Метаданни
Данни
- Серия
- Шампионите ги бият в събота (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Божидар Томов
Заглавие: Шампионите ги бият в събота
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1990
Тип: роман
Националност: Българска
Печатница: Държавна печатница „Д. Благоев“
Излязла от печат: юли 1990
Редактор: Ганка Константинова
Художествен редактор: Васил Инджев
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Художник: Венелин Вълков
Коректор: Мая Лъжева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4812
История
- — Добавяне
9.
Но куче той, разбира се, нямаше. Нито вярно, нито каквото и да е било друго, а на всякакво бе готов. Макар че предпочиташе немска овчарка и също — свиреп, но страшно послушен доберман.
— Ако ние сега с тебе, Иване, примерно си вземем едно добро куче…
Така казваше на баща си. А баща му — пълно мълчание. Пипне си очилата, понамести ги и толкоз.
Румбата и с баба си беше говорил.
— Само куче ми липсва — каза тя. — Да не би ти да си ми малко?
— Аз? — учудваше се момчето. Защо пък той да е малко или много? Нищо не разбра.
Частният детектив трябва да притежава верен доберман. И докато размишлява върху някое сложно следствие, да го гали по шията. Доберманът ще близне Мандлър по ръката. И така нататък.
— Мамичко!
От изненада Валентина чак се разтресе. Бе свикнала синът й да я нарича Пухчо.
— Мамичко, ти никога ли не си искала да имаш куче?
— Не — честно отвърна майка му.
— Ами ако така… ако то само дойде и подраска на вратата, ще го пуснеш ли?
— Не.
— Дори да няма бълхи?
— И тогава.
— Жалко.
— Наистина жалко, но…
Ето такова положение.
Възрастните все ти говорят колко се грижат за тебе. „Не прави това, не прави онова, не пипай там, не ходи еди-къде си, яж, мий си ръцете, учи!“ Това им е грижата.
И какво ти остава на тебе, когато си малък или хайде — когато си недостатъчно голям? Направи се на много благороден и върви сам да се погрижиш за себе си.
Така си мислеше частният детектив, докато пътуваше с автобуса.
Беше се зазяпал навън, за да не пропусне спирката, и не видя веднага жената, която промушваше дебелото си тяло между пътниците:
— Карти и билети, молим!
Истинският разузнавач си има златно правило: никога не се подчинявай на първата своя мисъл. А първата мисъл на разузнавача в случая бе — да бяга. Да се изхлузи към предната врата и там вече сто на сто щеше да бъде уловен за врата от едрото чудовище.
Втората мисъл изглеждаше от пръв поглед възхитителна — да остане на място и да продължи зяпаното през мръсното стъкло на автобуса.
— Ти, момченце?
Контролата приличаше на крокодил. И с муцуна ли, с лапа ли, с каквото имат там крокодилите го докосна по рамото.
Румен се стресна.
— А? — извърна нагоре широко отворени сини очи, немигащи.
— Билетче? Карта?
— Ъ-а-ъ-а-ъ-а — измуча той като истински баламурник и изкриви лице в такава ужасна гримаса, че контрольорката се дръпна леко назад, доколкото й позволяваше навалицата в автобуса.
Насмалко да се разсмее и да провали всичко, той, опитният агент на прочутата фирма „Чандлър и Мандлър“. Но стисна зъби и силно изскърца с тях. Тъй силно, че се чу през шума на мотора и през всичките останали обилни шумове. Румбата завъртя глава и повтори ужасяващото:
— Ъ-а-а-ъ-а-ъ-а!
С ръка посочи накъде пътува, даже побутна с пръсти дебелия корем на контрольорката и пак показа натам, натам. След това я сбърка окончателно: събра очите си в горния край на носа, номер, научен от Маркуча, а Маркуча пък го знаеше от Палавей. Събра очи, потрепери и с усилие, но успя да олигави долната си устна.
— Оставете детето! — нервно извика възрастна дама. — Как не ви е срам!
Някакъв пенсионер се обади с приятно тенорче:
— Оправили транспорта! Хората по два часа чакат, пък такива като нея — с пръст, подобен на молив, посочи контрольорката — търсят невинни жертви.
— Вместо да идат да копаят — намеси се ухилен юнак с разгърдена риза. — Я каква е яка. Билетчета ще ми къса!
— К’во бе, к’во? — забърка се жената. — От’де да го знам, че е таквоз… — завъртя глава и понечи да мине напред.
„Говори досущ като Маркуча, има да му разправям…“ — Румбата се ухили и пусна още лига. Опиянен от победата си, реши да поиграе и нататък. Вкопчи ръката си в ръката на контрольорката и се развика:
— Ма-ма… Ма-ма. — Протегна муцунка нагоре, сякаш искаше да целуне едрата жена. — Ъ-у-ъ-у-а…
Бесен кикот разтърси автобуса. Възрастната дама се разкрещя:
— Как не ви е срам, граждани! Няма нищо смешно.
