Каси Едуардс
Докосни любовта (34)

Глава 34

Саша се стресна в съня си. Обърна се към Аштън и с облекчение установи, че той е до нея. Бе сънувала, че е сама насред пустинята. Бе търсила безуспешно него и децата. Тъкмо преди да се събуди, бе припаднала под палещите лъчи на слънцето…

Чукане на вратата я стресна. Аштън се надигна на лакът и разтърка очи, а тя облече една нощница и затича да отвори. Коленете й омекнаха, когато видя Криспин с кървяща рана на челото.

— Божичко, какво се е случило? — попита и се хвана за вратата.

После погледна надолу по коридора към вратата на стаята на Тобиас. Бе отворена и можеше да види, че люлката му е празна.

— Не! — изпищя и се промъкна покрай Криспин. — Не може да са го взели! Криспин, ти трябваше да пазиш пред вратата! Кажи ми, че всичко е наред! О, Криспин, кажи ми, че Тобиас е добре!

Аштън скочи от леглото и обу бричовете си. Изтича в стаята на Тобиас и пребледня. Очевидно бе, че детето е отвлечено.

— Съжалявам — каза Криспин, който се държеше за главата и залиташе. — Дори не съм чул да се приближава някой. Удариха ме изненадващо. Все пак съм по-добре от онези, които пазеха отвън. Заклани са.

Аштън безмълвно се взираше в празната люлка, после прегърна Саша и се опита да я успокои.

— Дори не зная колко време съм бил в безсъзнание — продължи Криспин. — Аштън? Саша? Какво друго да кажа, освен че съжалявам?

Приятелят му го погледна през рамо.

— Как си? Изглежда, добре са те подредили. Боли ли те?

— В главата ми като че ли звънят сто камбани, но ще се оправя. Едно е сигурно — идвам с теб да намерим Тобиас.

Саша се отдръпна от съпруга си.

— Идвам с вас — проплака, но после вдигна глава и изтри сълзите си. — И въобще не се опитвай да ме спираш, Аштън! Нищо не може да ме отклони от решението ми да търся сина си!

— Но какво ще стане с Полет? — попита угрижено той.

— Тя е на сигурно място. Този, който наистина е в опасност, е Тобиас.

Криспин и Аштън я последваха в коридора.

— Ще огледам навън и ще събера хората — рече Криспин.

Аштън я хвана за китката и я спря.

— Най-добре е да не идваш с нас, Саша. Който и да е взел Тобиас, има цяла нощ преднина. Със сигурност ще пристигне преди нас в Мелбърн. Търсенето може да се окаже много дълго, скъпа.

— Трябва да дойда — отвърна Саша и се задави в сълзи от отчаяние. — Когато намерите Тобиас, аз трябва да съм там, за да го успокоя. Аз съм му майка. Той има нужда от мен.

— Разбира се, че си права. Когато го намерим, сигурно ще е примрял от страх. За него е по-добре да си там.

— Кой може да е направил това? — попита тя.

— Трябвали да питаш? — отвърна саркастично той. — Сайлъс Хауланд, ето кой.

— Но той е безпомощен и сакат — каза тя и не преставаше да бърше сълзите си.

— Сладка моя, този инвалид има пари и може да наеме цяла армия, ако желае. Трябваше да се досетя, че не е дошъл сам. Когато си отиде, трябваше да предположа, че няма да се предаде така лесно. Още тогава наемниците са очаквали заповедите му. Без значение колко пазачи бях оставил навън, пак нямаше да бъде достатъчно.

— Ако Сайлъс е отговорен за изчезването на сина ни, поне няма да се страхувам за сигурността му — каза меко Саша. — Старецът няма да нарани собствения си внук.

— Този стар човек е в състояние да стори всичко и всекиму — отвърна Аштън, но му се искаше да не беше го казвал, защото от очите й отново бликнаха сълзи.

 

 

Слънцето едва се бе подало на хоризонта. Саша яздеше Облак и се стараеше да не изостава от Аштън. Косата й се вееше като черен облак зад нея, а полите на роклята й за езда бяха вдигнати над коленете. Погледна през рамо към мъжете, които ги следваха. Криспин бе начело. Отново погледна напред и за пореден път изтръпна при мисълта, че Тобиас се намираше в ръцете на този зъл човек. Долната й устна потрепери, докато се бореше с плача. Не искаше да разстройва Аштън повече. Той тъжеше също като нея, защото обичаше сина си така, както обича всеки баща, независимо дали говореше гласът на кръвта или не.

