Каси Едуардс
Докосни любовта (14)

Глава 14

Нощта й се стори прекалено дълга. Закусваше с Аштън, но атмосферата бе напрегната и между тях тегнеше неловко мълчание. Когато напусна къщата, без дори да й продума, Саша се почувства, сякаш я бе залял със студена вода. Никой не се бе отнасял с нея така пренебрежително, както Аштън, след като бе приела предложението на Станфорд Сидуел.

Нима това бе само началото?

Винаги ли щеше да минава покрай нея, сякаш не съществуваше?

Или се мъчеше да я накара да се самообвинява и да се откаже да излиза със Станфорд?

Саша решително завърза бонето с къдричките и наметна шал на раменете си. Въпреки че се чувстваше неудобно, нямаше да позволи студеното му отношение да й попречи да направи това, което бе започнала.

А нима не беше тъкмо това целта? Да му докаже, че не се интересува от него по начина, по който той се надяваше.

Докато се научеше отново да се доверява, отношенията между тях можеха да бъдат само такива.

Може би в крайна сметка щеше да може да измъкне някои отговори от Станфорд за Аштън. Може би щеше да научи нещо за миналото му. Докато не видя белега му и странното му поведение след появата на Сидуел, не се бе запитвала дори веднъж за миналото му и дали го познава добре. Сега искаше да узнае всичко за него — достатъчно, за да се увери доколко е достоен за доверието й.

Много й се искаше да отхвърли всички съмнения и да му се отдаде изцяло — да бъде негова жена, да живее без тайни и недомлъвки, щеше да я направи най-щастливата жена на света.

В далечината навън ехтеше особен звук, като търкаляне на огромен камък и това я накара да погледне през вратата. Сърцето й започна да бие по-бързо, когато разбра, че това бе тропотът на много коне, които приближаваха към Хоумстед.

— Станфорд? — прошепна и покри устните си с ръка.

Бе вече време да пристигне, но защо не идваше сам? Би трябвало да я вземе с кабриолет.

Саша вдигна полите на роклята си, кокетно набра шала на раменете си и тръгна към портата. Тогава видя, че стената, завършена само наполовина, не спря двайсетината конници, които спокойно минаха през вратата и спряха само на няколко ярда от къщата.

Дъхът й спря, когато погледна студените, стоманеносиви очи на един от мъжете, който със сигурност бе престъпник. Дрехите му бяха груби и мръсни, бе обут в мокасини от кенгурова кожа. Косата му беше дълга и несресана, имаше брада, на кръста си носеше въже вместо колан и в него бе затъкнат пистолет. Бе се приближил дотолкова, че можеше да усети неприятната му миризма.

— Къде е собственикът? — попита мъжът, а изпод гъстия му мустак се показаха жълти редки зъби.

Срещата с тези странници накара Саша веднага да забрави за Станфорд Сидуел. Огледа ги и настръхна от страх, като се чудеше къде бе Аштън или поне Криспин. Или Руфус. Който и да е…

— Какво търсите тук? — попита, въпреки че буца бе заседнала на гърлото й.

— Нямам навика да си губя времето и да говоря за работа с жени — изръмжа насреща й мъжът. — Къде е господарят ти?

— Мисля, че търсиш мен — каза Аштън, който се появи иззад къщата.

Отиде до Саша и собственически обгърна с ръка талията й.

— Е, това се казва изненада! — рече мъжът и гърлено се разсмя. — Това бил Лорънс Профит. Светът е малък, а?

Саша бързо погледна към Аштън.

— Лорънс… — промърмори.

— Изглежда, този човек се припознава — отвърна Аштън, като избегна въпросителния й поглед. — Но аз не греша. Чувал съм за теб и твоите ловци на кенгуру. Името ти е Аякс, нали?

Аякс сви рамене и му се усмихна лукаво.

— Не зная каква игра си подел. Ако вече не се казваш Лорънс Профит, не зная как да се обръщам към теб.

— Няма значение — отвърна бавно Аштън, а Светкавица излезе иззад него и започна да лае непознатия. — Всичко, което ме интересува, Аякс, е ти и проклетите ти ловци на кенгуру да напуснете земята ми. Миризмата ви плаши дингото ми.

