Каси Едуардс
Докосни любовта (29)

Глава 29

Далеч в пустинята

Като размахваха факлите над главите си, аборигените тичаха и палеха всеки храст, който се мернеше пред погледа им. Храст след храст, дърво след дърво. Палеха, докато пламна цялата гора и огънят започна да хвърля зловещи отблясъци към небето, като прогонваше ужасените животни и те попадаха право в ръцете на дебнещите ги ловци.

Без всякакви пречки, огнената стихия се разпространи като огромно червено петно из цялата равнина…

 

 

Нощта беше ужасна. Саша се въртя и стряска в съня си, а памучната нощница, която бе облякла, прогизна от потта й. Прахът бе паднал отново на земята и отникъде не се усещаше дори лек повей. От вратата и прозорците влизаше само жега. Дори зората бе гореща и я завари будна в леглото. Сигурно просто бе задрямала, защото се стресна, когато установи, че Аштън вече не е до нея.

— Не можах да заспя — каза той, приближи се и се наведе над леглото да я целуне. — Гледах те. Изглежда, и ти се бореше с нещо в съня си.

Саша обви врата му с ръце и му върна целувката, а после го пусна, за да стане.

— Никога не съм се чувствала толкова зле. — Тя съблече мократа си нощница.

Сложи я на облегалката на стола да изсъхне, а след това нахлузи бельото и роклята си. Вече облечена, отиде до вратата и погледна към небето, лазурносиньо към хоризонта.

— Не, и днес няма да има дъжд — каза Аштън и започна да налива кафето. — Може би далеч в планината, но не и тук.

— Дойдохме в пустинята, за да живеем на чист въздух, а не за да дишаме този ужасен мирис на спечена почва и прах — каза Саша, докато гледаше няколкото ездачи, които се бяха отправили към пасището, а под копитата на конете им се вдигаха облаци прах.

Докъдето й стигаха очите, се простираше червеникавокафява равнина, а на хоризонта личеше изгорялата трева.

Подуши въздуха по-внимателно. Имаше някакъв особен мирис този ден, нещо, което вятърът донасяше от далечината в пустинята.

— Аштън, ела тук! — Тя му махна с ръка. — Помириши: подушваш ли това, което усетих аз?

Аштън застана до нея при портата. Облегна се и безмълвно се съсредоточи върху миризмата, която все още едва се усещаше през праха.

— Какво е това, Аштън? — попита Саша.

Подуши отново и пребледня, когато видя, че на хоризонта сиво-черен облак затъмнява лазурното небе.

— По дяволите! — възкликна Аштън. — Дим! Това, което подушваме, е дим. Погледни отдолу! Пожар! О, господи, идва насам!

Коленете на Саша омекнаха, когато помисли колко бързо се разпространяват пожарите в тази страна, където дивите ветрове духаха и променяха посоката си от сутрин до вечер. А огънят бе съвсем улеснен от изсъхналата растителност. По пътя му нямаше да остане нищо.

— Саша, вземи няколко одеяла и иди бързо до реката! Намокри одеялата и се увий! — нареди Аштън. — Няма смисъл да се опитваме да спасяваме нещо друго, освен собствения си живот. Няма да остане време.

— Но какво ще стане с овцете? С конете? С говедата? — проплака тя, обхваната от паника. — Какво ще правят работниците ни?

— Не мога да мисля за стадата сега. В момента по-важното е човешкият живот. Ще препусна и ще наредя на всички да влязат в реката — извика Аштън и забърза към портата. — Побързай, Саша! Не си губи времето да спасяваш каквото и да било, освен живота си! Отивай в реката!

— Какво ще стане с Облак? — изплака тя и се хвана за портата така, че кокалчетата на ръцете й побеляха.

Аштън се обърна и я погледна.

— Спаси себе си, Саша! — каза. — Спаси нашето дете!

Саша кимна. Влезе вътре и грабна няколко одеяла от шкафа. Хвърли последен поглед към къщата, в която бе преживяла толкова много и затича към сиянието на реката в далечината.