Неочаквано Аштън вдигна ръка във въздуха и всички спряха. Той се наведе на седлото и внимателно се взря в далечината.

— Какво има, Аштън? — попита Саша и засенчи очите си с ръка. — Защо спря? Видя ли нещо?

Дъхът й спря, когато видя. На пътя имаше обърнат кабриолет.

— О, не! — изпищя, като го разпозна. — Не, Господи, не!

Аштън приближи коня си и я хвана за ръка.

— Саша, ще отида да видя какво става.

Не можа да скрие страха в гласа си. Нямаше съмнение, че това бе кабриолетът на Сайлъс Хауланд.

— Аштън, не мисля, че мога да отида и инч по-нататък. Страхувам се, че… аз… Тобиас може…

Аштън сложи ръка на устните й и я накара да замълчи.

— Ще се върна възможно най-бързо. — Той препусна, а вътрешно изгаряше от ярост и страх.

Криспин тръгна след него.

— Той е, нали? Сайлъс Хауланд. Претърпял е злополука.

— Така изглежда — извика Аштън в отговор.

Опита се да се успокои, но когато видя счупената инвалидна количка да се въргаля отстрани на пътя, разбра, че това, от което се бе страхувал, бе факт. Спря коня си, когато откри тялото на Сайлъс Хауланд, прободено от куршум в гърдите, недалеч от количката. Съвсем онемял, откри и тялото на друг мъж от другата страна, а причината за смъртта му също бе куршум.

— По дяволите! — рече Криспин и слезе да провери дали Сайлъс Хауланд е още жив.

Когато не напипа пулс, кимна на Аштън. Той също слезе от коня и започна като луд да тича из храстите и да търси следи от Тобиас. Когато намери одеялцето му, вече знаеше със сигурност, че е отвлечен и може би се намираше далеч в пустинята и те никога вече нямаше да го видят. Аштън скри лицето си в ръце и се разрида.

— О, Господи! — изстена. — Господи, какво ще кажа на Саша? Синът ни! Малкото ми синче!

Саша се приближи и шокирана, слезе от коня и отиде при него.

— Не е нужно да ми обясняваш, Аштън — каза тя. — Вече зная. Тобиас го няма. Отвлекли са го. Но защо?

— Разбойници — обясни й той. — Могат да получат много пари за здраво дете като Тобиас. В Австралия има много бездетни. Ще го продадат на най-висока цена. — Той погледна към кабриолета. — Взели са и конете.

Саша го погледна за момент с празен поглед.

— Трябва да намерим Тобиас. Трябва. Не мога да допусна никой да го продаде, сякаш е животно.

— Ще съберем група за издирване, Саша, но не и преди ти да се прибереш вкъщи — рече твърдо Аштън. — Имаме и друго дете. Тя също се нуждае от теб, Саша. Полет се нуждае от теб.

Изпаднала в унес, Саша кимна.

— Да, Полет се нуждае от мен. Трябва да се върна вкъщи при нея. Не мога да позволя нищо да й се случи.

— Ето, това е моето момиче — каза той и зарови лице в косата й. — Да си вървим у дома. Ще те оставя там и ще отида да намеря сина ни, та ако ще да го търся и до края на света.

— Благодаря ти, Аштън — отвърна Саша и се притисна по-силно.

Ръка за ръка, те отидоха до коня й и той й помогна да се качи, а после сам яхна своя и я последва, за да я наблюдава отблизо, докато стигнаха вкъщи. Тя бе толкова изтощена, че се наложи да я свали от седлото. Когато стигнаха до вратата, нещо в сянката на стълбите привлече вниманието им.

— Боже, това динго ще роди кученцата си точно пред вратата ни — извика тя.

Очите й се разшириха от радост, когато разпозна дингото. Никое друго не можеше да има такива петънца на главата. А и никое друго не би родило малките си в такава близост до най-опасния си враг — човека.

— Светкавица? — зарадва се Аштън и коленичи до нея. Раждаше се вече четвърто кученце.

— О, това е Светкавица! — извика Саша. — Дойде си най-сетне у дома! И си ни донесла специален подарък.

