Каси Едуардс
Докосни любовта (6)

Глава 6

Бе подценила течението. Силата му я влечеше надолу в тъмните дълбини. Дробовете й горяха от непрестанна болка, докато се бореше да се измъкне отново на повърхността. Главата й започна да натежава, дори картини от миналото й започнаха да преминават пред очите й.

Но неочаквано отново показа глава над повърхността. Размаха ръце във водата, почти полудяла от нуждата да поеме глътка въздух. Вдиша дълбоко, а въздухът бе като балсам за гърлото и дробовете й, които не преставаха да я болят.

В очите й се четеше първичен страх от смъртта, когато потърси с поглед Аштън, който все още бе зает с воловете. Тя разбра, че той си няма и най-малка представа, че е попаднала в опасност. Ако не й помогнеше скоро, течението щеше да я отнесе като клоните, които преминаваха покрай нея.

Саша се отпусна над водата и започна да маха с ръка.

— Аштън! — изпищя. — О, Господи, Аштън, моля те, виж ме! Тук съм, във водата!

Аштън се смрази, когато позна гласа на Саша. Прегази тинята, в която беше затънал, и се обърна, като невярващо се взря в реката. Това, което видя, накара сърцето му да се свие от страх.

Саша беше в опасност!

После погледът му се измести само няколко ярда по-нагоре във водата. Към нея приближаваше голяма купчина оплетени клони. След малко щяха да я понесат надолу по течението.

Без да се замисля повече, Аштън скочи в реката и отчаяно заплува към Саша, а сърцето му биеше силно от страх, че няма да успее да стигне навреме. Ако тя загинеше, щеше да бъде по негова вина. Щеше да умре заедно с нея. Без нея животът му не би имал смисъл.

Силите на Саша се изчерпваха. Но тя бе видяла, че Аштън се бе гмурнал във водата. Правеше широк размах с ръцете си, за да се добере до нея.

След това погледът й попадна на друго място. Нагълта вода, защото се изплаши от купчината клони, която я приближаваше бързо. Почти се парализира от страх, защото не й се вярваше, че Аштън щеше да успее да я достигне преди…

Неочаквано ръката му я прихвана през кръста. Докато бе съсредоточила вниманието си върху клоните, той бе доплувал до нея. Опитваше се да се хване за него. Когато най-после успя да обвие ръце около врата му, той заплува заедно с нея и клоните преминаха шумно покрай тях.

Сълзи се появиха в очите й, когато се притисна до Аштън, а той крепко я придържаше с една ръка. С другата мощно загребваше.

— Аштън, о, Аштън, слава Богу, че ме спаси — проплака тихо. — Ако не бе дошъл…

— Не мисли за това — отвърна Аштън, доволен, че отново усеща почва под краката си.

Взе Саша в силните си ръце и я отнесе на сухо.

— Но много ми се ще да узная как се озова във водата.

Мократа коса падаше на тежки кичури по раменете и челото й. Тя въздъхна, изморена до смърт от борбата си с реката.

— Помислих си, че реката е поутихнала — каза. — Бях единствената, която остана на другия бряг. Исках да докажа, че мога да се погрижа за себе си, както всеки друг от нашите хора.

— И почти се самоуби, докато го правеше — изръмжа гневно Аштън.

Той я притисна към себе си по-здраво и се взря в уплашените й очи и зачервените бузи.

— Почти те изгубих — рече дрезгаво. — Обещай ми, че никога вече няма да правиш такива глупости!

— Тогава не ми се видя глупаво — оправда се тя. — Може би следващия път ще мисля по същия начин.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш — отвърна той и се намръщи. — Какво ще правя с теб?

— В момента не искам нищо друго, освен да ме прегръщаш — каза Саша, затвори очи и притисна буза до гърдите му, мускулите на които изпъкваха през прилепналата мокра риза.

Силни викове и ревът на воловете го изтръгнаха от мислите му и той погледна натам.

— О, не! — изстена и пусна Саша да стъпи на краката си.

— Мислех си, че воловете ще издърпат каруцата от калта, без да се повреди нищо — поклати глава. — Всичкото брашно отиде на вятъра. Какво ли още ще се случи днес? Какво?

Саша прокара пръсти през мократа си коса, застана до Аштън и се загледа как брашното бавно се понася над водата като сняг, последвано от мушамите, с които бе завито в каруцата.

Аштън се откъсна от нея и се отправи към воловете, за да ги изкара от тинята.

За негова най-голяма изненада, животните започнаха да се придвижват напред. Той загуби равновесие и се озова пред копитата им, но бързо се претърколи. Лежеше в калта и дишаше тежко. Изчака воловете и каруцата да минат покрай него, а после стана, покрит с кал от глава до пети.

