Каси Едуардс
Докосни любовта (4)

Глава 4

Пустинята

Бледа светлина пълзеше по западното небе, което бавно се променяше от светлооранжево към тъмночервено и накрая към сиво. Летящи катерици, с мъхести ципи, изпънати между предните и задните им крака, правеха опасни и елегантни скокове от дърво на дърво. Прикрити до кората на евкалиптите, която имаше същия цвят като козината им, коалите спокойно се протягаха или дремеха доверчиво на някое разклонение.

Лагерният огън, запален близо до кристалночистата вода на реката, хвърляше игриви отблясъци върху Саша, която се хранеше от метална чиния, като трудно преглъщаше месото от кенгуру и сухия хляб. Възбудата от предстоящото приключение бе започнала да се топи с всяка миля през гората, където клоните безмилостно я шибаха по лицето и се опитваха да свалят шапката й. Цялото тяло я болеше така ужасно, че дори й беше трудно да се смъкне от седлото и да застане стабилно на краката си.

Но й бе много приятно да свали тежката шапка за през нощта, да разпусне дългата си коса по раменете и гърба си, да я остави свободно да се вее на вятъра.

— Хей, Спайк! — извика Аштън и Саша бързо обърна глава. — Искаш ли още храна или чай?

Тя сърдито го изгледа. Той стоеше до димящата бака и бе зает да си сипва допълнителна дажба.

— Помолих те да не ме наричаш така — рече раздразнено и сама се учуди на собствената си раздразнителност.

Обикновено никой не можеше да я разсърди толкова бързо, още повече Аштън. Но бе яздила цял ден, бе изморена, всякакъв вид насекоми нападаха лицето и врата й и всичко, от което се нуждаеше в този момент бе една хубава баня, пък било то и в храстите. Че коя нормална жена нямаше да бъде нервна и нетърпелива при такива обстоятелства?

Въобще не беше в настроение за закачки.

Огледа се на всички страни и се заслуша в думите на мъжете, които се бяха изтегнали около огъня, пушеха или се хранеха. Съвсем не й се искаше тези странници да я вземат на подбив. Беше достатъчно, че заради тях не можеше да се изкъпе.

Отново погледна гневно към Аштън, който сега си наливаше чаша чай.

— Още преди ти казах, че не намирам това име за забавно — добави. — Ако още веднъж ме наречеш така, аз… аз…

Аштън приседна на земята до нея. Започна да се храни, като загребваше големи парчета месо с лъжицата си, а после с видимо удоволствие ги хапваше.

— Какво ще направиш? — подразни я. — Очевидно е, че името ти прилича, сладка моя. Тези бричове и тази риза биха могли да накарат всеки един мъж да забрави, че има насреща си лейди.

Остра болка я прониза и тя го погледна още по-яростно.

— Както добре знаеш, точно това е целта — изсъска му.

Остави чинията си на земята и бързо се изправи. Сложи ръце на хълбоците си и настоятелно потърси погледа му.

— Докато сме на темата за галените имена, искам да ти кажа, че е крайно време да спреш да ме наричаш „сладка моя“. — Тя гневно въздъхна. — Това ме обижда от месеци, Аштън! От месеци!

Устните му се извиха в усмивка и той гърлено се разсмя, когато тя забързано изчезна в сенките на нощта. След това се намръщи и остави собствената си чиния настрана и последва Саша, за да не я оставя да се мотае сама в тъмното, където дебнеха хиляди опасности.

Стъпваше много тихо по напуканата земя, за да не я смущава. Забави се малко, понеже не искаше тя да разбере, че е близо до нея. Напоследък му се сърдеше твърде често.

Особено след като толкова страстно я бе прегърнал и целунал.

Времето бе на негова страна. Нямаше никаква причина Саша да не забрави напълно за аристократа и да съсредоточи вниманието си единствено върху човека, който я обичаше истински.