След това се родиха още две кученца. Внесоха ги в къщата и Саша набързо пригоди легло в една голяма кошница. Усмихна се, когато ги видя едно по едно да отиват да сучат. Сълзи на радост потекоха от очите й, но скоро се превърнаха в сълзи на мъка от загубата на Тобиас.

— Отивам да видя Полет, а след това тръгвам да търся сина ни — каза Аштън и за последен път погали кучето, преди да се изправи.

Саша погали Светкавица и кученцата и го последва по стълбите. Когато се отправиха към стаята на Полет, вниманието им бе привлечено от някакъв шум в стаята на Тобиас.

— Като че ли скърца люлеещият се стол — пошепна Саша и спря нарочно пред вратата.

— Сигурно прислужницата люлее Полет — отвърна Аштън и сви рамене. — Да влезем и да видим.

Отидоха тихо до вратата и Саша изчака, докато Аштън почука. Когато вратата се отвори и видя кой седеше вътре, краката й се подкосиха. Аштън я хвана и я подкрепи.

— Бианка? — попита и очите й се напълниха със сълзи. — Тобиас?

Бианка леко люлееше сина си, който спеше в ръцете й.

Аштън и Саша влязоха и продължиха да се взират невярващо в тях двамата. Като продължаваше да го люлее, Бианка им се усмихна.

— Бианка спря Сайлъс Хауланд — каза тихо. — Връщам ви сина. Вижте го как спи. Не е ранен. Връщам го в дома, към който принадлежи.

Тя стана и го подаде на Саша, която го погледна през сълзи и се зачуди как може да спи толкова спокойно и доверчиво, сякаш нищо не му се бе случило. След това се обърна към Бианка.

— Как разбра за Сайлъс? — пошепна.

— Имам приятели в Мелбърн, които знаят всичко. Така разбрах, че Сайлъс се готви да дойде тук и да вземе Тобиас. Знаех и защо. Той трябваше да бъде спрян. И аз го спрях. Убих него и мъжа, който го придружаваше, а после освободих конете.

— Тогава знаеш какъв е бил Сайлъс на теб и Тобиас? — попита Аштън и приятелски сложи ръка на рамото й.

— Беше ми баща — каза тя с безразличие. — Дядо на Тобиас.

— И това ли ти казаха твоите приятели в Мелбърн? — попита Саша, докато люлееше детето на ръце.

— Не — промърмори Бианка. — Майка ми ми каза.

— След като ни напусна, си отишла при майка си? — попита Аштън и забеляза с какво обожание гледа тя детето си.

— Бях при моите хора, към които съм принадлежала винаги. Ще се махна от света на белите именно защото част от мен е бяла. Сега съм в мир със себе си и зная коя съм. Ще се върна при моя народ. Тяхната съдба е и моя съдба. Но никога вече няма да направя нещо, с което да ги посрамя.

Бианка протегна ръка и нежно докосна бузката на Тобиас.

— Но Тобиас…? — осмели се да попита Саша.

— Твоето бъдеще е и негово бъдеще. Това е писано на моя син, който сега е твой.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Трябва да се върна при хората си — каза през рамо. — Ще трябва да навлезем много далеч в пустинята, за да не могат властите да ме намерят и да ме затворят заради убийството на двамата мъже. Никога не биха разбрали защо го направих.

Обърна се и ги погледна с копнеж.

— Не се страхувайте, че ще бъдете обвинени в престъпление. Изпратих писмено признание до властите. Направих го, за да ви защитя. Трябва да живеете в мир и да отгледате децата си. Може би някой ден пътищата ни отново ще се пресекат. Дотогава — бъдете щастливи!

Аштън и Саша останаха безмълвни, след като тя излезе. Погледнаха към Тобиас, а после се спогледаха учудено.

— Явно нищо на този свят не се постига лесно. — Той нежно я погали по бузата.

— О, Аштън… — Саша преглътна риданията си. — Синът ни е отново с нас и този път завинаги.

Отидоха заедно до прозореца и Аштън повдигна завесата. Видяха как от сенките излезе възрастна аборигенка, Бианка я хвана за ръка и двете тръгнаха към пустинята.

— Майка й — пошепна Саша. — Това трябва да е майката на Бианка.

— Макар и трудно, мисля, че Бианка намери най-сетне своето щастие — каза Аштън. — Ще е добре при майка си и другите си приятели.

Саша го погледна с любов и обожание. Той беше нейната най-голяма радост в живота.

Бе благословена с неговата обич.