Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (5)

5.

Седяха на пейките оттатък паркинга и оттатък тревите. Двата блока, техният и двайсет и четвърти, светеха като телевизори.

Събрали се бяха всички, цялата тайфа, без Павката, когото напоследък Румен не допускаше наблизо. Подляр и предател, Павката топеше всекиго и навсякъде, без дори да има полза от това. Както и да е.

Значи — раздуваха там, по пейките, насядали повече върху облегалките — Румен и Маркуча, Цайси, двамата Венци, единият мълчалив като тапа, другият по-нормален, братоците близнаци Ники и Драго, Любчо, двама-трима маляци.

Бе краят на лятото. Красиво и предсънно си дочуруликваха песенчиците разни невидими птици, предпазливи котки, внимателно оглеждайки се, отиваха към миризливите контейнери за боклук.

На паркинга уморени мъже изпълзяваха изпод повредени автомобили, събираха инструментите си. От балконите мамички привикваха маляците и маляците полека-лека и много неохотно напускаха един подир друг компанията.

По някое време се разкрещя и майката на близнаците:

— Ники! Драго! Хайде на вечеря.

Близнаците обаче си затраяха и се направиха, че ги няма. Усещаха, че ще става нещо тази вечер, и не искаха да пропуснат шоуто. Макар малко да се бояха, че може и да не ги вземат. Нямаше им много вяра Румениге, а няма ли ти вяра Румениге, в тайфата, братко, ставаш дупка и половина. Понеже бяха двама, значи общо дупките се получаваха три. Ето Павката. Накисна веднъж Румбата пред баща му за някакъв случаен и много справедлив тупаник и край. Изгоря му бушонът завинаги. Скита сега сам нагоре и надолу, никой за нищо не го брои. Свирука си на пианото разни тъжни мелодии. Чува се от прозорците, упражнява се за концерт, на който няма да има, естествено, никаква публика. Никаква истинска публика де, щото каква радост ще бъде за Павката да го слушат само роднините, дето и така си го слушат, и още четири-пет глухи бабички! Глухите бабички ще го слушат само ако няма сериал по телевизията.

Както и да е.

Близнаците се престориха на невидими. Те си бяха дали дума да не се сбиват помежду си до края на живота. И щяха да удържат на думата си поне два часа.

Бе краят на лятото.

Пуф-паф, иззад тополите неотвратимо идваше насам новата учебна година. Искаше да смаже момчетата, които лежаха на релсите пред нея и слушаха свирукането на щурците.

Тогава Умния дебелак се похвали, че е измислил ново стихотворение, а Румен му разреши да го каже.

— Ние сме като на гара… — започна Умния дебелак Цайси.

И се разбра, че всички мислят за едно и също нещо. Момчетата се почувстваха като братя и неусетно се прегърнаха.

Ние сме като на гара,

даскалото приближава.

Тюх, тюх, тюх, мама му стара,

много малко ни остава.

— Па верно си е — възхити се Маркуча, както люпеше слънчогледови семки. — Голяма тесла ни готвят от петнайсети септември.

— Каква тесла? — попита Миро.

— Ей такава, дърводелска. — Маркуча запали цигара и се огледа. — Мъчат човека, там в даскалото. А най-лошото са родителските срещи. Подир родителските срещи, знае се какво следва, нали?…

— Знае се… — поклати мрачно глава по-приказливият от двамата Венци.

— Робство! — в един глас извикаха близнаците.

— Училището ще ни направи хора, тъпаци! — неочаквано заяви Румениге.

— Ти това не на сериозно, нали, Румениге? — попита някой. В тъмното не се разбра дали беше Любчо, или някой от близнаците.

— Училището ще ви научи да се борите с неправдите — каза Румен — и да правите онова, което ви казват, че не трябва да правите. Иначе откъде ще го разберете?

Тука се получи пълно неразбиране и пълна тишина. Никой не посмя да се обади. Само Маркуча се изтежкари. Пуфна облак дим и рече:

— А бе, дрън-дрън…

— Кое е дрън-дрън? Имаш предвид сигурно даскалото? — строго попита Румен.

Маркуча мислеше не много бързо. Почеса се по носа, почеса се по ухото и отговори:

— А к’во друго?…

Последва почетна минута на мълчание и пак Маркуча, изстрелвайки с два пръста фаса си далеко в храстите, рече:

— Румба, не е ли вече време?

— Той за колко часа ти каза?

— Е па… Около „По света и у нас“.

Румбата погледна своя „протекшън-куче-марка“ и пак си помисли, че хората часовници имат, ей, само на близнаците техниката да видиш, техниката и електрониката…

Единият близнак не издържа, зарови с маратонки пръстта зад пейката.

— Ама к’во бе? — сякаш имитираше Маркуча, ядеше срички от думите.

А другият близнак — напротив — много елегантно попита:

— Какво?

— Майка ви — рече Маркуча — ви викна поне преди петнайсет минути, а? Не е ли така, а?

Драго ли шибна Ники по врата, или Ники Драго — не се разбра. Единият близнак удари другия и му каза:

— Видя ли бе, глупак? Всичко провали.

— Нищо не е провалено — намеси се Маркуча. Пресегна се с дълга ръка и прекрати боя. Дръпна първия попаднал му близнак за ризата и му я разпра по шева от под мишницата надолу. — Само вас няма да ви има там. Аре! Чупката.

— А ако ти скочим? — орепчиха се едновременно близнаците. Единият попита тъй, а другият зае каратистка поза.

