Каси Едуардс
Докосни любовта (10)

Глава 10

Дълги и неправилни черни ивици се бяха появили по вечерното небе. Саша бе изморена, но се радваше, че най-сетне бяха достигнали равнината зад гората от каучукови дървета. Огледа се — земята бе суха и прашна, само тук-там се виждаха храсти и растения, които имаха способността да задържат вода. Аштън я бе научил, че там бе опасно да се пасат овце, защото твърдите евкалиптови храсти скриваха от погледа всичко и овчарят, дори да яздеше кон, можеше лесно да изгуби стадото. Потръпна, като чу воя на кучетата динго в далечината, и си спомни думите му, че храстите, които виждаше, бяха наречени още „храсти динго“, защото приютяваха дивите кучета, от които овчарите се страхуваха най-много.

Саша погледна към Светкавица. Ушите й бяха щръкнали, а очите й се въртяха неспокойно. Чудеше се дали любимката й някой ден няма да реши да се завърне при дивите си събратя и да тръгне на лов за овце.

Въздъхна, защото задните части бяха започнали да я болят от дългата езда. Очите й се разшириха от изненада, когато установи, че язди покрай ограда, висока шест фута. Погледна напред и видя, че тя се губи в далечината. Зад нея спокойно пасяха четиристотин мериносови овце.

Бе чувала, че в пустинята има оградена милиони акра земя, където храстите изсмукваха с жадните си корени всяка капка вода и пречеха на тревата да расте. Единственото, което животновъдите можеха да направят, бе с цената на тежък труд да ги изкоренят. Трева имаше в изобилие в това заграждение. Пейзажът би бил още по-прекрасен, ако не се въргаляха стотици изсъхнали клони. Виждаше ги пръснати из цялото пасище, което се ширеше пред нея.

Пришпори коня си и го изравни с този на Аштън.

— Аштън, изглежда не сме първите, които пристигат тук — каза тя и побутна с пръст широкополата си шапка. — Наблизо ли ще се установим? Може би тези заселници ще бъдат наши съседи?

Аштън я погледна, а очите му странно светеха.

— Отговарям с „да“ и на двата ти въпроса — рече и сложи ръка върху топката на седлото си. — Какво ще кажеш да отидем и да ги поздравим? Да видим с какви съседи ще си имаме работа.

Обзе я нетърпение при мисълта, че може би щеше да има в близост жена, с която да си говори от време на време. Бяха й казали, че пустинята е свят за мъже — самотни, без дом, жена и деца.

Но това не можеше да я спре. Очакваше с нетърпение приключенията и предизвикателствата.

— Да! Хайде да отидем да ги видим! — каза нетърпеливо тя, но погледна към облеклото си и се намръщи. — О, но я ме погледни! Облечена съм в бричове и риза като мъж, а и те са мръсни и прашни от пътуването.

Свали шапката си и я окачи на седлото, а после бързо прокара пръсти през косата си.

Аштън зацъка с език.

— Сладка моя, не се притеснявай толкова много за външния си вид. Не мисля, че за тези хора има някакво значение как изглеждаш. Тук, на края на света, всички изглеждат еднакво.

Саша го погледна обидено заради това, че в очите му не бе по-различна от самия него и останалите мъже. Отпусна юздите и го задмина.

Аштън скоро я настигна, последван от Светкавица.

— Надявам се да сключим мир. Имаме много работа тук, в пустинята, за да си губим времето в спорове. Ние сме съдружници, Саша. Имаме толкова планове!

— Сигурна съм — подигра го тя. После се намръщи. — Изглежда Криспин и Руфус са ни изоставили. Много добри приятели са, няма що!

Светкавица изведнъж като че ли полудя. Като лаеше непрестанно, кученцето изтича пред тях и се промуши под портата. Тогава разбраха каква е причината.

Една овчарка излезе от стадото и се понесе към Светкавица.

— По дяволите! — рече Аштън, скочи от седлото, затича се към портата и я отвори.

Но преди да настигне Светкавица, двете кучета опряха нос до нос и миролюбиво се запознаха.

Саша, останала без дъх, слезе от коня и отиде до Аштън.

— Не мисля, че ще се сбият, нали? Може би ще станат приятели?

— Изглежда, че единствената битка е между теб и мен — отвърна тихо той.

Саша вдигна поглед към него.

— Каза ли нещо? — попита невинно и вдигна вежди.

Аштън нервно се разсмя.

— Не, нищо. — Погледът му се спря на приближаващия ездач.