Дъхът й почти спря, когато установи нещо друго. Вече не само надушваше дим, но виждаше и огън.

Гледката я накара да спре и да застане като закована на мястото си. Устните й изпуснаха лека въздишка и очите й се разшириха от ужас при вида на приближаващия пожар. Вятърът отново поде пламъците във вихъра си, завъртя ги и се спусна към гората, където започна да поглъща дърво след дърво.

— Аштън? — Надяваше се той да я чуе, да дойде с нея сега, защото по-късно вече можеше да няма тази възможност.

Сърцето й се сви, защото той вече бе препуснал към пасището да предупреди останалите.

— О, Аштън, побързай! — зарида тя и усети, че сълзите й отново потекоха по бузите.

Чуваше как пукат горящите клони и видя как я настигат гъсти кълба черен дим. Когато стихията напусна полето и заля с червени огнени езици гората, тя вече бе сигурна, че никаква човешка намеса не бе в състояние да я спре. Всичко щеше да изгори, къщата, хамбарите и другите постройки щяха да бъдат унищожени. Беше й жал за животните, които щяха живи да изгорят. В крайна сметка мечтите им щяха да се превърнат в купчина пепел.

— Нищо няма да остане — рече си, докато навлизаше в сухия гъсталак. — Всичко! Може би дори ние няма да останем живи! Дали реката ще бъде достатъчна защита от разярения огън? Дали някога ще имам щастието да подържа детето си в ръце? О, има ли нещо честно в този живот? Отнема ми всичко скъпо! Винаги!

Когато стигна до реката, Саша влезе във водата и се потопи до кръста. С треперещи пръсти намокри одеялата. Уви се в едно от тях и запази другите за Аштън и Криспин.

Докато ги чакаше, останала без дъх, се замисли за дърветата, които докосваха повърхността с клоните си. Със сигурност щяха да прогорят и да паднат във водата. Когато това станеше, и тя, и всички останали трябваше да се придвижат към средата на реката, за да се предпазят от опасността. Страхуваше се, че щеше много да се измори, докато се бореше с течението. Колко ли щеше да продължи?

— Трябва да си пазя силите — каза си, за да се успокои. — Не е добре за бебето. Винаги трябва да мисля на първо място за детето си. Нашето дете!

Вече не виждаше над себе си небесната синева. Димът бе навсякъде — черен, плътен дим, който се движеше на кълба. Това означаваше, че огънят е опасно близо.

— Аштън! — изпищя Саша, отново обхваната от паника.

Той трябваше скоро да дойде, или…

Звукът от копита, подобен на гръм по сухата земя, я накара да се разридае от радост. Когато видя Аштън да слиза от коня, последван от Криспин, безмълвно благодари на Бога, че се е грижил за мъжа, когото обичаше.

Скоро се появиха и хората им. Стана ужасна бъркотия, когато конете бяха принудени да влязат във водата, последвани от ездачите. Някои се затичаха във водата, други се гмурнаха, но накрая се събраха в тесен кръг и зачакаха съдбата си.

Саша даде одеяла на Аштън, Криспин и останалите, за които стигнаха, а после се сви в ръцете на съпруга си. Почти спря да диша, докато гледаше как дърветата над тях се запалват. След това загуби контрол. Изпищя и се притисна по-силно в него, затвори очи, за да не гледа как пожарът се спусна към тях и с глух тътен погълна гората като купчина слама. Огнените езици заплашително се накланяха към тях.

— Да се придвижим към средата на реката — извика Аштън.

Двамата със Саша заплуваха един до друг, докато отидоха достатъчно далеч, за да не бъдат достигнати от падащите горящи клони.

Саша се бореше с течението и с разширени очи следеше какво се случва. Водата край брега като че ли също гореше, защото запалените дървета и клоните им падаха в нея и невинаги угасваха. Звукът от пожара и дивия вятър й напомняше на бърз влак.

