Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (7)

7.

Той не стоеше до крайната странична линия, той танцуваше там. Гъвкавите, кафяви от дългото лято крака пружинираха и сякаш молеха тялото да им позволи по-стремително движение.

„Защо се моткаш бе, Аци?“ — искаше да извика Румбата, но не посмя. Пепо им беше забранил да крещят по игрището. Пепо смяташе и казваше, че футболистите трябва да бъдат най-възпитаните граждани на държавата.

„Аз съм възпитан — помисли Румбата, — но ако оня чук продължи да бави топката, ще ида и ще му спукам тиквата. Без никакво крещене.“

Румен тъкмо вече щеше да позволи на танцуващите си крака бързо-бързо да го отнесат към Аци и там да бъде изпълнено ритуалното пукване на тиква, когато Аци някак си неохотно, с прискърбие дори, вяло се освободи от топката. Гледаше в съвсем друга посока, но я ритна към Румениге.

„Иначе е глупав, обаче е страшно умен!“ — възхити се русокосият, изстрелвайки тялото си напред в свободното пространство покрай тъчлинията.

Младият Едсон Арантес ду Насименто, когото целият свят щял да открие скоро под името Пеле, си налагал да жонглира не с топка, а с портокал!

Тези думи на Мишел Платини бяха известни на Румбата, но той знаеше и продължението:

… По цели часове. По-цели дни и месеци. Докато покореният, смазан портокал залепнел за двата му крака като техен послушен придатък. След това Пеле подхвърлял своя вълшебен плод във въздуха, за да го укроти с коляно, гърди или глава. Търпеливо, постоянно, докато портокалът започвал да се запазва непокътнат, докато кората му вече не се раздирала от непохватния контакт. Така Пеле се превърнал в Краля, в този, без когото футболът щял да прилича на игра на куц крак.

Това Румен го знаеше наизуст. Портокалите обаче той предпочиташе да изяжда веднага, а в краката си имаше истинска футболна топка, твърда, издраскана, изпоритана от леваци и от майстори. Патила топка.

Водеше я с вътрешната част на стъпалото. Чужд крак му се мярна, опита се да му препречи пътя. Румбата пусна топката под крака си, а пък сам прескочи…

Напред беше празно и свободно. Онези, които искаха да го спрат, не успяваха да предугадят неговото движение. Той ту навлизаше навътре в игрището, ту се издърпваше и не отлепяше топката от стъпалото си. Нямаше да я даде никому, нямаше да позволи на никого да похаби тая хубава атака… Освен ако… „Хайде, Аци, хвани голова позиция…“ Но къде ти — Аци кибичеше между трима и, глупакът му с глупак, помахваше с ръка: подай, подай…

Е, как да ти подам?

Неочаквано за всички Румбата спря и остави топката на около метър от наказателното поле. От същото място опитен майстор шутира коварно във вратата, центрира опасно или рязко и с борба „тяло в тяло“ остро финтира защитника. Но русокосият остави топката да я правят другите каквото щат.

Отиде при треньора, бършейки с опакото на ръката си потта от челото.

— Пепо — каза той.

— Не Пепо, а бате Пепо… Колко пъти…

— Бате Пепо! Защо тичам, щом другите се тътрят, а?…

— Хм. — Треньорът потърка счупения си нос.

— Аз водя, Аци седи там…

— Не седи, а стои.

— Мани граматиката, Пепо… — Румбата беше вбесен и размахваше ръце.

— Бате Пе…

— Бате Пепокакводанаправякатоникойнемърда?

Треньорът имаше две дъщери и му се плачеше за син. Страшно искаше да си има вкъщи, на игрището и навсякъде около себе си един такъв безобразник, дето все пропуска да ти каже: бате или другарю. Както се обръщаха към него останалите. Русокосият все забравяше. Пък инак беше от интелигентно семейство. Баща — лекар, майка — нещо там в науката…

Прииска му се да пипне потния врат на Румениге. Не на истинския Карл-Хайнц, не на брата му Михаел, а на този тука маляк, да пипне потния му тънък врат, меко да го стисне и да му каже:

— Карай, ти си играй играта…

Така на самия него, на Пепо, му викаха преди сто години, когато беше малък. И той караше, той си играеше играта…

— Когато аз съм ей тука — разпалено изрече Румбата, — Аци трябва да издърпа лѝберото^[1] напред. Фифи да се изтегли вляво, Резервата, понеже е дълъг, да имитира влизане със засада и да се спре, пък Копанчо отзад да ме подсигурява… А какво излиза? Нищо не излиза. Кибичат като паяци. „Подай, подай…“ Ако им подам, ще изпортят…

От игрището го гледаха петнайсетина чифта много лоши очи. Не чуваха какво казва на треньора, но самите те говореха: „Киснеш, а? Киснеш?…“.

