Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (17)

17.

— Все ми се иска да замина за някъде и все…

— И все не заминаваш — прекъсна го тя.

— Да.

— Отлагаш за утре.

— Отлагам. А понякога и за другата седмица. Откъде знаеш?

— И с мене понякога се случва така.

— Ами хайде тогава — заедно!

— Не, Румениге. Не става тая работа.

— Защо?

Беше се вече стъмнило. Приближаваха към нейния дом и Румен панически си помисли, че ето, сега тя ще се прибере и той може никога повече да не я види отново. По някаква си причина. От бързото мислене, не щеше да разсъждава за вероятните причини. Трябваше да направи нещо. Трябваше някак да осигури следващата среща.

— Защото сме вече големи, Румениге.

— Па тъкмо за това. По-лесно ще се оправим.

Румяна го погледна, леко се усмихна и не отговори.

— Съмняваш ли се? А на бас! — Той протегна палец.

Тя — не. Не протегна своя.

— Разбирам. — Румен присви очи, заяде се. — Жал ти е за маминка, жал ти е за татинко, жал ти е за бабинка…

— И за дединко ми е жал — отвърна Румяна. — А ти, като си направиш очите такива тесни, и веднага почваш да ми приличаш на котарак. Или на китаец. На нещо средно.

— Да. На китайски котарак.

— Точно това исках да кажа.

Крачка по крачка, стъпка по стъпка — оставаше им само още един завой и щяха да се изправят пред Румяниния вход. Румбата забави, заразсейва се, запротака. Даже думите му заизлизаха някак разтегнати:

— Знааааачи не иииииискаааааш даааааа… Тиииии не искаааааш да замиииииинееееем някъде…

— Не.

— Защо?

— Пита ме вече. И аз ти казах, че ми е много жал за дядо.

Румбата насмалко да предложи да вземат и дядо й с тях. Особено ако е по-млад и не куцука примерно, подпрян на бастунче.

— Освен това трябват пари. А ми се струва, че ти нямаш. И аз нямам.

— Помислил съм за всичко — спокойно каза Румбата. — Ще крадем.

— Е, до това място, дето се заминава по този начин, много-много не ми се ходи. Там ги обличат с пижамки и ги стрижат нула номер. А ти, я каква хубава коса имаш.

Бяха в най-тъмното на улицата, на равно разстояние между две лампи, и по тази причина момичето не успя да забележи, че Румбата се изчерви.

— Не знам. Наближи ли събота, мене ми се бяга. Напуснах училище, ще напусна и отбора… Какво ми остава?

— В нашия клас има един такъв като тебе. Дето все…

И тя се хвана да му разказва за щуротиите на някакъв си Данко, пълен дебил, маймуна, олигофрен и пубер.

Румбата ревнуваше тихо, но не смееше да я прекъсне. Накрая не издържа:

— Тоя Данко сигурно има пъпки.

— … М-м-м… май че да. Май наистина има.

— Ето, виждаш ли?… И му миришат краката.

— Е! Не знам.

— Миришат! Данко не се къпе. — Този път Румбата не се изчерви, макар да имаше повод. Самият той вечер редовно пускаше душа, но стоеше встрани от водната струя и чакаше да мине времето, определено за къпане.

Повървяха още малко.

— И… Данко тайничко се бръсне — продължи Румен.

— Ами да. Растат му мустаци и се бръсне.

— Там е работата я! Там е работата, че не му растат. Пунтира бръснене, за да поникнат. Ега ти олигофрена!

Румяна си замълча. Чак сега й хрумна каква би могла да бъде причината за неочакваното Руменово раздразнение. Виж ти, виж ти! Мислеше се за грозна, а и тоя Данко — никакво внимание не й обръщаше… Румен й харесваше много повече. Русичък такъв, силен, хубав и добър…

— Глей сега, ти май не схващаш разликата…

— Схванах я изведнъж — призна си Румяна.

— Нали? Ама понеже не съм съвсем сигурен… Глей сега. Аз искам да правя само добри неща. Чат ли си? И не ми се получава. Тесла. Просто много тесли. Непрекъснато. А онова копе… онова момче…

— О! Я не ми говори за него. Такъв глупак! И налита на бой дори на момичетата. Представяш ли си?