— А този човек съм аз — пошепна Аштън, докато вървеше и слушаше омайната песен на щурците, която сякаш го заобикаляше отвсякъде.

Светът бе облян от лунна светлина, всяко дърво като че ли бе посребрено. Саша бе пред него и той я виждаше добре, но бързо се скри зад едно дърво, защото тя се обърна и погледна през рамо точно към него.

Когато най-сетне продължи, той я последва. Отново се притаи зад едно дърво, когато тя спря на брега на реката, а върбите сякаш се наведоха към нея със златистите си цветове и докоснаха повърхността на реката с нежността на любима жена.

Аштън надникна иззад дървото и я видя да коленичи до водата, да взема вода в шепите си, да наплисква лицето си и да прокарва пръсти през блестящата си коса. Сърцето му започна да бие учестено, когато лунната светлина покри деликатните й черти с нежно сияние. Бе картина, каквато човек можеше да види веднъж в живота си — най-красивата жена на света, коленичила сред ресите на превити върби и филизите на чаени дървета, окъпани от хиляди лунни лъчи, обгърната от хладния нощен въздух.

Някакъв шум зад него го накара бързо да се обърне. Когато Светкавица се появи, очите му помръкнаха от разочарование. Погледна към Саша, а после отново към кученцето. Като знаеше колко е палаво, му беше съвсем ясно, че няма начин тя да не открие присъствието му.

Дингото весело излая. Аштън взе животинчето на ръце и пристъпи напред, а Саша се изправи, обърна се и го видя.

— Виждам, че си дошъл да ме обиждаш — каза ледено и отметна косата зад раменете си. — Единственият начин да се отърва от теб, е да си легна в палатката. Ако, разбира се, ми позволиш да се насладя и на това малко усамотение.

Той стисна устни, пусна кученцето на земята и махна с ръка.

— По дяволите, Саша, върви където искаш и се усамотявай колкото ти е приятно — каза, а гласът му бе пълен с болка.

Изплашена от гнева му, Саша се взря в него за момент, а после се обърна и затича обратно към лагера. Без колебание се мушна в палатката си и се настани толкова удобно, колкото й бе възможно.

Лежеше, гледаше сенките на мъжете отвън и слушаше шегите и смеха им. Присви очи и почувства, че се изчервява, когато разпозна гласа на Аштън и чу, че той се шегува не по-малко цинично от останалите.

Легна по корем и запуши ушите си с ръце, опита се да не чува, защото не искаше да познава тази страна от Аштън, за която не бе и подозирала преди. Бе смятала, че е различен от другите мъже, бе го поставила на пиедестал, защото той бе толкова мил и добър с нея.

Но сега бе открила една черта от характера му, която бе същата като на всички останали. Значеше ли това, че той бе като другите във всяко едно отношение?

Беше ли като Удроу?

Дали нямаше да й се насити, а после да я изостави?

Лек свистящ звук и мърдане в краката й привлякоха вниманието й и тя въздъхна облекчено, когато видя Светкавица, която се опитваше да си намери удобно местенце в постелята й.

— Ела тук, миличко — въздъхна Саша и я погали. — Това, че съм сърдита на Аштън, не означава, че се сърдя и на теб.

Светкавица започна да маха с опашка. Легна по гръб и остави Саша да я гали по коремчето.

— Благодаря ти, че дойде и ме накара да се почувствам по-добре — прошепна. — Радвам се, че започна да ме харесваш и в дрехи, които не приличат на рокля.

Замълча и въздъхна дълбоко.

— Сега вече мисля, че мога да заспя спокойно, но само ако останеш при мен.

Чуваше пръхтенето на конете и утихващите гласове на мъжете, които отиваха към палатките си. Загледа се в дългата сянка, която се приближаваше. Аштън. Пулсът й се учести. Той щеше да спи в палатката до нейната — толкова близо и все пак толкова далеч.