— Не че ги кисна…

— Румба — тихо, колебливо някак изрече Пепо. И замлъкна.

— Кажи, тренер.

— Бате тренер.

— Бате тренер.

— До един месец трябва да си оправиш двойките. Инак няма да те пусна на градското.

— Мене? — удиви се Румениге. — Мене няма да пуснеш?

— Съжалявам. Но така ще бъде.

— Аци ще пуснеш… Хайде него как да е… Копанчо и Резервата ще играят, пък аз — не?

— Да.

— Па добре. Па нека. И Фифи да вкара гол! Че на ония вратарят им трябва да е сляп. Десният защитник с патерица. Стоперът — на инвалидна количка. Пепо, чуваш ли се какви ги приказваш?

Този път треньорът не настоя да го наричат бате, а само поклати глава.

— Ама вярно? — продължи да подпитва Румбата.

— С двойки на първенството не може.

— Че аз ще донеса бележник само с шестици бе!

— В никакъв случай — възпротиви се Пепо. Беше добър и честен човек. Готов бе да загуби, но за далавери го нямаше никакъв. Бележник с шестици — може, разбира се, но само и непременно чужд.

Цял живот щеше да се занимава с деца, вместо да тренира националния отбор или примерно „Реал“ — Мадрид.

— Щом не ме искаш — каза му Румбата, — ще отида в „Ювентус“.

— Иди.

Румбата се обърна, тръгна си, прескачайки пейките на трибуната, а Пепо се провикна към игрището:

— Какво зяпате? Е?…

Ония отначало като че не смееха да мръднат. После дотича Резервата, изрита оставената от Румениге топка. Тя попадна у Фифи, Фифи подаде на Аци. Аци показа малко техника. Не че не го биваше изобщо, но мястото, мястото му в отбора си оставаше несигурно.

Румбата ги наблюдаваше от трибуните и си мислеше: „Една тройчица, тройчица само по проклетата география и тия тука ще ми танцуват като куклички, където им кажа, там ще застават… А! Глупава работа“.

Но кой в наши дни ще ти пише тройчицата ей така? А най-малкото тоя злобар Меридиана, дето само гледа да те изпита в неудобно време, в неудобен час…

Румбата си обу джинсите, погледа още малко, а после причака тренера в градината зад стадиона.

— Какво? — попита тренерът. — Искаш да ми обещаеш нещо за двойките?

— Не смея да лъжа, тренер.

Онзи пак не настоя за своето „бате“, на което явно се беше малко смахнал. Явно засега тренер му се виждаше достатъчно уважително.

— И с поведението нещо не си…

— Поведението вече ми го оправиха.

— Браво! Такъв те искам. Виж колко малко ти остава. А по география и аз мога да ти помогна. Пътувал съм доста по света…

— Тя, бате Пепо, географията се променя. Каквото ти си видял, вече не е същото… Тайфуни, циклони, антициклони, земното кълбо се изкривило, кой виновен? Румениге виновен!…

— Не ти отива вече тоя прякор. Изчезна Румениге. Ама както и да е.

— Мислех си го, че е изчезнал. Сума ти време. Нищо не можах да измисля. Но, дето викаш, както и да е. А за Панджара имаш ли някакви сведения?

Точно тъй запита той тренера. Сякаш, обувайки джинси, а не гащета или анцуг, преставаше да бъде Румениге и се превръщаше веднага в Мандлър, сътрудника на Чандлър.

— Биваше го — предпазливо изрече Пепо.

— Биваше го, значи не го е бивало? — остро, рязко каза и дори присви очи частният детектив.

— Тебе какво те интересува? Биваше го, значи го биваше. Толкоз! А че ми счупи крака…

Можеше да каже явно още много неща за Цано Панджаров, но не искаше, не, не искаше.

Възрастните си остават все такива едни потайни, независимо дали са ти родители, баби, тренери — все нещо си мислят-замислят, пък да ти го рекат така, наведнъж, или не умеят, или не желаят.