— Дай ми адреса му, ако ти се четат некролози. „Беше добро момче, ама се отървахме от него. Приятелите и познатите му.“

Чак в този миг двамата осъзнаха, че се намират на осветената площадка на стълбището. От асансьора излезе студент, погледна ги и се подхилна гаднярски. Румбата си представи само за миг какво би направил с него, ако и самият той, Румбата, беше голям колкото студента. Зъби щяха да падат тука, по мозайката…

— А да се видим утре пак, а? Искаш ли?

Произнесе това адски бързо, щото, ако беше се замислял какво и как да каже, току-виж — не посмял.

— Ми да. Ела да ме вземеш. Към шест и половина.

— Към шест и половина или точно в шест и половина? — попита Румениге уж строго, а всъщност не му се вярваше, че тя се е съгласила.

Румяна не отговори. Засмя се кратко и неочаквано му разроши косата.

— Чао — каза. И изчезна нагоре с асансьора.

Румбата си тръгна.

По пътя нищо не подритваше, сякаш бе забравил, че е големият играч Румениге, от когото светът очаква голове и други футболни подвизи.

Вървеше като един пораснал, като един възрастен мъж, който си има приятелка и трябва да се грижи за нея.

Качи се в автобуса и застана до вратата. Беше си му навик — така най-внимателно издебваше контролата. През целия си живот, макар и не особено дълъг, не си спомняше някога да е дупчил билет. Гордееше се с това, но не много. Все пак друго си беше да вкараш гол направо от корнер, с външен фалц. И то на Валдемар Писков, дето се брои за голям вратар.

И наистина се качи контрола, а Румбата веднага слезе. „Аре чао и приятни празници — пожела той на уморената жена със сиво лице и със значка, скрита под ревера. — Па друг път се обличай по-елегантно, да не те позная…“

А вкъщи положението бе странно едно такова. Уж нищо особено на пръв поглед, а тъкмо в това „нищо особено“ като че ли се криеше някаква сериозна заплаха.

„Този апартамент никога не е бил толкова тих“ — зловещо прошепна вътрешният глас, който винаги се мъчеше да предупреждава Румен за опасностите.

„Няма значение — храбро отвърна Румен. — Пистолетните изстрели ще го озвучат след миг.“

„Извади колта пръв! Тъй ме съветваше баща ми, старият каубой“ — продължи вътрешният глас.

„И пръв да извадя патлака, пак ще съм мъртъв, приятелю. Пухчо като почне с картечницата: па-па-па-па… Иван като тресне с базуката: лум!…“

„Витае нещо тука, момче, казвам ти честната, витае!“

Румен погледна в кухнята — празно. Грамадна, готова, опечена, добре очукана пържола лежеше на топло в скарата. Устата на момчето се напълни със слюнка, но то не посегна да нахапе пържолата. Не му се щеше да го пердашат по дребни поводи — за неизмити ръце примерно.

В банята вдигна шум нарочно и повече от обикновено. Няколко пъти натисна сифона на тоалетната. Фалшиво засвири с уста любимата на Иван бийтълсова песничка „Гърл“, после блъсна уж без да иска вратата.

И нищо.

Никой.

Нула внимание.

— Ауууу, как ме уплашихте! Ама как ме уплашихте само. Целият потъвам в страх. И в срам — каза си на глас.

Заръфа пържолата. Изяде две филии хляб. Пийна половин литър мляко.

Хапна мед накрая. Лъжица, две, три. Докато усети, че не побира повече. Медът беше много специален, много истински, много домашен. Бе го донесъл някакъв благодарник. У тях често идваха благодарници, Иван ги вадеше май от моргата, поправяше ги на бърза ръка и после те мъкнеха разни вкуснотии и пиене. „Ама моля ви се!“ — протестираше Иван. „Как може така?“ — строго питаше Пухчо. „Може, може… — отвръщаха хората. Не само настоятелно, но и заповедно. — Че аз на парчета бях, другарке докторке, а мъжът ти ме сглоби като нов.“

Та тъй.

А сега накъде?

