Каси Едуардс
Докосни любовта (19)

Глава 19

Саша обърна глава, защото група от около дванайсет конници се отправи към реката. После мислите й се върнаха към Бианка. Първият й порив бе да я прегърне, но се отказа, когато видя колко неудобно се чувства другата жена, въпреки че правеше всички усилия да бъде гостоприемна.

Младата жена бе потресена, когато видя синините по красивото тъмно лице на Бианка. Беше очевидно, че е била бита.

Но кой? Сигурно Станфорд! Той бе точно от типа хора, способни на такова зверство — нима не бе обезобразил Аштън за цял живот?

Погледът й се плъзна зад гърба на Бианка и кръвта й изстина, като видя Станфорд, който се бе облегнал на вратата и се взираше в тях. От такова разстояние можеше да чува всяка дума, която щяха да си разменят, и тя трябваше много да внимава. Може би със самото си идване днес бе поставила Бианка в опасност. Изведнъж се почувства съвсем безпомощна.

— Не трябваше да идваш — пошепна Бианка, докато вървеше с гръб към Станфорд и все още имаше някаква свобода да говори.

— Не идваше на реката — рече Саша. — Безпокоях се.

— Бях твърде болна — отвърна Бианка с несигурен глас и сложи ръка на корема си. — Бебето ми. Безпокоя се за бебето си, след като… след като паднах от коня.

Саша пребледня. Искаше да протегне ръце и да я прегърне, да я успокои, но отново се въздържа. Станфорд не отместваше дяволските си очи от тях.

— Паднала си от кон? — Тя въздъхна и продължи да оглежда синините по шията й. Нима можеше да се нарани по този начин при падане? Саша стисна устни. Твърде много се съмняваше, че Бианка казва истината. Може би и тя трябваше да се включи в лъжите. — Разбирам — промърмори. — Толкова съжалявам! — Погледна към заобления й корем. — Детето добре ли е? — Искаше да попита дали боят е наранил бебето.

Бианка положи ръце на корема си.

— Аз съм късметлийка. — Тя вяло се усмихна на Саша. — Детето все още се движи в утробата ми.

— Повече почивка ще ти се отрази добре — рече Саша и погледна към Станфорд. После върна погледа си върху лицето на Бианка и застана така, че той да не може да вижда устните й. — Да се видим при реката. Ще те чакам.

— Не зная — пошепна другата жена в отговор.

— Страхуваш ли се от някого? — осмели се да попита и веднага млъкна, защото Станфорд неочаквано застана до Бианка.

— Достатъчно дрънкахте! — извика и погледна към нея. — А ако искаш да изпревариш бурята, по-добре е да тръгваш.

— Да, наистина е най-добре да тръгвам — отвърна Саша, но добре знаеше, че той не я кара да си отиде от загриженост за здравето й.

Искаше да се отърве от нея по други причини, свои, егоистични и зли.

Погледна към небето, когато отново проблесна светкавица, а после към Бианка.

— Надявам се всичко да бъде наред. — Искаше й се да сподели повече, но не посмя.

Молеше се да има този шанс по-късно.

Бианка нищо не каза. Остра болка прониза сърцето й, защото искаше да отиде със Саша, да се махне от този луд човек. Гледаше как другата жена се отдалечава.

Намръщи се от болка, когато Станфорд я хвана за китката и грубо я обърна към себе си, а после я повлече към колибата.

— Трябваше да ми кажеш, че си срещнала Саша при реката — рече тихо. — Бианка, трябваше да ми кажеш. Сега ще си платиш, задето си била така небрежна. Така ще те пребия, че ще ме помниш, докато си жива.

Бианка знаеше, че е по-добре да не моли за милост. Това винаги го караше да бъде още по-жесток, да й причинява повече болка, отколкото ако понесеше наказанието в мълчание.

Но след всеки бой и обида омразата й към него се задълбочаваше. Все някога търпението й щеше да се свърши и се молеше да има достатъчно смелост да го накара да си плати.

 

 

Първата капка дъжд падна върху лицето на Саша точно когато конят й стъпи върху твърда почва на отсрещния бряг. Бе преминала реката без произшествия. Понеже искаше да се прибере вкъщи, преди бурята да се разрази напълно, смуши силно животното. Светкавиците една след друга описваха зигзагообразни пътеки по небето и сякаш го раздираха, защото дъждът се изсипа като из ведро.