„Ако той например ме попита за Аци, аз, какво, веднага: такъв, онакъв — техника има, ум си няма. Туткав инак, обаче играта му е ясна… Е? Слагай го спокойно в полузащитата, ама го подсигури — я с мене, я с Фифи. Не му ли тръгне играта, сменяй го с Резервата или пусни Копанчо…“

Изглежда, последните думи бе казал гласно и треньорът попита:

— Резервата? Копанчо? Кои са тия?

„Пепо, Пепо, няма да стигнеш ти до «Реал» — Мадрид, щом не си познаваш играчите… Тъй ще си останеш в масовия юношески футбол, до пенсия…“

— Дишков и Рангочев.

— А-а — кратко възкликна Пепо. Даже не възкликна, а се прозя.

— Пък Цано Панджара, викаш, ти бил счупил крака? — без особена надежда продължи да рови русокосият.

— Карай. Отдавна беше. Не помня дали наистина е било, или съм го сънувал…

— Как така? Как така ще сънуваш? — извика Румениге.

Счупеният крак — това е краят. Това е атомната катастрофа за един национал. Тъкмо да каже и Пепо се засмя:

— От мене национал и без това нямаше да стане… — Плесна лекичко, съвсем лекичко Румбата по врата и настави: — А ти си гледай географията. Географията е хубава наука. Отиваш примерно в Шри Ланка и предварително знаеш: колко на сто от населението са тамили…

— Камили?

— Не камили. Тамили. Има там едни такива дето стрелят по другите…

Изведнъж треньорът се натъжи, навря ниско врата си в якето, погледна набързо часовника на ръката си — огромен, нашарен в синьо и червено, с куп копчета и бъзикни, истински водолазен.

— Я изчезвай — изръмжа той неочаквано. — И утре да си ми навреме на тренировката, че не знам какво ще те правя.

Обърна се, бързо закрачи, разритвайки жълтите листа, и изчезна между дърветата.

Тъкмо изчезна, а Румбата още гледаше подире му, когато нещо зашумоля, нещо се задвижи и сякаш гора израсна зад гърба му.

Някой звучно плюна, Румен светкавично се извъртя, боейки се, че плюнката може и да го уцели в гръб.

В полукръг насреща се оказаха подредени Аци, Фифи, Копанчо, Резервата, вратарят Валдемар Писков, Теофанчо Левака и още един, на когото не знаеше името.

— Аз мога ли… — започна Аци и сигурно щеше да изреди някаква дълга и неприлична приказка.

Наистина щеше да изреди дълга и неприлична приказка, но Румбата бе остро присвил очи, изпод клепачите му струеше жестока синкава светлина. Специална. Само за който разбира. Оказа се, че Аци улавя светлините. Замълча и се загледа високо във върховете на дърветата. Сякаш не можеше да си спомни какво точно е искал да каже.

Копанчо беше по-тъпичък. Той веднага довърши онова, което Аци не посмя да изрече. Довърши го и се уплаши, и се обърна, и побягна.

То бе ужасно за останалите. Те разрушиха своя полукръг, заколебаха се, на някои коленете се разтрепериха. Румен вече знаеше, че ако лекичко докосне с крак крака на Фифи, оня ще падне, ще се затъркаля и без нищо да му е, ще квичи до утре сутринта.

Не посегна.

— Какво има? — прошепна кротко Румениге.

Все едно че онези не идваха да го бият, а със съвсем добри намерения. И наистина тъй изглеждаше около минута. Но после момчетата се окопитиха, а и Копанчо се върна.

В интерес на истината: не познаваха добре Румбата. Беше отскоро в отбора, но влезе изведнъж, без всякакви там школи и подготвителни групи. Цъфна една сутрин и Пепо каза:

— Я, ама ти дойде, а?

— Дойдох.

— Добре. Момчета, тоя ще играе с вас.

Тренерът го заобича донемайкъде.

Още първия ден Теофанчо Левака изръмжа:

— Това русото ще трябва да го… — Ръката му, подобно на секира, разсече въздуха.

Ясно им стана, че русото ще го сложат веднага в основния състав, а ето Резервата, ето Копанчо — от кога чакаха, пък даже Аци не бе сигурен за себе си…

Инак се смятаха честни момчета и разбираха кой какво може. Аци не искаше да подава на Румениге, но топката някак си сама отлиташе от крака му в празното пространство, където единствен Румен-Румениге щеше да я достигне, да я препипа с десния или ляв крак и…

— Отровно око има — уверяваше ги вратарят Валдемар Писков. — Погледнете и това там.

— Кое къде?