Очилатковците сигурно четяха — бабата в своята си стая, Пухчо в спалнята, Иван в хола. Бабата — стари вестници, умираше тя за стари вестници; Пухчо — научни книжки. Чете, чете, пък си пусне на касетофона. Бетховен. За отмора. Или Моцарт. Или Вивалди. Ега ти отмората — главата ти стане футболна топка. И все еднакво — симфония номер осем, опус единайсет; концерт тристачетиридесетипет. Ходи ги запомни, щом си толкова умен.

Къде да влезеш при това положение?

Насреща светеха куп прозорци. Някаква геометрия, съставена от квадратчета и правоъгълници. Кой знае колко момчета надничаха сега оттам навън иззад пердетата. И на всяко — сто на сто — му се искаше я да хвръкне из космосите, я да потегли с мощна верижна машина към някой полюс. И вместо това, и вместо това, щяха да го накарат да си реши задачките за утре или за понеделник. Щяха да го накарат да посвири. Да научи английския език. Да се изкъпе. Да си легне. Ето така.

Набързо премина по коридора покрай спалнята. Мимоходом долови приглушените ужасяващи звуци на симфония номер хиляда двеста двайсет и две от Брамс, Лист или може би дори от Незнамсикой-Бартолди.

— Какво искаш?

Настолната лампа осветяваше долната половина от лицето на баба му.

— Сто пъти съм ти казвала, като влизаш тука, да чукваш предварително на вратата. Е? Какво искаш?

— Нищо. Адска пържола си ми опекла.

— Хареса ли ти? — хладно попита баба му. В сянката дебелите стъкла на очилата й просветваха далечно и заплашително.

— Да.

— Хубаво. Отивай си сега.

И той тихо затвори. И остана за малко замислен в коридора. Не. Не стояха добре нещата. Определено не стояха.

„А не ти ли е все едно?“ — попита вътрешният глас.

Искаше да отговори, че му е все едно, но се поколеба.

Искаше да влезе при Иван и да каже:

— Слушай, Иване, аз си имам гадже, та заради това се позабавих тази вечер. И без това утре е събота…

Той наистина влезе при Иван, но не каза нищо.

Баща му се изтягаше във фотьойла, а краката си, обути в жълти хавлиени чорапи, държеше на мраморната масичка. Само прошумоля с вестника си, но не погледна към Румен.

— Добър вечер.

Нямаше: „Здрасти, пъпеш!“, нямаше: „Пъпеш, къде скиташ, я кое време е!“.

„Заговор?“ — запита се Румбата. И реши, че наистина тук има заговор.

„Заговорът на обречените — неочаквано му хрумна някакво старо заглавие на филм, който не бе гледал. — Те са обречени аз цял живот да съм им син. Нямат спасение от мене. Кой знае колко им е мъчно, че не са си родили момиченце. Или нещо по-свястно… А бе — късмет.“

Насмалко да изтърси, че ги съжалява. Че най-искрено и най-приятелски им съчувства, но че нищо не може да направи, за да им помогне.

Още повече че не го питаха какво мисли по въпроса.

Прозя се звучно, но Иван не отдели поглед от вестника. И чак когато Румен се засъблича, баща му смъкна патешките си чорапи от масичката.

— Класната ти беше тука — каза кротко. Прекалено и подозрително кротко.

— Заради Пресушибуре?

— И заради него.

— Аз всичко ти признах.

— Сигурно. Сигурно е така.

— И какво?

— Ами нищо. Ако за нищо смяташ това, че пак ще ти намалят поведението. А може и да те изключат.

— Образованието е задължително. Ще ме държат до дупка.

— Ще те държат. В трудововъзпитателно училище. За малолетни закононарушители.

— Ядец! — извика Румбата. — Не съм нарушил законите!

Баща му с интерес се взря в него. Ами да — вярно. Законите Румбата съвсем не бе нарушавал. И като не знаеше какво да каже, Иван отново вдигна крака върху мраморната масичка. Взе си вестника.

— Длъжни са да ме учат. Длъжни са да ме възпитават.

— И изобщо са ти длъжни?

Румен не отговори.

Звъннаха на вратата.

Иван не се и опита да стане. Ползваше се с правата си на уморен глава на семейство.

Изглежда, Пухчо отиде да отвори, защото от коридора се зачу дрезгав бас:

— Извинете, госпожа, дето толкова късно, ама… Боях се, че няма да ви намеря. Докторът дали си е у дома?