Аякс се наведе на седлото и злобно се усмихна на кучето.

— Ей, приятелче! — рече му. — Страхуваш ли се? — Погледът му бавно се отмести към Аштън. — Не ми се мисли какво ще се случи с кучето ти, ако не се съгласиш на някоя и друга сделка с мен.

— Чух, че много умееш да отправяш заплахи — каза Аштън и направи една крачка към коня. — Е, добре, Аякс, този път не си попаднал на подходящия човек. — Сложи ръце на револверите си. — Сега се махай оттук! И не се връщай!

— Аштън, внимавай — пошепна Саша и бързо застана до него. — Изглежда ужасен подлец.

Аякс я чу.

— Аштън, така ли? — Зацъка с език и усмивката му се стопи. — Да, може да се каже, че приличам на подлец. — Спря погледа си върху Саша. — А и трябва да знаеш, че съм такъв. — Отново погледна Аштън. — Знаеш, че убивам и човек, точно както ловувам кенгуру — разсмя се отново, а очите му светнаха. — Да, вчера обесих един с краката нагоре за едно каучуково дърво. Като животно.

Саша потрепера и застана зад Аштън, доволна, че може да се скрие зад гърба му.

— Ако веднага не изчезнеш оттук, Аякс, ти и хората ти ще бъдете тези, които ще бъдете обесени с краката нагоре — каза неочаквано Криспин и излезе с дванайсет въоръжени мъже, а револверът му беше насочен към гърдите на водача.

Аштън извади своя револвер от кобура и насила се усмихна.

— Изкушавам се да дам заповед да ви застрелят всички. Това ще предпази следващия нищо неподозиращ скотовъдец, когото ще отидете да изнудвате да сключва сделки с вас, да купува месо и кожи от кенгуру направо от теб и вонящите ти спътници. Но тъй като не съм представител на закона, не мога да направя нищо друго, освен да ви пусна да си вървите.

Светкавица като че ли се зарадва от гнева му. Започна да лае срещу коня на Аякс и той запристъпва нервно из прахта.

— Махни кучето си от коня ми, или каквото и да ми направиш след това, то ще отиде по дяволите първо — предупреди го Аякс, а очите му потъмняха от злоба.

— Не ти ли омръзна да тормозиш нещастните скотовъдци и техните семейства, ами сега се прехвърляш и на едно беззащитно куче? — попита с презрение Аштън.

Саша се наведе и взе дингото на ръце, аз да го защити.

— Ще си отидем — каза Аякс, безсилен да излее омразата си. — Но не се изпречвай на пътя ми, Профит! Не ми прави проблеми, чуваш ли ме? Бизнесът ми тук е добър. Никога не съм имал намерение да се сблъскам лице в лице с теб.

Саша смаяно се загледа в Аштън. Би казала, че познанството им не бе от вчера. Също като със Станфорд Сидуел — изглежда се познаваха отдавна, но отношенията им в никакъв случай не можеха да се нарекат приятелски.

Стана й ясно, че всеки ден щеше да открива нови и нови тайни, които се отнасяха до човека, когото обичаше.

Аякс пришпори коня си и замина, последван от хората си. Аштън прибра револвера в кобура и се запъти към коня си.

— Хайде, Криспин! — извика и се метна на седлото. — Да се уверим, че няма да се навъртат наоколо, а после да се върнат.

Тя безмълвно гледаше как се отдалечават и как останалите отново се заемат със задълженията си.

— Светкавица, съмнявам се, че някога ще се отегча в пустинята. — Погали животинчето по меката козина. — Всеки ден изниква нов проблем.

Звукът от приближаващ кабриолет я накара да изтръпне от страх. Нямаше нужда да се обръща, за да види кой е. Станфорд Сидуел. Остави кучето на земята и се обърна да изчака пристигането му. Пулсът й се ускори, защото знаеше, че сега е времето да промени решението си. Щом Аштън го нямаше, за да види, че тя заминава със Станфорд, откъде щеше да разбере дали е ходила или не? Можеше просто да каже, че е отишла. Само една малка лъжа.

Малък кабриолет, теглен от един кон, спря до нея.

