от седлото, за да я прегърне.

— Добре ли си? — попита.

— Да, но ще бъда още по-добре, когато напуснем това място, осеяно със смърт. — Тя потрепера и го погледна в очите. — Къде е Аякс?

— Мъртъв е — отговори и погледна към Криспин, който слезе от коня и се приближи. — Вярваш ли, Криспин? Мислиш ли, че наистина е мъртъв?

— Нямат причина да ни лъжат — каза Криспин и сви рамене. — Твърде заети са да избиват горките животни, за да измислят лъжи.

Аштън кимна.

— В такъв случай Аякс не би могъл да убие Руфус. Копелето е било вече мъртво — рече и решително вдигна брадичка. — Тогава кой, по дяволите, го е направил?

— Още ли питаш? — отвърна Криспин, а в очите му блесна гняв. — Кучият син Станфорд Сидуел. Дявол го взел, Аштън, той ни прати за зелен хайвер и сега си стои у дома и ни се присмива.

— Имаш предвид, че е убил един от хората си, разрушил е собствената си гора и е откраднал собствените си овце, за да прикрие убийството на Руфус? — въздъхна Саша.

— Явно е станало точно така — промърмори Аштън и я погледна. — Но нямаме никакво доказателство.

Не й каза, че се притесняваше най-много за нея. Не искаше да я поставя в опасност, когато започнеше битката между двама бивши разбойници. Вече достатъчно бе изложил живота й на опасност.

— Но скоро той отново ще се прояви — каза Криспин и сложи ръка на револвера си, докато с другата държеше карабината. — А тогава ние ще сме готови да се разплатим. — Засега ще си отидем вкъщи.

Аштън хвана Саша за ръка и я поведе към кобилата й.

— Трябва да видим дали там всичко е наред. Кой знае какво е измислил Станфорд Сидуел, докато ни е нямало.

Саша го погледна и тежко въздъхна.

— Да, да си вървим. Иска ми се никога да не бях напускала „Хоумстед“.

На Аштън много му се искаше да й напомни, че я е предупредил, но не го направи, защото тя вече бе достатъчно наранена. Просто й помогна да се качи на седлото.