Саша дойде до него, а очите й присвяткваха, докато се бореше със смеха.

— Не казвай нито дума! — предупреди я Аштън и се опита да си изтрие ръцете в бричовете, а калта минаваше между пръстите му. — Нито дума, Саша!

— Нима си мислиш, че мога да се присмея на човека, който току-що ми спаси живота? — подразни го, като съзнаваше, че не изглежда по-добре от него, защото по мократа риза и бричовете й бе полепнала кал.

— Не би бил най-удачният начин да покажа благодарността си, нали?

— Знам един начин да покажеш благодарността си, който ще ми хареса, но не мисля, че би искала да го чуеш — каза Аштън и й хвърли изучаващ поглед.

Саша се изчерви, защото разбра точно какво искаше да й каже, докато я оглеждаше така. Много добре осъзнаваше, че дрехите са прилепнати по тялото й като втора кожа и че зърната на гърдите й се очертават ясно под плата на ризата. Ако в този момент минеше някой странник, в никакъв случай нямаше да може да се представи за мъж. Точно сега дори не й се искаше да го прави. Начинът, по който я гледаше Аштън, я караше да се чувства истинска жена. Виолетовите му очи разпалваха огъня на страстта у нея, но тя знаеше, че не е нито времето, нито мястото да му показва колко много я вълнува.

Може би някой друг път. Горчивината, която бе оставил Удроу у нея, продължаваше да я мъчи като отворена рана. Тя му се бе доверила. И бе сгрешила.

Силен лай накара Саша и Аштън да се обърнат едновременно. Възкликнаха невярващо, когато видяха дингото да седи върху един варел насред реката.

— Светкавица — каза тихо Саша и покри устните си с ръка. — Забравих Светкавица!

Аштън за пореден път скочи във водата. Видя го да плува към варела и я изби студена пот, защото много добре си спомняше силата, с която я засмука течението, и опасността от дървета, които се появяваха изневиделица.

Когато той стигна до варела и взе Светкавица на ръце, тя въздъхна от облекчение. Чакаше нетърпеливо и коленичи, за да поеме кученцето, когато Аштън доплува до брега и я остави на земята.

— Светкавица — промърмори Саша, като галеше мократа козина на животинчето. — Съжалявам, Светкавица! Никога вече няма да те забравя, обещавам!

Повдигна нослето й, докато очите им се срещнаха и Саша видя в тях много доверие и любов. После погледна към Аштън и му се усмихна.

— Два пъти ставаш герой за един ден! — Гласът й трепереше. — Благодаря ти, Аштън! И заради мен, и заради Светкавица.

Аштън избърса лицето си с опакото на ръката си.

— Ако те бях послушал, нищо подобно нямаше да се случи — каза смутено, а очите му кротко молеха за извинение.

— Беше права, като настояваше да изчакам до утре, или поне докато нивото на реката спадне.

Нервно прочисти гърлото си и огледа безпорядъка от хора и багаж. И всичко заради прибързаността му и желанието му да остави Мелбърн колкото се може по-далеч зад гърба си, заради Станфорд Сидуел и суперинтенданта Сайлъс Хауланд взе толкова прибързано решение днес.

Можеше да бъде фатално.

Саша погали Светкавица за последен път, после застана до Аштън и плъзна поглед по опустошението наоколо.

— Какво ще правим сега? — попита и отметна кичур мокра коса от очите си.

— Изглежда, нямаме друг избор, освен да останем тук за известно време — отвърна и гневно ритна един камък във водата. — Трябва да прострем и изсушим всички дрехи и одеяла.

Явно разочарован, той обърна очи към каруцата и воловете.

— Някои от мъжете ще трябва да се върнат до Мелбърн за провизии.

— Колко ще се забави пътуването? — попита, макар да знаеше колко го дразни всяко закъснение.

— Само днес — отвърна с твърд глас. — Тръгваме утре рано сутринта. Това ще позволи на дрехите и одеялата да изсъхнат, а на нас — да си починем след днешното изпитание. На хората ни няма да е необходимо повече от едно денонощие, за да отидат до Мелбърн и обратно.

Аштън спря и вдигна предизвикателно брадичка.

— Поне както аз виждам нещата, все пак не е голяма загуба на време.

Саша се отдръпна от него.

— Ще събера одеялата и ще ги простра на пясъка, за да ги напече слънцето.

Бе доволна, че другите мъже бяха заети със собствената си работа, а ризата й изсъхваше, като не оставяше нищо на мъжкото въображение.