— О, Аштън! — Тя извърна очи от пламъците. — Какво ще правим?

Аштън вече не чувстваше нищо и просто гледаше как огънят поглъща целия му малък свят, а той не можеше да направи нищо. Последните пари, които бяха успели да спестят със Саша и бяха инвестирали в овцефермата, се превръщаха в дим. Целият им живот, бъдещето, щастието им! Какво щяха да правят? Не искаше да се върне в Мелбърн като неудачник. Не искаше отново да излага Саша на опасност, но и не искаше да стават отново собственици на кръчма.

Дори му се стори смешно. И да искаше, нямаше как да стане. Нямаше пари да купи отново кръчмата в Йорк. Бе фалирал. Той и съпругата му бяха по-бедни от скитници…

Освен ако…

В очите му светна надежда, когато си припомни събитията от последните няколко години. Може би трябваше да се възползва от съдържанието на ковчежето, което се бе зарекъл никога да не докосва. Обстоятелствата го принуждаваха да забрави глупавите обети и празната гордост и да вземе това, за което се бе преборил със суперинтенданта Сайлъс Хауланд.

Саша забеляза надеждата в погледа му, който допреди малко бе безразличен и отнесен, отчаян от пълното им разорение.

— Аштън, какво има? — попита и нежно го погали по бузата. — За какво мислиш? Вече не ми изглеждаш отчаян. Защо, Аштън? Та ние изгубихме всичко.

Аштън я привлече към себе си и я прегърна.

— Не всичко — каза. — Ти имаш мен, аз — теб… А и…

— И? — попита Саша, която не можеше да устоява на вроденото си любопитство.

— Ще ти обясня по-късно — рече и загледа към брега, където земята вече бе започнала да изстива, а огънят бе далеч напред. — Трябва да изчакаме още малко, за да сме сигурни, че е безопасно да се върнем на брега. — Погледна Саша. — Няма да е никак красиво, скъпа.

— Горкото Облаче! — каза тя и зарови лице в ризата му. — Горкото красиво Облаче!

— Облак? — попита Аштън и повдигна с показалец брадичката й, за да я накара да го погледне. — Не видя ли? Имах време да спася кобилата ти. Тя е в реката с останалите.

Саша невярващо се взря в него, а после протегна ръце и го прегърна.

— О, благодаря! — извика. — Много, много ти благодаря!

— Мисля, че вече можем да излезем от водата. — Той се освободи от прегръдката й. — Можеш ли да плуваш сама, Саша?

— Да, предполагам, че ще се справя — отвърна тя и като че ли силите й се бяха възвърнали, след като премина непосредствената опасност от огъня.

— Придържай се близо до мен и внимавай за падащи клони от опожарените дървета — рече Аштън и направи широк мах към брега. — И не се отчайвай, скъпа. Имам план, който ще реши всичките ни проблеми.

 

 

Бианка за пореден път притисна устата си с ръце, за да не изпищи, когато пламъкът протегна огнената си ръка през входа на пещерата, а после се оттегли.

Станфорд държеше едно одеяло на входа.

— Ела и ми помогни! — извика той. — Не трябва да допускаме димът да влезе вътре. За нас огънят не е опасен, но димът може да ни убие!

Като продължаваше да ридае, тя хвана другия край на одеялото и го опъна.

— Страхувам се! — изпищя. — Всичко навън гори! Всичко!

Очите на Станфорд светнаха.

— Всичко — повтори отново. — Фермата на Аштън и всичко, което притежава, ще изгори, цялото му имущество ще погине в пожара. Ето кое най-сетне ще прекърши волята му. Ще бъде принуден да посегне към сандъчето. — Той тихо се разсмя. — Но аз няма да бъда далеч. В моментна, когато го отвори, ще му пратя един куршум в гърба. Твърде дълго чаках. Най-накрая ще се отърва от това копеле и ще взема богатството за себе си.

Бианка го слушаше внимателно и потрепера при мисълта, че той можеше да дебне Аштън и подло да го убие. Дали и Саша щеше да бъде там?