Мокра до кости, тя притисна пети в слабините на коня, приведе се ниско над гърба му и препусна в луд галоп. Вятърът се увиваше около нея и виеше, като се опитваше да я свали от седлото. Всякакви боклуци летяха насреща й и я удряха в лицето.

— Най-после! — извика, когато видя през завесата от дъжд сградата на овцефермата.

Удари коня с юздите, за да го накара да тича още по-бързо. Стискаше колене, като се мъчеше да се задържи на седлото.

Накрая влезе в сигурните очертания на оградата и видя бъркотията вътре. През тежките капки виждаше как мъжете се опитват да задържат на едно място изплашените овце и говеда. Стомахът й се сви, когато видя няколко мъртви овце, стъпкани от другите животни, които лудо се щураха насам-натам.

Тогава видя Аштън между другите мъже. Избърса водата от лицето си и подкара коня си. Когато стигна до Аштън, той й отправи сърдит поглед.

— Къде, по дяволите, отиваш в тази проклета буря? — извика и спря до нея.

Погледна го, без да му отговори, защото знаеше, че не е разумно да му казва истината точно сега, а и мразеше да лъже. Беше й забранил да ходи във фермата на Станфорд.

Но Бианка очевидно беше в опасност. Нуждаеше се от помощ!

Реши да му каже истината, но в този момент дойде Криспин и отчаяното му изражение я възпря. Аштън се обърна и потърси очите на приятеля си. Видя твърде много и вътрешностите му се обърнаха. Криспин бе ходил да види Руфус. Само един поглед върху лицето на Криспин бе достатъчен, за да разбере човек, че нещо не е наред.

— Е? — Аштън се опита са надвика виещия вятър. — Как е той, Криспин? Да изпратя ли няколко мъже да му помогнат? По дяволите! Трябваше да го направя още при първите признаци на бурята. Там навън, в този дъжд… Руфус е безпомощен!

Криспин сведе очи, а после бавно ги вдигна към Аштън.

— Съжалявам, Аштън! — Гласът му трепна, после започна да плаче, като отчаяно се мъчеше да се овладее. — Аштън, когато отидох, овцете бяха изчезнали, а Руфус беше мъртъв, вратът му е счупен!

Аштън застина на седлото. Взираше се невярващо в Криспин.

— Вратът му… счупен!

После се загледа в далечината, а у него започна да се надига гняв. В мислите си виждаше Руфус да се смее и да се шегува — най-милият човек, когото някога бе познавал!

А сега убит!

Нима имаше нещо честно в този живот?!

— Някой го е убил, Аштън — каза горчиво Криспин.

— Той е бил убит, Аштън! Убит! — Преглътна с мъка риданията си. — Онези проклети овце не са се пръснали. Овцете, за които се грижеше Руфус, са изчезнали. Откраднати!

Саша приближи коня си до този на Аштън. Взе ръката му и нежно я притисна между своите.

— Аштън, толкова е ужасно! — промърмори и очите й се насълзиха. — Кой би могъл…

Неочаквано се сети, че бе видяла няколко ездачи да напускат фермата на Станфорд и да се отправят към реката. Дали…

Сега разбра, че няма друг избор, освен да каже защо е навън в дъжда и къде е била. Трябваше да каже на Аштън за тези ездачи. Може би те бяха виновни за убийството на Руфус и кражбата на овцете.

— Аштън, мисля, че знам кой е направил всичко това — каза бързо.

Той я погледна с присвити очи.

— Как би могла да знаеш нещо за това? — попита, като триеше лицето си с ръкав.

— Аштън, аз бях във фермата на Станфорд и си говорех с Бианка, когато няколко ездачи се отправиха към реката — каза тя, доволна, че вятърът виеше и скриваше част от думите й.

Аштън стисна устни.

— Отишла си там, след като ти казах да не ходиш? — рече, а в очите му гореше гняв.

— Знаеш, че трябваше да отида! — Това беше всичко, което можеше да му каже.

— Ти си невъзможна, Саша! — извика той. — Предупредих те за опасностите!