* * *

Небето потъмня и песента на щурците започна да заглъхва, когато Станфорд Сидуел седна до лагерния огън и започна да хвърля ножа си и да го забива в земята, като всеки път ставаше все по-точен. На устните му играеше усмивка. Бе наблюдавал отдалеч опасното приключение на Йорк в реката. Надяваше се Аштън да изгуби всичко и това да го накара да издаде мястото, където криеше сандъчето с пари и скъпоценности. Това щеше да бъде единственият начин за оцеляване, ако бе претърпял такава загуба.

Все някой ден, по някакъв начин, Станфорд Сидуел или природата щяха да го накарат да сгреши.

— Нещо смешно ли има? — попита Бианка, като видя злобните пламъчета в очите му.

Придърпа коленете до гърдите си и ги обви с ръце, като се надяваше Станфорд да бъде зает тази вечер и да не я пожелае. Бе започнала да се отвращава от ръцете му, от устните му, от мъжествеността му…

Станфорд взе за пореден път ножа си и го прибра в ножницата. После прихвана Бианка около кръста и я привлече грубо в скута си. Езикът му потърси устните й и сладострастно ги облиза, докато свободната му ръка се плъзгаше под бялата й блуза с дълбоко изрязано деколте и мачкаше гърдите й. Нежната й мекота запали огън в слабините му.

— Какво смешно да има? — попита, целуна я и се взря в матовата красота на лицето й. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Бианка е винаги готова да се смее, ако има защо — отвърна му, като се надяваше да избегне това, което вече бе започнало.

Въпреки че не бяха сами, той я целуваше и опипваше, без да му пука, че другите мъже я зяпаха и мислеха за собствените си нужди.

— Кажи ми нещо смешно, Станфорд, накарай ме да се смея! — Изплашено пое въздух, когато той я хвърли на земята и я притисна, а със свободната си ръка потърси влагата под полите й. — Моля те! — прошепна тя и се изчерви. — Не ме унижавай по този начин! Моля те!

— Курвата моли да не бъде унижавана? — попита язвително Станфорд и легна върху нея.

Целуна първо лицето й, после шията, а накрая пищните й гърди.

— Нека покажем на тези мъже как една проститутка си изкарва парите, Бианка. Разтвори крака! Целуни ме! Докосвай ме!

— Щеше да ми казваш нещо смешно — примоли се Бианка. — Това не е смешно, Станфорд! Моля те, спри!

Понеже вече бе приключил моментното си забавление с нея, той се отдръпна и я остави да лежи, пребледняла от страх. Разсмя се, когато видя дълбока омраза в очите й. Тя не знаеше, че това го възбуждаше още повече и го караше да дебне удобния момент, за да я обладае.

— Стани! — заповяда й с равен глас. — Сега нямам настроение за теб. Има много неща, за които трябва да помисля.

Тя свенливо оправи блузата и полата си и отново седна. Сълзи блестяха в ъгълчетата на очите й. Един ден щеше да намери начин да го накара да си плати за просташкото отношение. По-добре да беше останала в Мелбърн. Само че той никога нямаше да й позволи. Щеше да я принуди.

Може би трябваше да го вбеси и да го предизвика да я застреля. По-добре да бе умряла.

Тя плъзна ръка по корема си. Но какво щеше да стане с детето? Щеше ли въобще да има бъдеще то? Щеше да намери някакъв начин. До деня на смъртта си щеше да се бори за щастието на детето си.

Станфорд отново седна до огъня и запали пура. Докато димът описваше кръгове пред очите му, той се замисли за друго място и за друго време. Бе започвал множество приятни кариери в живота си, повече от които го бяха отвели в затвора. Но той вече бе платил дълга си към обществото и бе излязъл от затвора по-умен. Не бе му отнело много време да изкопае достатъчно злато и да си купи скъпи дрехи, кон, оръжие, както и да плати на необходимия брой наемници, които трябваше да го последват в пустинята. Трябваше да изглежда почтен. Те не знаеха, че ще се окажат безполезни, когато веднъж се докопаше до сандъчето на Аштън и заграбеше толкова злато, колкото не можеха да изкопаят всички златотърсачи, взети заедно.

Ехидна усмивка изкриви устните му.

— И най-напред по-важните неща — пошепна си. — Аз се научих да бъда търпелив в затвора. Нищо не ми пречи да потърпя още малко.

Легна и се надигна на лакти, след което леко се намръщи срещу Бианка.

— Моя скъпа Бианка, само ако знаеше защо съм дошъл в пустошта — каза и се взря в тъмнината. — Само ако знаеше…

Тя го погледна мрачно, защото вече не й пукаше от нищо, не я интересуваше нищо друго, освен да намери път към свободата, която той никога нямаше да й даде — дори с цената на това да стане убийца…