Позна го веднага. Беше Криспин. Знаеше, че Руфус наглежда овцете.

Бе много горд с това, което бяха постигнали двамата му приятели — оградата овцете, вярното куче. Само се надяваше къщата да е готова, за да приюти него и бъдещата му невяста.

Саша също видя конника. Присви очи, защото прахът й пречеше да го познае. После зяпна от учудване. Познаваше го! Съвсем не беше непознат — беше Криспин!

Но какво правеше той в тази ферма?

Криспин спря коня си до този на Аштън и слезе. Аштън здраво му стисна ръка и го прегърна.

— Добре свършена работа, Криспин! — каза гордо. — Знаех си, че мога да разчитам на теб!

Саша втрещено гледаше ту единия, ту другия.

— Има ли някой, който може да ми обясни какво става тук? — рече заядливо и погледна Аштън с присвити очи. — Да имаш нещо да кажеш?

Очите му проблеснаха. Погледна Криспин с надеждата, че щеше да се намеси и да го спаси. Но той мълчеше. Тази любопитна лейди несъмнено го бе изплашила.

— Ами… Всичко опира до това… — каза накрая, хвана я под ръка и я поведе, защото искаше потокът от гневни думи, който се очакваше, да се излее върху главата му насаме. — Тайно дойдох дотук и маркирах земята.

— Кога? — въздъхна тя.

— Преди да те срещна — рече, а виолетовите му очи я гледаха изпитателно. — Купих кръчмата, за да спечеля достатъчно пари, за да купя овце. Може би беше по-добре да ти кажа.

— Да, и аз така мисля — отвърна Саша. — През цялото време пътувах с теб, за да търся земя за нашата ферма. Нашата ферма, Аштън. Твоя и моя! А ти вече си притежавал земята. — Буца заседна в гърлото й. — Колко ли още тайни криеш от мен? — Обърна насълзените си очи към белега му. — Каква ли ужасна тайна крие и белегът на лицето ти?

Ръката му се плъзна по белега и го поглади. Обиден от думите й, той се взря в нея за момент, а после се метна на седлото.

— Искам да видя всичко — извика към Криспин. — Заведи ме при Руфус! Искам да видя как се справя с пастирския занаят. — Погледът му като че ли премина през Саша и той безмълвно мина покрай нея.

Светкавица отиде до нея. Смутена, тя коленичи и взе кученцето на ръце.

— Отново го направих, Светкавица — пошепна. — Защо не мога да контролирам нрава си? Но защо Аштън не бе докрай искрен с мен? Страхувам се от това, което все още не ми е казал.

Изчака, докато покрай нея преминаха всички мъже, товарни коне и каруцата с воловете, а после се качи на коня и препусна в галоп през пасището.

Все още я болеше заради последната кавга, но докато яздеше, осъзна, че част от тази земя е нейна — видя за какво са употребени трудно спестените й пари и се почувства горда. Дори можеше да забрави, че беше сърдита на Аштън. Бе я излъгал за много неща, но бе направил всичко за нейно улеснение. Бе решил да направи живота й в пустинята по-лек и по-приятен.

Изведнъж къщата изникна пред очите й. Бе построена насред пасището, пред нея имаше леха жълти цветя, а далеч зад нея се виждаха жилищата на пастирите. Сърцето й се преобърна, когато видя зеленчуковата градина, домашните животни, които бяха затворени в ограден двор близо до хамбара, и няколко крави, които кротко пасяха между овцете в далечината.

Аштън бе помислил за всичко!

Бе сгрешила относно Криспин и Руфус. Никой не бе по-верен приятел от тях. Бяха работили упорито, за да бъде фермата готова при пристигането им.

Аштън се бе изгубил от погледа й, защото бе отишъл да огледа имота и да се срещне с Руфус. Саша стигна до къщата и слезе от седлото. Не можеше да откъсне очи от малката, с островръх покрив къща, с два прозореца от двете страни на вратата. Аштън й бе говорил в каква къща щяха да живеят. Трябваше да се построи от стеблата на особен вид кичеста палма, които лесно се поддаваха на обработка. Стените бяха изплетени от филизите на мимоза — „златното дърво“ на австралийското лято. Покривът беше от сух папур, донесен от блатата, които пресъхваха през този сезон.

Стомахът й се присви от възбуда и радост. Мина през вратата и стъпи на прашния под. Светлината стигаше само да открие свещ и кибрит. Запали я, вдигна свещника и започна бавно да оглежда вътрешността на новия си дом. Въпреки че бе малък и примитивен, не можеше да не се гордее с него, защото си бе неин.