— Но, Аштън, ако не бях отишла, нямаше да видя как наемниците на Станфорд се отправят към нашата овцеферма — опита се да се оправдае Саша. — Защо ще идват насам, ако не за да направят някоя беля? — Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си, когато си помисли за Руфус — милият, добър Руфус. — Може ли Станфорд да те мрази толкова, че да нареди да убият Руфус?

— Станфорд Сидуел е способен на всичко, особено на груби посегателства срещу друго човешко същество — каза Аштън, поклати глава и погледна в далечината, където дъждът все още не беше спрял. — Но аз имам и други врагове. Аякс. И…

Не изказа на глас опасенията си, че е възможно Сайлъс Хауланд да е виновен за смъртта на Руфус. Все още нямаше сведения, че Сайлъс знае нещо за него. Но, в крайна сметка, бе напълно възможно…

Обърна коня си и препусна.

— Ела с мен, Криспин! — извика. — Ще отидем да видим какво ще каже Станфорд за това — после погледна загрижено Саша. — Ти си стой вкъщи, там е безопасно. Този път е по-добре да ме послушаш!

Саша кимна. Отчаяна, много натъжена от смъртта на Руфус, притеснена за Бианка, тя тръгна към къщата. Все още я измъчваше и загубата на любимото куче. Изведнъж чу ужасно мучене. Дръпна юздите, спря и започна да се оглежда, за да открие откъде идва звукът. Изтръпна, когато видя, че една от кравите бе заклещила рогата си между гредите на оградата и отчаяно се мъчеше да се освободи.

— О, не! — изстена и се огледа дали няма някой наблизо, който да помогне на кравата.

Но всички бяха на пасището и се мъчеха да помогнат на овцете. Беше единствената, която можеше да окаже някакво съдействие на горкото животно. Но как? Рогата му бяха заседнали твърде здраво между гредите.

Сви рамене и слезе. Отведе Облак в конюшнята и здраво я върза, а после се върна и още веднъж огледа кравата. Като продължаваше да мучи, животното вдигна към нея нажалените си големи очи.

— Успокой се! — каза и погали голямата й глава. — Ще те освободя. Някак си…

Огледа рогата и разбра, че е невъзможно.

— Не виждам друга възможност, освен да ти отрежа рогата — пошепна и дълбоко въздъхна.

Потръпна при мисълта.

Но щом бе избрала да дойде да живее в пустинята и да бъде съдружник на Аштън, трябваше да поеме отговорността за всички животни, които бяха оставени на нейните грижи.

Още веднъж се огледа с надеждата, че щеше да се появи някой друг, който да отреже рогата на бедната крава. Но не се виждаше никой. Всички бяха отишли да си вършат работата.

Мислите й отлетяха към Аштън и тя се зачуди дали е могъл да открие нещо във фермата на Станфорд. Престъпникът се имаше своите начини да прикрива мръсните си дела. Сигурно дори Бианка е била принудена да излъже за белезите си.

Саша се забърза към обора и намери един по-малък трион. Беше окачен на един гвоздей и тя го свали с треперещи пръсти. Сключи пръсти около дървената дръжка и решително тръгна към кравата. Беше й много жал. Когато започна да реже единия рог, кравата не само че продължи да мучи, но и като че ли започна да пищи от страх, а Саша се страхуваше не по-малко.

Кравата скачаше и се дърпаше, в очите й се четеше див ужас, но накрая единия рог падна на земята.

Саша започна да я окуражава.

— Може би няма да се наложи да режа и другия — каза и остави триона на земята.

Хвана главата на кравата и се опита да я освободи, но не успя.

— Съжалявам — каза Саша и започна да реже и другия рог.

— Но скоро ще си свободна. Само това има значение.

Накрая и другия рог се озова на земята. Кравата пръхтеше и се ослушваше, а когато установи, че е свободна започна да тича радостно наоколо, докато се измори и кротко се отправи към обора. Саша я последва и окачи триона на пирона.

Косата й беше мокра, тя трепереше от студ, затова се прибра в къщата и застана до камината. Протегна ръцете си към топлината на огъня. Толкова се боеше за Аштън. Колко далеч можеше да стигне Станфорд в омразата си? Колко дълго щеше да издържи Аштън и да не отвърне със същото?

— О, Аштън, моля те, пази се! — прошепна и започна да ридае от страх.