В първия миг Румен помисли, че поредният благодарник нахлува с дамаджана вино, бутилка уиски и половин агне, стиснато под мишница, но гласът му се стори доста познат.

И отново нещо опасно взе да витае под гипсовия таван на хола. Само опитните детективи и старите вълци от планините тъй усещат близката опасност.

„Какво ли? Какво ли съм направил?“ — по-скоро с почуда, отколкото със страх си каза момчето.

А после с олимпийско спокойствие или със спокойствието на играч от олимпийския отбор: „Каквото и да става, по-лошо не може да стане. Най-многото да ме бият… А пък като ме бият к’во чак толкова?…“.

И реши, че нищо.

А гласът му се стори доста познат, защото това бе гласът на тренера Пепо.

— Вие кой сте? — попита Пухчо в коридора. Високо, ясно и твърде враждебно.

— Аз по въпроса за вашия син…

— Ние вече всичко знаем! И как е завел пияницата в училище, и как след това не се е вясвал там, как ще му намаляват поведението, как ще го изключат… Ние всичко знаем. Какво повече? — На Пухчо гласът затрепери.

„Дали от гняв, или ще вземе да се разреве пред Пепо? — запита се Румбата. — Бе да става каквото ще.“

Дожаля му за Пепо, дето нищо не знаеше, тоест, дето не знаеше, че Пухчо нищо не знае.

Дожаля му за самия Пухчо, дето знае всичко на света, а пък най-важното не го знае.

Дожаля му за себе си.

И му се прищя неочаквано да е малък-малък, а татко му Иван да го хване за ръчичка и да го заведе в зоологическата градина. Тя някога се намираше на много лесно място и татко му Иван нямаше никак да си загуби от времето…

Някакъв спомен му се превъртя из ума — Румбата е наистина съвсем малък, Иван го води в зоологическата градина, на много лесното място в центъра на София. Там камилата ги наплю. После бяха в някаква бирария на открито, Иван пиеше бира с разни приятели и все говореше на сина си: „Ей сега си отиваме…“. И го натъпка с кебапчета. После Румбата го хвана разстройство. Такива работи. Много отдавна. Когато беше малък. Когато беше детенце…

— Докторът си е легнал. Докторът спи. — Гласът на Пухчо укрепваше постепенно.

Иван и Румен се ослушваха с нарастващ интерес.

— По това време, госпожа, никой нормален мъж не спи — настоя Пепо, явно вече навлязъл в коридора. — Животът, госпожа, понякога ни налага някои неприятности, които трябва да приемем като родители, нали?

Иван се взря в сина си с поглед на мениджър. На някой световен клуб. Все едно че иска да похарчи за него четири милиона долара или нещо такова. И се пита сега дали си струва.

Бавно стана, ех, явно искаше да поизмъчи жена си. Отвори вратата, промуши глава в коридора.

— Ето ме де, ето ме! За какво още безобразие на сина си не съм научил?

— А-а-а-а! Добър вечер. Добър вечер! — направо се размаза Пепо. — За никакво безобразие не става и въпрос… Извинете, госпожа. — Той внимателно заобиколи Пухчо. — Нека да мина… За никакво безобразие.

И добави, че Руменчо е роден талант. Че той няма никакво друго бъдеще.

— Освен кое? — попита Иван.

— Как? Освен футбола, разбира се.

Пухчо веднага се прибира в спалнята, тряскайки доста звучно вратата, за да покаже на Иван най-вече какво мисли една добра майка за подобно бъдеще.

— Мисля, че веднъж, преди време разговаряхме по този въпрос? — внимателно рече бащата на талантливия футболист.

— Да! Да! Тогава вие отвърнахте отрицателно, но се радвам, че после сте променили мнението си.

Бате Пепо наистина се радваше, цъфтеше просто.

— Променил? Аз? Мнението?…

— Ми да!

Е, имаше тука една малка подробност, че Пепо, когато Румбата отиде при него, поиска бележка от родителите — тъй и тъй, съгласни сме Румен Иванов Данаилов да тренира футбол в поверения ви детско-юношески клуб.