Усмихна се вяло на Станфорд и не можа да не се възхити от скъпите му дрехи. Днес носеше дори ръкавици от мека ярешка кожа.

Но дрехите невинаги напълно отразяват истинската същност на човека. Никога нямаше да забрави колко елегантно се бе обличал винаги Удроу, но се оказа, че не бе такъв джентълмен, какъвто се очакваше да бъде. Само доказа, че не бе достоен за доверие.

— Добър ден, Саша — рече Станфорд, слезе от кабриолета, взе ръката й и я целуна. — Много съм щастлив, че реши да излезеш на разходка с мен. Прекрасно е една красива лейди да седи до мен, докато разглеждам чудесата на природата.

Усети колко са студени устните му, когато целуна ръката й, и съжали, че също не притежава бели ръкавици, за да прикрие кожата си. Дръпна си ръката и я скри зад гърба.

— Мога да отсъствам само за малко. — Тя се опита мислено да се окуражи, защото този човек я караше да изпитва ужас с всяка фибра на тялото си. — Дори не биваше да излизам с теб днес. Имам толкова много работа.

Намръщи се, когато той я хвана под ръка и й помогна да се качи в кабриолета.

— Ако зависеше от мен, никога не бих позволил да цапаш ръцете си със слугинска работа. Твърде са нежни и хубави — каза Станфорд и седна до нея.

Хвана юздите и шляпна конете по гърбовете, след което леко премина през портата. Видя оградата и се засмя, защото знаеше каква е причината Аштън да я издигне.

— Сама направих избора да живея в овцеферма и да изпълнявам всичките си задължения — отвърна Саша и хвана бонето си, защото вятърът бе отвързал панделката му.

Когато преминаха границата на земята, за която можеше да се каже, че бе отчасти нейна и която бе ограничена с външната ограда, той й хвърли изпитателен поглед.

— Значи не ти липсва градът? — попита меко. — Не ти липсва това да сервираш боса в една воняща кръчма?

Тя го погледна сърдито.

— Вече казах, че съм тук по свой собствен избор — отговори му почти грубо. — Ако исках да остана в града, щях да го направя.

Между тях се установи неловко мълчание. Саша се върна на седалката и се опитваше да гледа всичко друго, но не и мъжа до себе си, който сякаш притежаваше невероятната способност да опъва нервите й до краен предел. Станфорд обърна кабриолета към реката, където храстите покриваха големи площи и където земята не беше толкова суха. По филизите се виеха гъсти завеси от къпини — за най-голямо удоволствие на ибисите, които се криеха в тях, за да гнездят. Две бели чапли стояха прави в гнездото си и нежно се докосваха. Големите бели петна на гърдите и гърбовете им лъщяха като коприна. Те се галеха, а после преплетоха шии.

— Виждаш ли тези птици? Рядко можеш да срещнеш хора, които толкова явно да показват един на друг любовта си — каза Станфорд през зъби и изпитателно я погледна. — Как е при теб и Аштън? Възнамеряваш ли да се омъжиш за него?

Този неочакван въпрос подразни Саша и тя нервно прочисти гърлото си. Бе очаквала, че тя щеше да задава въпросите, а не да бъде разпитвана.

— Сър, личният ми живот не ти влиза в работата — промърмори, погледна го и гордо вдигна брадичка. — Но бих искала да зная откъде познаваш Аштън. Защо изпитвате такава неприязън един към друг?

Станфорд се засмя. Дръпна юздите и спря коня под едно кичесто дърво.

— Бих те посъветвал да попиташ Аштън за миналите ни отношения. Съмнявам се да ти отговори, нито пък аз възнамерявам да го правя.

Разочарована, Саша нервно пое дъх. Когато той слезе и дойде от нейната страна, за да й предложи ръка, тя веднага се отдръпна. Но когато Станфорд настоя, реши, че няма друг избор, освен да приеме. Може би точно по този начин, като се съобразява донякъде с желанията му, щеше да го накара да побърза и да се отърве от неприятната му компания.

Когато слизаше от кабриолета, шалът й грациозно се свлече по раменете й и тя се опита да не среща възхитения му поглед. Почувства твърда земя под себе си и се отправи към реката. Застина, когато го чу да идва след нея.