— Разкажи ми за сандъчето — осмели се да каже. — Моля те, кажи ми. Така или иначе ще го видя.

Станфорд гърлено се разсмя.

— Ти? — попита с презрение. — Кучко, ако мислиш, че ще поделя богатството си с такава като теб, много се лъжеш!

Бианка пребледня.

— Какво мислиш да правиш с мен? — попита тихо. — Трябва ли въобще да питам? Ще ме убиеш, нали?

— Само Бог знае — отвърна Станфорд и очите му се присвиха от омраза. — Както виждам, вече не ми трябваш за нищо. Щях да те убия още във фермата, ако не се страхувах, че Аштън ще те намери. Тук, в тази пещера, се съмнявам, че някой друг, освен плъховете, ще открие тялото ти. В момента, когато огънят изгасне, можеш да започнеш да си казваш молитвите.

Разтърсена до дъното на душата си от думите му, Бианка пусна одеялото и направи няколко крачки назад.

— Трябваше да предположа — проплака тя. — Не трябваше да ти се доверявам!

— Върни се и хвани другия край на одеялото! — извика той, когато кълба дим започнаха да влизат в пещерата.

Бианка се поколеба, а после се хвана за корема, защото неочаквано я проряза силна болка, а след това още веднъж и още веднъж, докато остана без дъх.

— Бебето ми! — въздъхна.

Отпусна се на пода на пещерата и пак се хвана за корема. По челото й изби пот и тя умолително погледна към Станфорд.

— Помогни ми: ще раждам. Детето ми! Нищо не бива да се случи на детето ми!

Станфорд стоеше и я гледаше със святкащи очи.

— Мислиш ли, че ми пука за глупавото ти бебе? — каза през смях. — Не виждаш ли, Бианка? Всичко се нарежда чудесно. Исках да се отърва от теб и бебето, а ти ми правиш услуга. Щом няма кой да държи одеялото, и ти, и детето ти ще умрете. — После сви рамене. — Да го бях планирал, нямаше да стане така добре.

Отиде до входа и погледна навън. Огънят се бе отдалечил, като бе оставил само гореща пепел.

— Тъкмо навреме. Огънят е угаснал. — Той се обърна. — Аз изчезвам.

— Не можеш да ме оставиш тук! — рече Бианка и отново стисна зъби от болка. — Как можеш да бъдеш толкова жесток?

— Как? — отвърна подигравателно той. — Само гледай!

Излезе навън и почувства, че горещината от пепелта прониква през подметките на обувките му. Засенчи очите си с ръце и погледна в далечината. Трябваше да се придвижи сега и да се приготви да наблюдава Аштън. Ако бе сбъркал и Аштън никога не бе имал намерение да се докосва до ковчежето, всичките му усилия щяха да отидат по дяволите.

Но ако Аштън напуснеше овцефермата и се отправеше в посока, различна от Мелбърн, тогава Станфорд щеше да излезе по-хитрият от двамата.

Станфорд тръгна по горещата пепел през горичката, която се бе превърнала в множество тлеещи купчинки. Нямаше да го забележат през кълбата дим, който се издигаше от земята, и щеше да има възможност да се приближи достатъчно, за да наблюдава.

Силната воля и омразата помогнаха на Бианка да се повдигне на лакти и да допълзи до входа на пещерата. Изправи се бавно и тежко пое напред по изпепелената земя, без да изпуска от поглед Станфорд, който вървеше пред нея и въобще не подозираше, че го следва. Някак си щеше да се приближи достатъчно, за да го убие. Трябваше. Той просто трябваше да умре…

Ръката й потрепера, когато повдигна полата си. Измъкна ножа, който бе прикрепила към дясното си бедро.

Още веднъж болката я накара да падне на колене. Прехапа долната си устна, за да не заплаче, изправи се с мъка и се вцепени, защото никъде не виждаше Станфорд. Но тя знаеше, че той не може да е много далеч. Щеше да го намери. Трябваше…