Миро-Цайси-Читанката написа бележката на машината на своите родители, изрисува отдолу красив докторски подпис, абсолютно нечетлив, но твърде подобен на Ивановия. И получи за това два еклера и най-голямата възможна боза.

— И той значи тренира при вас? Вече?… Или още?… — Иван събра в себе си цялата строгост, на която бе способен в този късен час.

— Па да! — възкликна Пепо.

И взе да разказва, че веднага щом получил писменото съгласие на доктор Данаилов, веднага включил в отбора си Руменчо, наричан по-често от приятелите си — и съвсем справедливо! — Румениге.

— Писменото съгласие ли? — попита Иван. С много тих и много страшен глас.

На Румен му се прищя да не е тука в момента. То се случваше често с него, така че не се изненада много от внезапно явилото се желание. „Има да хвърчат сега разни предмети…“ — помисли без особено вълнение. И помисли още, че предметите ще хвърчат само в една посока и по определена цел, и тази цел ще бъде той, Румениге, наричан от треньора си — съвсем вече несправедливо? — Руменчо. „Я колко съм голям. Я какви големи проблеми правя, какъв ти Ру-мен-чо!…“

Но тренерът очевидно от много тихи и много страшни гласове не отбираше. С тихи гласове просто не бе свикнал. И продължи с излишен възторг:

— Ще го правя атакуващ халф. С елемент на изтеглен назад център-нападател и едновременно фалшиво крило. Което в определен момент, според тактическото задание, пробива като истинско. Ако не ви е ясно, да ви начертая различните варианти на схемата — извади химикалка, огледа се за листче.

— Напълно разбирам. Фалшиво крило…

— Нали?

— Да. Фалшиво крило, което фалшифицира подписи.

— А-а-а… — Пепо май не бе твърде учуден.

Иван сумтеше възмутен и като че не знаеше какво още да каже. Без нужда побутваше очилата си, въртеше глава и току повтаряше:

— Да-да… да-да…

— Въпреки всичко — внимателно каза Пепо, — аз мисля, че Руменчо е… — тук наистина той се поколеба, потърси точната дума — … едно добро момче.

— Ами осиновете го тогава! Щом толкова ви харесва. На мене ми е писнало от него.

Румбата храбро се намеси в разговора:

— Аз съм съгласен.

Двамата възрастни мъже го погледнаха. Всеки по свой си начин. Еднакво преценяващ, но от различна гледна точка. Пепо: „Става ли за атакуващ халф, за изтеглен център, за фалшиво крило, за капитан на отбора?…“. Иван: „Става ли изобщо за нещо? За мой син примерно и така нататък?…“.

— Я ти излез от стаята — изведнъж нареди баща му.

Докато Румен отиваше към вратата, Пепо заклати глава. Като кон.

— Правилно, правилно, нека излезе. Нека, докторе, поговорим.

„Като че ли им преча… Но щом могат да минат без мене в своя мъжки разговор, не мога ли и аз без тях?“

С единия крак в коридора вече, се обърна и каза на треньора си:

— Ако си въобразявате, че ще играя във вашия скапан отбор, много се лъжете.

— Защо? — попита треньорът. И веднага, много бързо, тревожно дори, повтори: — Защо?

Иван простичко изкомандва:

— Марш! — и тропна с крак дори.

Ако имаше повече време, Румбата би разкрил веднага какви тъпи гадняри въртят в отбора далаверата зад гърба на печения — уж! — Пепо.

— Ще си ритам на паркинга. По̀ ми харесва. Там никой не…

— Марш!!! — Иван май наистина се бе нервирал до крайност.

В коридора Румбата се позачуди какво да прави сега. Детективът Мандлър Чарлоу щеше да залепи ухо на ключалката. Да чуе какво си говорят вътре за него. Малкото момче Руменчо би изприпкало при баба си да се оплаче — тъй и тъй, да захленчи, възрастните го мразят, възрастните го гонят, възрастните не го възпитават правилно… Хитрият бандит, чието име никой никога не би научил, щеше да ритне вратата на спалнята, да нахлуе там, да спре веднага касетофона, от който излизат отвратителни класически звуци и да каже на младата дама, наричана в определени среди „Пухчо“:

— Мадам! Вие сте измамена! Зад гърба ви се извършва долна сделка!