— Красива лейди, обърни се и виж какво ще ти предложа — каза й с подкупващ глас.

Почти изплашена, защото не знаеше с какви намерения я е отвел толкова далеч от овцефермата, Саша бавно се обърна. Устните й се разтвориха от учудване, когато видя бутилка вино в едната му ръка и малка плетена кошничка с две високи кристални чаши в другата.

— Само една малка почерпка и ще те върна у дома — каза, за да я успокои.

— „Хоумстед“ — поправи го Саша. — Нарекохме имението „Хоумстед“.

Станфорд сви рамене и остави кошничката на земята. Подви крак и извади чашите от нея. Наля вино в една от тях и я подаде на Саша.

— Съжаляваш ли, че дойде? — попита, като се улови, че изпитва чувства, които не биваше да си позволява.

Беше си мислил, че преследва само едно възможно удоволствие, което тя можеше да му предложи.

— Благодаря — отвърна му хладно, седна до водата и започна да отпива от виното, докато той наливаше и на себе си.

Седна до нея и се загледа в косите й.

— Наистина не биваше да идвам — рече Саша и дълбоко в себе си се почувства виновна, защото си спомни колко много се противеше Аштън на излизането й. — Съмнявам се, че отново ще го направя. Не дойдох в пустинята, за да стана мързелива и лекомислена. Дойдох, за да бъда съдружник на Аштън. — Погледна смутено в далечина. — Щеше да бъде прекрасна връзка, ако…

Той повдигна вежди, когато тя не продължи.

— Ако какво? — попита меко.

Саша поклати глава, за да прогони мислите си.

— Нищо. Просто мислех на глас. Това е всичко.

— Ако някога почувстваш нужда да споделиш с приятел, аз съм наблизо — каза Станфорд, а добротата в гласа му изненада Саша.

Тя учудено се взря в него, като се питаше дали не бърка в преценката си. Когато той видя един див мустанг да пасе недалеч от тях и започна да говори за него толкова мило, удивлението й още повече нарасна.

— Виждаш ли коня ей там? — попита я и сложи празната чаша в кошничката. — Много рядко се отдава на човек да види такава гледка, защото те са много плашливи и се приближават толкова само когато не усещат човешкото присъствие. Виж как си движи ушите, как диша и се свиват ноздрите му, колко точни и овладени са движенията му — продължи той. — Мести се от туфа на туфа и само той си знае как подбира най-нежните стръкчета. Виж колко е спокоен и уверен. Няма и следа от изнервения опитомен кон.

Погледна Саша. Тя срещна очите му и дори не разбра кога е взел чашата от ръката й, защото думите му я бяха омагьосали.

— Кротките животни успокояват — продължи Станфорд и постави чашата и кошничката до себе си. — Заслушай се в шумовете, които издава — как глухо тупкат копитата му в тревата, как я откъсва и дъвче.

Преди тя да се осъзнае, Станфорд вече я държеше в силните си прегръдки, устните му грубо притискаха нейните. Ръката му с дива страст мачкаше една от гърдите й през роклята.

— Саша… Нека те любя! Нуждая се от теб! Господи, как…

На Саша й се повдигаше от влажните му целувки и грубите ръце. Силно го блъсна в гърдите, той загуби равновесие и падна.

— Веднага ме върни у дома! — Тя се изправи и като дишаше тежко, го погледна отвисоко. — Не съм дошла тук, за да ме прегръщаш. Сега ме заведи вкъщи, Станфорд! Чуваш ли?

Тръпка на ужас премина по гърба й, когато й хвърли поглед, пълен с омраза, а бузите му почервеняха от засилващ се гняв.

— С удоволствие! — Той стана, взе кошничката и бутилката вино. — Ще те върна вкъщи, но няма да се предам лесно, Саша. Ако искаш да знаеш, заради теб съм тук. Последвах те в пустинята. И, по дяволите, няма да те деля с Аштън Йорк!

— Взел си неправилно решение. — Саша забърза към кабриолета, седна и го загледа. — Не съм безмозъчна глупачка. Никога няма да повярвам на подобна глупост, че си дошъл в пустинята само заради мен. Но ако идването ти има някаква връзка с Аштън, решена съм да разбера каква е.