— И на Аштън — пошепна, а погледът й се спря на леглото до стената.

Веднага се изчерви. Беше само едно — и стаята бе само една. Къде, за Бога, щеше да може да остане поне за малко сама?

Спомни си интимните моменти с Аштън и отмести бързо очи от леглото. Срещу вратата беше изградена камина, а над решетката висеше метален съд за готвене. Стените не бяха боядисани и както научи по-късно, хоросанът се приготвяше от овча вълна и кал, а подът бе направен от широки дървени греди.

Мебелите бяха правени на ръка. Масата представляваше дъска, в която със свредел бяха пробити четири дупки за краката, а трикраките столове бяха измайсторени по същия начин. Груби шкафове бяха изправени в ъглите, а по стените бяха забити гвоздеи наместо закачалки, също и около камината, за да се закачат там съдовете. Върху вървените полици видя чинии и други кухненски принадлежности — издялани дървени ножове, вилици, чинии, чаши, съд за биене на масло, ведра и черпаци. На стената висеше и кичеста брезова метла.

Пред камината имаше две кресла, а до тях — по една малка маса, върху която имаше по една свещ в бронзов свещник.

— Не е много, но е най-доброто, което можем да си осигурим засега — каза неочаквано Аштън зад гърба й.

Изплашена, Саша бързо се обърна.

— Не те чух да влизаш — промърмори, доволна, че той не й се сърдеше вече за онова, което бе казала за белега и всичко останало.

— Видях свещта — отвърна той и окачи шапката си на един пирон на стената. — Стори ми се подканяща. — Отиде до камината и преви коляно. Драсна клечка кибрит и я поднесе към разпалките. — Всичко изглежда някак естествено, Саша. Може би защото твърде дълго сме мечтали за него — размаха ръка над пламъците.

— Къщата е прекрасна, Аштън — рече Саша, но нервно си играеше с краищата на ризата и поглеждаше към леглото. — Но, Аштън, очаквах да има две стаи и в крайна сметка — две легла…

Той се изправи, отиде до леглото и натисна кожата от кенгуру, пълна със сухи листа, за да го изпробва.

— Струва ми се достатъчно удобно — каза и избегна разтревожените й очи. — И достатъчно голямо, за да побере и двама ни, без да стане твърде пренаселено.

Саша въздъхна.

— Аштън, нямам намерение да спя с когото и да било — отвърна тя, раменете й потръпнаха, а гласът й стана по-слаб. — Дори и с теб…

Аштън се обърна към нея, свали колана с оръжията си и го окачи на един гвоздей близо до леглото.

— Е, тогава е съвсем явно, че един от нас ще спи на пода. Съжалявам, че не мога да задоволя всичките ти желания, сладка моя. Но в това начинание ще ни се наложи да пестим средства от каквото и откъдето можем — кимна към леглото. — Дори от съня си.

— Много добре знаеш, че си направил всичко това само за да си сигурен, че ще спя при теб — каза Саша, а очите й изпускаха пламъци. — Бих разменила няколко овце за собствена стая и легло.

Аштън я погледна и застана на вратата. Долната й устна започна да трепери от разочарование. Не искаше да прекарат първата си вечер тук в караници. Бе време за празнуване. Той дори се бе погрижил да донесе бутилка шампанско за случая. Бе я пазил като очите си във всекидневните битки с гори и реки. Беше грехота да не я отворят и да я изпият заедно. Бе му благодарна, въпреки че не спираше да мърмори.

Отиде и застана до него на вратата. Небето бе покрито с безброй звезди, а луната светеше по-ярко от обикновено. Докъдето й стигаха очите, се виждаха само овце. Въздухът наоколо бе изпълнен с блеенето на стадото и далечния отглас на кенгуруто, който звучеше като фагот.

Тръпка на ужас премина по гръбнака й, когато чу воя на дивото куче динго. Погледна към Светкавица, която не изглеждаше обезпокоена от гласовете на себеподобните си. Кученцето се бе свило и кротко спеше в краката на Аштън.

— Най-накрая сме тук — промърмори. — Аштън, толкова съм щастлива! — погледна го смутено. — О, Аштън, извинявай, че бях толкова неблагодарна! Ще ми простиш ли?

Цялата се изчерви, когато наместо отговор, той плъзна ръка около кръста й и я привлече към себе си. Знаеше колко много означава за него такъв жест.

— Сега имаме собствен малък рай на земята — каза Аштън и й се усмихна. — Това, че си с мен, прави идилията пълна.