— В мрежата. В мрежата, викам.

— Па какво лошо? — учудваше се Фифи. — На мачовете той няма да е срещу тебе.

— Аз съм за честната игра.

И ето сега се бяха насъбрали насреща му, едновременно искаха и да го бият и се страхуваха малко от него.

— Насъскваш срещу нас тренера, а? — Аци отново плюна, ама не за да наплюе Румбата, а така пред него и много гяволски, през зъби.

— Що му цепим басма? — Валдемар Писков излезе, без сам да се усеща, на крачка пред останалите. Беше с една глава по-висок от Румен и имаше дълги ръце.

— Значи ти пръв ще се биеш с мене?

Вратарят се огледа. Той, изглежда, мислеше, че ще се бият всички заедно, обаче Аци каза:

— Давай, щом си тръгнал. Давай… Стрескай му една яка тупаница.

На Валдемар Писков някак не му се искаше много. Той, разбира се, ще стреска тупаница, но бе виждал по тренировките колко повратлив е тоя, дребният, колко мощно замахва с крак, как не му пука да се набута здраво рамо в рамо с най-коравия защитник… После — ще вземе и да се разчуе и Пепо току-виж го върнал него, Валдемар, в подготвителната група… Е, не. Нека Аци пръв пробва. Щом ще бъде един по един…

Валдемар Писков се загледа в Аци.

— А викаш — да не му цепим басма? — засмя се Аци.

Румен спокойно ги чакаше.

„Първия — външен фалц, ще го резна под коляното, втория — глава в зъбите… По-нататък, каквото стане“ — пресмяташе бързо той.

— Хайде — каза Аци. — Ама честно.

— Екстра — съгласи се Румен. — Тогава останалите настрана.

Аци се съгласи.

— Останалите настрана! — изкомандва.

Те направиха крачка назад. Само крачка.

— Не стига. Да идат до пейките.

— До пейките!

Отидоха там и даже седнаха.

Аци замахна силно, но Румбата отклони ръката му, оказа се зад гърба му, тласна го с коляно в кръста и го залепи за най-близкото дебело дърво. Другият ловко изви глава, отметна я назад, иначе лицето му щеше да се забие в грапавата кора. Обърна се бавно.

— Ей сега те убих! — извика. И се втурна напред. И усети острото рамо на Румбата, опряно в корема му, усети още, че лети, че с главата надолу ще се забие в асфалта и бързо сви главата. Болката в ключицата бе нетърпима.

— Следващият — каза Румен. Приличаше на зъболекар.

Хора с болни зъби насреща му нямаше. И то, щото Аци по различно време понаби тоя-оня от тях. Знаеха, че в честната борба, един срещу един, вече шансове нямат. Щом ги нямаше и самият Аци.

Беше страшничко и малко срамно.

Валдемар Писков си рече: „Тоя не се натиска за вратар. Що ми е да се бъркам…“.

Фифи помисли: „Румбата е най-добър… И гол да ти вкара, и фалче да ти перне… Какво иска Аци? Каквото иска, си го намери. Браво на русия! Мене в друга игра освен във футбола ме няма…“.

Резервата и Копанчо се спогледаха: „Ами ако ние, двамата — казаха си едновременно, — така изведнъж… Ако му се метнем, ти отляво, аз отдясно…“.

Но ненапразно Румбата бе не само Румба и не само Румениге, а също така и прозорлив частен детектив с дълга и опасна практика. Той веднага разгада намерението на двамата, показа им юмрук.

— Вие само пробвайте…

Копанчо беше страхливец, а Резервата — малко дебел и леко тромав. Копанчо се зазяпа встрани, а Резервата посумтя, посумтя, пък въздъхна като спукана топка.

— Така тази игра не се играе — им каза Румен.

Те, всичките, не разбраха за коя точно игра става дума. Сигурно русият взимаше боя за игра.

Но Румен-Румениге по-често в живота си мислеше за футбол, отколкото за каквито и да било други неща.

„Футболът се играе красиво само с приятели. Инак се превръща в ританица“ — така си рече и си тръгна.

Теофанчо Левака го изчака да се отдалечи и каза:

— Има по-хубав начин да го чупим от отбора.

На Фифи тези думи не се харесаха — защо да чупят печения Румба? Другите момчета обаче смятаха Теофанчо Левака за голям умник. И Резервата, и Копанчо го похвалиха в един глас:

— Браво, Теофане!

Аци добави:

— Аз ще го…