Той се разсмя.

— Не съм сигурен, че ще ти харесат отговорите, които търсиш — отвърна. — Може би те ще разбият илюзиите ти за мъжа, когото наричаш свой партньор.

Саша притвори очи.

 

 

С кошница в ръка, Бианка се спускаше по брега на реката, а от главата й не излизаше представата за Саша и Станфорд заедно в кабриолета. Изпълваше я омраза, но не и ревност. Трудно й бе да приеме, че Саша можеше да се окаже зависима от милостта на този луд човек.

— Иска ми се да я предупредя, но не мога — прошепна. — Станфорд ще ме убие, ако разбере.

Коленичи, защото видя, че това, което търсеше, се бе сгушило между камъните на брега. Бе намислила да стори на Станфорд нещо, което да й осигури спокойствие за през нощта. Когато изпиеше кафето, което щеше да му приготви, щеше да се почувства твърде зле, за да я докосва.

С треперещи пръсти Бианка откъсна твърдия плод с форма на малко топче. Ставаше въпрос за idiospermum, наричано още идиотски плод, защото предизвикваше халюцинации и бе отровно.

— Тази нощ ще спя спокойно — пошепна и сложи няколко в кошницата. Тя се усмихна. — Станфорд ще прекрачи вратите на ада още преди да е започнал да умира.

 

 

Огънят в камината се бе превърнал в купчина тлеещи въглени. Саша лежеше в леглото и се бе завила до брадичката. Ослушваше се, за да долови дишането на Аштън. Наведе се над ръба на леглото и се загледа в него и Светкавица, която спеше на кълбо до гърдите му. Думите, които Станфорд бе казал за Аштън, не й даваха мира. Мислеше си и за ловеца на кенгуру, който го бе нарекъл Лорънс Профит. Надяваше се да поговорят за това тази вечер, но Аштън си бе взел чинията и бе отишъл да се храни навън. Студеното му отношение към нея бе останало непроменено.

Обърна се по корем и се помъчи да заспи, като си повтаряше, че трябва да се чувства като победител. Бе излязла със Станфорд Сидуел, за да докаже нещо на Аштън, и изглежда бе успяла.

* * *

Станфорд прегледа стадото овце, което неговите хора току-що бяха докарали от Мелбърн — повечето от тях бяха негодни, всеки пастир от пръв поглед щеше да каже, че трябва да бъдат застреляни. Болните овце бяха закупили евтино и щяха да послужат за подарък на Аштън.

— Ще свършат работа — каза той и лукаво се усмихна на хората си. — Вземете си. Трябва да ги смесите с овцете на съседа.

Разсмя се гърлено. По един или друг начин щеше да пречупи волята на Лорънс Профит и да го накара да посегне към скритото сандъче с богатства.

Бианка се сви от страх, когато той влезе в колибата. Хвана я за китките и я обърна към себе си.

— Как е малкият мелез? — изсъска и се взря в синините, които й бе направил по лицето предишната нощ. — Достатъчно кротка ли си вече? Мога ли да очаквам, че тази вечер ще ми се подчиняваш?

Бианка го погледна и бързо заклати глава в знак на съгласие.

— Да, да! — проплака.

Погледна предпазливо към кафеника и започна да се безпокои дали ще може да го накара да пие кафе, преди да я вземе.

Неочаквано той я пусна и застана до огъня.

— Налей ми чаша кафе, Бианка! Беше дълъг ден.

Сърцето й започна да бие по-бързо, но тя не искаше да изглежда твърде нетърпелива да го обслужи. Не биваше да му дава повод да я обвинява за последиците от идиотския плод.

Като се опитваше да овладее треперенето на ръката си, Бианка наля чаша кафе и я подаде на Станфорд. Гледаше го предпазливо, докато той отпиваше бавно, и установи, че не е намерил нещо различно в мириса и вкуса, защото безмълвно се взираше в огъня. Когато тялото му започна странно да трепери, тя доволно се усмихна. После Станфорд се строполи на леглото, пот изби по лицето му, очите му диво се въртяха — Бианка вече бе сигурна, че идиотският плод действаше.

Скоро. Скоро…