— О, Аштън — рече и се притисна по-силно. — Толкова съм доволна! Сега съм в мир със себе си както никога преди. Има толкова много неща, които ще ни направят щастливи, нали?

— Всичко — отвърна й тихо. — Всичко Бих искал да нарека имението „Хоумстед“ — продължи с усмивка. — Одобряваш ли името?

— „Хоумстед“ — Тя сякаш опита вкуса на името върху устните си. — О, да, Аштън, мисля, че това е прекрасно име!

— Добре — съгласи се и кимна. — Нека тогава бъде Хоумстед Някак по-приятно е да дадеш име на жилището си.

— Виж колко са красиви овцете! — каза Саша, докато гледаше гърбовете им, покрити с лунно сияние. — Видя ли се с Руфус? Харесва ли му да бъде пастир?

— Руфус сякаш е роден за това — отвърна Аштън и леко се разсмя. — Той винаги мечтае за нещо, а да прекарва дните и нощите си със стадо овце ще му даде достатъчно време за това.

— Стои там и през нощта? — попита тя и вдигна поглед към него.

— Да. Не е разумно да се оставят овцете сами дори за час — обясни й, а косата му настръхна от далечната песен на динго. — Когато сезонът е добър, животът на стадото е приятен, защото пастирите го пазят от дингото и паразитите — продължи с равен глас. — Също и от огъня.

— Огън? — въздъхна Саша, обзета от страх дори при самата мисъл за пожар.

— Аборигените кръстосват пустинята и почти през цялото време страдат от недохранване. За малко храна са готови да подпалят цялата околност.

— Какво имаш предвид? — попита, а очите й се разшириха.

— Искам да кажа, че не биха се поколебали да опожарят няколко квадратни мили само за да хванат дузина игуани и двуутробни плъхове, без да ги е грижа за дърветата и бавноподвижните животни. Единствената полза от такива пожари е, че след тях пониква хубава трева. — Той погледна към спящото динго, а после отново в далечината. — Най-големият враг на овцете е австралийското диво куче, дингото. След като веднъж се промъкне в стадото, може да издуши трийсет или четирийсет овце, преди пастирът да го убие.

Саша погледна Светкавица, която обичаше с цялото си сърце.

— Светкавица е динго — каза бавно. — Според теб възможно ли е някога да стане враг на овцете ни?

Аштън също я погледна.

— Не мисля, че трябва да се страхуваме от нея. Въпреки че е динго, тя не е научена да ловува овце. Не се нуждае от месото им или от някакъв друг дивеч, за да се нахрани — разсмя се. — Мисля си, че понякога дори забравя, че е куче.

— Днес обаче си спомни. — Саша се усмихна, като си спомни как двете кучета търкаха носове. — Изглежда, с овчарката веднага станаха приятели.

— Това е добре — рече Аштън и отново погледна овцете.

— Може би тя ще научи Светкавица как да стане овчарско куче — каза тя и отметна косата зад раменете си.

— Криспин много внимателно е избрал кучето. — Аштън тежко се облегна на вратата. — Овчарката работи много и добре ще се грижи за овцете ни. Те са капризна и изнежена порода, но засега са здрави и ще направим добра печалба на английските текстилни пазари.

Криспин се появи иззад ъгъла на къщата, запъхтян, защото носеше на гърба си огромно бакърено корито, което остави пред външната стълба.

— Това е моята изненада за добре дошла, Саша — каза и изтри потта от челото си. — Вече изпратих няколко мъже да донесат вода от реката.

— О, колко мило! — възкликна тя и плесна с ръце. — Повярвай, всичко, от което се нуждая, е да се изкъпя. — Погледна свенливо към Аштън. — Но не зная как ще стане. Тук не мога да се усамотя.

Той слезе по стълбите и взе коритото, след което го пренесе покрай нея.

— Сладка моя, винаги когато желаеш да се усамотиш, къщата ще бъде на твое разположение. — Внесе коритото вътре и го постави до камината, последван от Саша. — Пустинята е моят втори дом, не знаеш ли?

Криспин надникна от вратата.

— В бараката има голяма бака с ястие от кенгуру. Така че тази вечер няма да готвиш.

Саша не можеше да повярва колко досетлив е той. Отиде при него, обви ръце около врата му и силно го прегърна.

— Много ти благодаря — отстъпи и се разсмя, защото Криспин се бе изчервил.

Тогава пристигнаха и мъжете с ведрата речна вода. Тя само стоеше и ги гледаше. Това, че водата бе студена, бе добре дошло. Нямаше търпение да се облече в рокля.