— А бе… — Разгърденият се кикотеше здраво и бършеше насълзените си очи. — А бе…
Смееше се и тенорчето пенсионер. Смееха се всички, всъщност дори и онези, на които им беше жал за детето идиотче.
Контрольорката се мъчеше да го изтласка от ръката си, но Румен, преодолявайки погнусата си, се наведе и взе да целува тая ръка, за да направи представлението още по-пълно.
— Моля ви се, хора, помогнете ми — изпъшка дебеланата.
Румбата за финал я ухапа и я пусна.
Контрольорката просто побягна напред в коридора, който пътниците й отваряха. Оттук нататък вече не проверяваше нито карти, нито билети, хвърчеше към шофьорската кабинка. И тогава автобусът спря.
Тъй се случи, че на спирката слязоха наплашената контрольорка, дамата, Румен и разгърденият юнак. И бързо се разпръснаха. Всеки в своята посока.
Разгърденият по едно време настигна Румбата и го тупна с юнашката си длан по гърба.
— Браво бе, момче, на маймуни ги направи!
— Ъ-а-ъ-а-у-а!
— Хайде, хайде… Тоя фокус с очите, дето ги събра, беше адски. И като каза… хо-хо-хо!… като каза… ха-ха!… „мама“, връх си!… Вече няма да си купувам карта, вярвай, ти ме отвори на страхотен номер… Ха-ха-ха!…
— Трябва да си купувате — каза Румен. — Вие сте възрастен.
Юнакът, смеейки се, завъртя глава и си отиде.
Румбата неочаквано се ядоса. „Трябваше да му предам един урок по идиотизъм и да му взема пет лева. Ама все така късно ми идва… Тъй и тъй ще го хванат веднага. Че не е кретен де… Или че е съвсем малко, недостатъчно, за да се вози безплатно по цялата градска мрежа… Най-много за една линия.“
Чандлър-Мандлър-Румениге стоеше самотен сред слабо познатия му комплекс, чието име не знаеше, но името в случая нямаше абсолютно никакво значение. Важното бе да си спомни кое накъде се пада.
Да, улица. Повървя по нея и се убеди, че точно тази беше. Да, пресечка. Сви в пресечката. Да, трафопост. Заобиколи го. Да, завой наляво. Тръгна наляво. Много по-лесно, отколкото си мислеше, се озова пред блока на Румяна.
За сигурност надникна във входа. Нямаше никого там и той огледа пощенските кутии.
„Панджарови“. Вътре — тъпкано с вестници „Спорт“, „Старт“ и „Футбол-хокей“. Пъхна пръсти в пролуката, но не успя да издърпа нищо. Само откъсна връхче бяла хартийка от „Старт“-а.
Излезе навън и се разходи нагоре-надолу пред блока. Веднъж нагоре-надолу и веднъж надолу-нагоре.
Румето можеше да се покаже на някой балкон, можеше и да излезе, но можеше и да не излезе и да не се покаже никога.
А да се моткаш така напред и назад си беше чиста работа подозрително, кой, ако не частният детектив, да е наясно с тия неща.
И както си го намисли предварително, така спря първия минувач. Оказа се мрачен тип, закъснял за някъде и страшно умислен.
— Извинете, моля ви се, чичко — каза Румбата.
Мрачният спря и наведе към момчето косматото си ухо.
— Да сте виждали тука някъде или наоколо една загубено куче? Вълча порода.
Човекът повдигна глава нагоре, вгледа се в небето, помисли и попита:
— Днеска ли?
— Да.
— Не. Не съм виждал никакво куче, моето момче.
— Е, извинявайте.
— Ама няма защо.
Мъжът изведнъж бе спрял да бърза. Поцъка с много голямо съжаление, повъртя врат в тясната яка на ризата си.
— Значи така? Значи ти избяга?
— Избяга ми.
— Трябва да се дресира.
— Бе аз нека го намеря…
— И да не го биеш. Няма да го биеш. — Той разклати грамадния си показалец под носа на Румбата.
После се появи бабичката. Баба Яга от партера. Загледа внимателно Румен и му каза:
— Ти май не си от тукашните. Аз тукашните всичките ги знам…
А той храбро я заразпитва:
— Извинете, бабо, ама да сте виждали тука моето куче? Избяга ми днес сутринта…
— Куче! — ядоса се тя. — Има ги колкото искаш. Едно иде, та ми пикае на изтривалката. Викам му на Пенко да не ми пикае твойта мастия на изтривалката, а той…
— А той?
— Че забравих. За какво ставаше дума?
— Няма ми го. Балкан. Полицейско куче. Двеста и петдесет лева струва.
— Двеста и петдесет лева? Че ти знаеш ли колко ми е мене пенсията? Я да се махаш бързо.
Ужасно се ядоса.
— Ще се махна аз, но ако сте го откраднали вие, бабо, да знаете, че милицията тия неща не ги прощава… — и отскочи.
Баба Яга вече посягаше да го перне с празната си мрежичка.
„Тая ме запомни вече…“ — Румбата съжали, че изобщо се е разприказвал с нея. Правеше си инак сметка и други дни да идва да търси вълчата порода около блока на Румето. Но не можеше и да отстъпи.