— О, боже! Каква?

— Мадам! Вие имате ли син?

— Господи! Какво се е случило с него?

— Глозгат му кокалите там, в хола. Така съм чувал да казват във вашето общество, мадам. Някой пречупва някого и после, канибал проклет, глозга, значи…

— Но кой сте вие? Някъде съм ви виждала!

— Ха-ха-ха!…

И толкоз.

Като премисли всичките тези варианти, Румбата избра най-правилния: измъкна се навън.

Беше особено свежо в късната вечер. Миришеше на жълта шума, която се разделяше вече с високите клони на дърветата. Миришеше на разни манджи — с много чушки и запържен лук — от разтворените крила на остъклените балкони. Обилно светеше отвсякъде и мърдаха, уголемени, сенките на хората.

Олюлявайки се, през паркинга мина бащата на Маркуча. Румен учтиво го поздрави.

— Добър вечер.

— Доб’р вечер, Петърчо — ласкаво отвърна фирканият. — Доб’р веч’р, мойто момше…

„Ще взема и аз да се напия — рече си момчето. — Напук. И от отчаяние. Па да ми оле-е-екне…“

И си представи как се връща у дома мотан, ама пълен гипс. И как запява пред вратата на спалнята:

Стани ми, стани, що ми сладко спиш?

Стани, целуни ме и си пак легни.

Ти си ми бога, ти си ми царя.

И така нататък… Дали неговите царе-богове Пухчо и Иван наистина щяха да станат, да го целунат и пак да си легнат? Хм.

В интерес на истината, случвало се беше на Румен да бръкне в барчето и да поопита това-онова от шарените шишета, домъкнати от благодарниците. Уф! Пълна отврат! Колкото по-лъскав етикет, толкова по-голяма гадост в бутилката. Кое горчи, кое киселее, кое вони на лекарство…

Не, това не.

Трябваше да избяга някъде, трябваше да се скрие истински, дълбоко, толкова дълбоко, че да не могат да го намерят. И да им се покаже чак когато сам поиска. Двата полюса, Северният и Южният, бяха, разбира се, пълна глупост и пуберско бълнуване, смехория.

„Ще ги накарам аз да плачат за мене! Ще реват като заклани…“ — закани се.

Видя, макар и мъгляво, собственото си погребение. Щото на истинско погребение не бе ходил, затова го видя мъгляво. Но все пак — цветя там и всичко каквото се полага. Класът, под строй. Класната, тъжна, но строга: „Ученици! Ковчегът да не се пипа! Не клатете ковчега, ученици! Вашият другар ще изпадне, по-внимателно!“. Директорката в своя вечен черен костюм вади листчето с траурната реч: „Педагогическият съвет взе решение да повиши оценките на Румен посмъртно, по всички предмети…“. Ръкопляскания, бурни аплодисменти. Палавей, Маркуча и другите се замислят. Дали да не станат и те отличници? Пухчо реве покъртително. Иван й вика: „Успокой се, моето момиче… Ако знаеш аз колко умрели съм виждал…“. Момичето обаче не се успокоява, а с всичките си седемдесет-осемдесет килограма рухва в ръцете му и естествено го събаря. Разхвърчават се венци и цветя в разни посоки… Страхотно шоу. А малко настрани от тълпата стои Румяна с едно-единствено карамфилче в ръка. Още по-настрани, подпрян на бастунче, е Миро. Той прошепва в радиостанцията си, тип „уоки-токи“: „Време е, Румба…“.

И Румбата се изправя до своя прясно изкопан гроб и пита смълчаното множество:

— Не ви ли е срам бе?

Ужас! Какво настъпва после не е за разправяне…

А над тълпата се издига плакат, предварително подготвен от Миро-Цайси-Читанката:

Може и да си умрял,

важното е да си цял.

„Цял съм — каза си Румениге, — нищо не ми липсва.“

Можеше да замине на автостоп при дядо си на село. Щяха бързо да го намерят и да го върнат оттам. Нямаше да плачат, само малко притеснения и нерви в началото…

Варианти, варианти и всичките смешни или невъзможни. Не оставаше нищо друго, освен позорно да се върне вкъщи, да изимитира едно къпане и да си легне кротко.

И от утре всичко да почне отначало.