Част от нея я подтикваше да подаде глава навън и да се извини — бе толкова рязка с него тази вечер, но друга част настояваше да остане възможно най-далеч от него, за да докаже своята независимост. Те бяха съдружници. Трябваше да покаже на какво е способна. И за да го направи, трябваше да престане да се държи като ученичка, влюбена за пръв път.

Саша привлече Светкавица по-близо.

— Влюбена съм в него, Светкавица — пошепна. — Но ти ще запазиш тайната ми, нали?

Изглежда, всички, освен Саша, бяха заспали. Като прегръщаше Светкавица, тя се взираше в стените на палатката. Игривите отсенки на лагерния огън рисуваха причудливи линии върху тънкия брезент, дърветата навън издаваха странни шумове, когато бризът преминаваше през клоните им.

Внезапен страх ускори ударите на сърцето й. Тя се изправи на лакти и допря ухо до брезента. Заслуша се и й се стори, че дочува мъжки гласове да се карат и да нарушават нощната тишина. Смяташе, че всички са заспали.

Искаше й се да разбере, затова изпълзя внимателно от палатката, за да не събуди спящото кученце, и излезе през покривалото, което служеше за врата. Сърцето й бързо тупкаше в гърдите, а устата й бе пресъхнала от страх, когато напрегнато започна да се оглежда на всички страни. Погледна към гората, където дърветата образуваха плътна лилавосиня стена, пред която не се виждаше нищо. Облаци се плъзгаха и сякаш се опитваха да погълнат луната. Всичко това придаваше тайнствен и злокобен вид на нощта.

Огледа се още веднъж, ослуша се, но не дочу нищо, което поне малко да напомняше на гласове. Дали бе започнало да й се причува? Дали пустинята не й играеше лоши номера?

Или беше само докосване на дивия вятър, който се забавляваше в клоните на дърветата?

Решена да се увери, тя се отправи към палатката на Аштън. Когато стигна до нея, бавно повдигна покривалото и пропълзя вътре. Тя подскочи, изненадана от внезапната му реакция, а той седна и облекчено въздъхна, когато я позна.

— Какво по дя… — рече и разтърка очи. — Какво правиш тук? Нещо не е наред ли?

Тя се смути и си рече, че е трябвало да премисли два пъти, преди да влезе в тази палатка. Саша леко се раздвижи, все още неспособна да отговори. Беше като дете, което са хванали да краде от буркана със сладкото.

— Чух шумове — отвърна накрая. — Аз… Аз се изплаших.

Аштън отметна завивката си и допълзя до Саша.

— Какви шумове? — попита и извади револвера.

Излязоха навън. Той се изправи в цял ръст и огледа кръга от палатки.

— Не виждам нищо страшно.

Саша се почувства глупаво, задето бе позволила нощните шумове да я изплашат. Ако щеше да прекара живота си в пустинята, трябваше да се научи да не се смущава от много по-сериозни неща, а не от някакви си шумове.

Аштън отново я погледна.

— Е? — попита и повдигна вежди. — Ще ми кажеш ли? Какво толкова чу, че те накара да дойдеш чак в моята палатка?

Саша сведе очи.

— Нищо — рече, като си играеше с краищата на ризата си. — Просто постъпих глупаво.

Бавно вдигна поглед към него.

— Това е първата ми нощ далеч от града — обясни. — Мисля, че съм малко нервна.

— Това мога да го разбера — отвърна й той, хвана я за лакътя и я поведе към палатката й.

Помогна й да влезе и се усмихна, когато видя Светкавица да спи шумно до завивката й.

— Навярно заради теб изгубих кучето си тази вечер.

— Предполагам, че Светкавица е била твърде изморена от днешното пътуване, за да допълзи до палатката ти, след като си игра с мен.

Саша отново се пъхна под завивката. Прозина се и протегна ръце над главата си.

— Също като мен. Никога не ми се е спяло толкова много.

Аштън я погали по бузата и потръпна, когато усети копринената мекота на кожата й.