— Грамадно е и хапе — каза от разстояние.
— Да пукнеш дано!
— Аз и да пукна, то ще идва под прозореца ви да вие. Знаете ли как вие? Особено нощем? А-уууууууу!
Бабичката хукна към супермаркета страшно бързо и съвсем ситно, като нещо заплашваше и обещаваше, че ей сега ще се върне и тогава хулиганът му с хулиган добре ще си изпати.
— С нокти драска по прозорците на партерите. Щом се стъмни… — извика подпре й Румен. — Катери се по балконите…
Не, нямаше я Румето, отникъде не се показваше.
Може би той трябваше да направи някаква много голяма суматоха, за да скочи тя от леглото си, щом чуе…
Но какво и как?
Продължи да спира хората и да ги разпитва.
Едни му отговаряха подробно и внимателно, че — не, нищо не знаят и нищо не са виждали, други врътнаха глава и отминаваха. По едно време се появи по обратния си маршрут Баба Яга. В мрежичката си носеше две кисели млека, бурканче мед и бутилка ракия.
Като се видяха отново — невероятно! — но се зарадваха един на друг.
— Още ли си тука, мискинино! — подвикна бабичката, но съвсем без злоба, ами весело някак си. То звучеше почти като „Още ли си тук, пиленцето ми, на баба нежната душичка!“. Хей така.
— Ех, Бабо Яго, ех, Бабо Яго! Къде ти е метличката? Що си тръгнала пеша? — не по-малко весело отвърна, не по-малко весело попита Румен.
— Не те чувам какво ми говориш, щото взимам антибиотици и ми глъхне, ама, като се обадя в педагогическата стая, не знам знаеш ли какво е то. Към милицията. И като им кажа, че се върти пред блока съмнителен хулиган и търси уж някакво съмнително куче, може би дори бясно?
Тя с удоволствие примижа, наклони глава, примлясна и премести мрежата с покупките от едната ръка в другата. После приседна на пейката пред входа.
— А?
— Ха-ха! — изсмя се Чандлър-Мандлър, частният детектив. — Вие, госпожо, първо, нямате телефон…
— От къде на къде? — удиви се бабичката. — Как така? Ами ако все пак…
— Нямате! Възрастните дами обикновено говорят много и често. А сама казахте, че пенсията ви е малка, нали? Таксите са поскъпнали в днешно време значи? — Насочи срещу нея пръст, подобен на дулото на пистолет. — Отбелязахме това като първо, госпожа! Второ: най-близките до вас автомати не работят. Там, на ъгъла, я няма шайбата, при „тотото“ на ъгъла е откъсната слушалката. Е?
— Вярно! Не дай си боже на човек да му стане нещо и…
— И край! — безмилостно завърши мисълта й Румениге. — Значи не можете да извикате никаква педагогическа стая.
— Не мога, така е.
— На всичкото отгоре ще ви изкарат алкохоличка. — Той посочи бутилката ракия.
— Ще ме изкарат — покорно се съгласи бабата. — Ще ме заведат в изтрезвителното. И няма да има кой да ти вика на тебе, калпазанино, че колкото и да обикаляш, Румето си лежиииии вкъщи и хич не поглежда през прозореца. Не поглежда! И като намина горе да я видя…
Тя направи дълга, красива пауза, заохка, заахка, заразправя колко я болял кръстът и как кръвното нещо днеска й подскачало.
„Не на мене тия!“ — помисли си Чандлър-Мандлър.
А бабичката в същото време: „Що си нямам едно такова хубаво внуче? Че моите са големи и не се обаждат дори!…“.
— Това с кръвното е много лошо! — Румбата смръщи вежди. — Лошо е, когато кръвното ти е по-високо от пенсията.
— А!
— И не поглежда, викаш, през прозореца?
— Тц. Но ако й кажа, може и да погледне.
— Мене тоя въпрос всъщност не ме интересува. Аз си търся кучето.
— Че белки го намериш.
Баба Яга стана, попъшка и се потътри към къщи си.
— Сега трябва да си отивам. Пък утре по това време пак ще търся насам — извика подире й Румениге.
Тя се направи, че не го чува.
Той тръгна към автобусната спирка. Видя цигарена кутия и я подритна веднъж-два пъти. После заигра с нея, сякаш тя бе футболна топка. Обработи я с вътрешен фалц, препипа я с външен. В тази игра той можеше всичко. И всичко друго забрави сега, повел по улицата скапаното парченце картон. Наляво и надясно, финтираше въображаеми защитници. Забеляза в далечината да се освобождава Марко ван Бастен[1] — изпрати му дълъг и съвършено точен пас. За Ван Бастен оставаше само едно: да вкара гола. И го направи. Един на нула за нас.
Румбата се огледа, след като се раздели с кутията, но нищо подходящо за ритане повече не видя.
И се сети, че е тръгнал да търси своето вярно куче.
А то, вярното куче, смешно стъпвайки с рошави лапи, идваше насреща му.