— Радвам се, че вече не си ми сърдита и че дойде при мен тази нощ, когато се изплаши — каза й нежно. — Искам да знаеш, Саша, че аз винаги съм наблизо, щом решиш, че имаш нужда от мен.

Буца заседна на гърлото й, защото тези неочаквано мили думи бяха стоплили сърцето й. Кимна, защото се страхуваше, че ако отговори, ще издаде чувствата си.

— Саша — продължи дрезгаво той. — Наистина ли ме мразиш толкова много, задето те наричах „сладка моя“?

Червенина полази по бузите й. Премигна бързо и смутено.

— Не съвсем — промърмори. — Не зная защо го казах. Аз… аз мисля, че ми харесва.

Аштън почти незабележимо се усмихна.

— Добре. — Погали я по косата.

Отмести ръка, а Саша се обърна на една страна, затвори очи и веднага заспа.

Всъщност тя се престори на заспала. Сърцето й биеше толкова силно, че едва ли би могла да заспи цяла нощ. Можеше да почувства, че Аштън още бе там и я наблюдаваше.

Само че, когато си отиде, тя неспокойно въздъхна.

О, колко много я привличаше! Може би беше направила грешка, като тръгна с него. Страхуваше се, че любовта й щеше да вземе връх над чувството й за приличие… и над страха й от мъжете.

Аштън се върна в палатката си, но страстта му към Саша едва ли щеше да му позволи да заспи бързо. Това, че тя спеше в съседната палатка, само на няколко метра от него, бе достатъчно да разгори жестоки пламъци в тялото му.

Но ако искаше да я притежава, не трябваше да бърза. Онзи проклет аристократ бе отнел цялото й доверие към мъжкия пол. Само ако му паднеше в ръцете това мръсно копеле…

Изморен от борбата с мислите си, Аштън погледна към бръснача и ремъка за точене, които бе свалил от седлото по-рано тази вечер. Бе дошло време да си върне предишното лице. Далеч от града и от любопитните очи, вече можеше да махне тази брада, която го дразнеше. Всички около него мислеха само за злато и земя, така че никой нямаше да се усъмни в самоличността на Аштън Йорк.

Но какво щеше да каже Саша? Дали щеше да го харесва по-малко без брада? Дали нямаше да се отврати от големия белег, който щеше да се появи, след като махнеше брадата си?

— Вече се научих да живея с рисковете — пошепна и взе бръснача и ремъка. — Мисля, че няма какво да ми стане, ако поема още един.

Излезе и спря за миг да погледне палатката на Саша. После отиде до реката и напръска лицето си с вода. За последен път прокара пръсти през брадата си.

 

 

Заедно с един от наемниците си, Станфорд Сидуел яздеше към горичката от каучукови дървета. Лагерният огън бе като фар в нощта и щеше да ги отведе до Аштън. Собственият му лагер бе разположен отвъд реката, достатъчно далеч, за да не заподозре никой от хората на Йорк, че ги следват. Станфорд бе прекарал в затвора още две дълги години, след като Лорънс бе пуснат за добро поведение. Бе чакал дълго, за да го открие, и сега нямаше да го изпусне. Съдбата имаше пръст тук и това нямаше да донесе късмет на бившия затворник Лорънс.

— Ще му отнема най-скъпото, можеш да бъдеш сигурен — рече Станфорд на придружителя си. — Но първо ще обърна внимание на малката лейди. Веднъж да стигнем до овцефермата и ще започне истинското забавление.

Станфорд видя, че някой стои до водата, и затова той и другият мъж слязоха от конете и ги завързаха. После бавно започнаха да се промъкват през тъмнината. Спряха и се притаиха зад дърветата. В очите му затанцуваха пламъчета, когато видя Аштън да прокарва бръснача по гъстата си брада.

Скоро щеше да види дали раната, която бе нанесъл с ножа си върху лицето на Лорънс Профит в затвора, бе заздравяла.