— Прибери си крилцето, че ще ти го клъвне лисицата — добродушно изрече Маркуча. Замахна и перна протегнатата ръка на каратиста близнак.

Оня писна, а другият веднага:

— Това не е по правилата.

Румен не издържа, обади се:

— Маркуч, разкарай ги тия двамата. Само пречат.

— Нали това и правя?… Къш, пиленца! — Маркуча стана, погна Ники и Драго, като припляскваше с ръце. Все едно че наистина гонеше кокошки.

И те си отидоха. Единият, разреван, стискаше с лявата ръка китката на дясната, а другият заплашваше с някакъв голям техен братовчед, дето щял да…

— Къш! Къш!…

Отгоре отново прозвуча вик, приличен на боен индиански:

— Ники! Драго! Хайде на вечеря!

— Идваме си, мамо — обади се каратистът близнак. Доста плачливо.

— Бият ли ви пак? — без особено съчувствие попита жената от балкона.

— А! Само да посмеят. Нали сме двама? — извика другият брат, преди да се пъхне във входа.

— Копелета — спокойно каза Маркуча и изпъна на пейката безкрайните си крака. — Имам ли време за още едно фасче?

— Не — каза Румбата. Огледа се. — Няма вече маляци. Това е добре.

И наистина маляците се бяха прибрали.

— Който не е готов за експедицията, да не идва. Ще бъде много опасно.

С голямо съжаление той се обърна към Миро Цайси.

А Миро Цайси не поиска да улови погледа му.

Маркуча бръкна дълбоко в джобовете си, завъртя се на място.

— Що ми се струва — бавно проточи той, плювна и повтори: — Що ми се струва, че сме поне с един повече?

— Кого имаш предвид? — Румен добре знаеше, но все пак попита.

— Тоз. — Показалецът на Маркуча с отдавна нерязан нокът се забоде право в сърцето на Миро Цайси Дебелия умник и Читанка при това.

Но Румбата се засмя.

— А, ти за него ли?… Ами после кой ще напише стихотворение за цялата история?

— Нужно ли е да се пише? Отиваме на бройка и толкоз.

Маркуча разтвори дълъг чатал и тръгна напред, без да се оглежда. Предварително знаеше, че Румбата ще вземе своя любимец и толкоз.

С един само поглед в гърба на Маркуча Читанката го уби. Но онзи продължи да крачи напред дори и в смъртта си. Като призрак.

— Какво? Какво сега?… — Читанката май беше готов да се върне, но Румениге лекичко го тласна с длан.

Къщата, до която стигнаха, бе стара, но от хубавите. Тежка, сива, подобна на кубче, с тъмнокафяви капаци на прозорците и тези капаци винаги си стояха издърпани встрани на тънка желязна релсичка, изобщо никой не ги употребяваше за нищо. Едната стена, откъм двора, бе покрита с рошав бръшлян. Точно от другата страна имаше гараж. Къщата бе тъмна. Светеше само високо горе остъклената мансарда.

Спряха.

— Ама тука — обади се неочаквано Миро Цайси — живее един приятел на татко! Художник. Ей там горе, където свети.

— Млък! — изръмжа Маркуча.

И Румениге вдигна пръст до устните си.

Миро Цайси прошепна:

— Какво ще му правим?

Шепотът бе толкова тревожен, та на останалите им се стори, че очилаткото е извикал с всичка сила и по дължината на цялата улица.

— Ще го очистим — ухили се Маркуча. — И ще свием всичко каквото намерим там.

— И картините ли? — ужаси се Миро. Той пропусна онези думи за очистването, просто не ги прие на сериозно.

— Трайте, пъпеши. — Румен оглеждаше покрива, разстоянието от земята до покрива, наклона горе.

Помисли малко и каза:

— Значи, все едно че се качваме на Еверест. Базов лагер върху гаража.

— Това е ясно — обади се Любчо, — оттам нататък е зорът.

— Палавей твърди, че имало гръмоотвод — поясни Маркуча.

— Значи, катерим Еверест — повтори Румениге. — Гръмоотводът близо ли е до гаража? Щото нещо не го виждам.

— Ей го бе, Румба. Съвсем малко нататък…

— Аха!… — и към Миро. — А ти може би ще ни пазиш оттук, а?

— Защо да пазя?

— За да не се претрепеш, простако! — Чак сега се разбра, че Маркуча не мрази Миро, а го предпазва от опасностите. Дебеличкото можеше и да си погине тъй, ако се хваща за всякаква мъжка история.

„И за него ще напиша хубаво стихотворение — помисли Читанката. — Римата ще бъде «мрази-пази»…“

Събра цялата храброст, на която беше способен, а бе способен на много храброст, и рече:

— Където вие, там и аз. Каквото за вас, това и за мене.

— Викай „ура“ тогава. — Маркуча каза тъй, намирайки се вече на керемидите на гаража. — Ух? Колко е хлъзгаво.

Изимитира плъзгане, провеси крак, Любчо го дръпна и дългият неочаквано се уплаши:

— Ако ми направиш тоя номер горе, все се утепа̀х.

— Горе няма. — Любчо също се изправи над гаража.

Двамата Венци един след друг стъпиха на оградата и оттам — право горе.

— К’во се туткате? Вие, вие двамата? — Маркуча размаха ръце. — Или искате бройката да си иде?

Румен посочи с ръка най-краткия път, а на мълчаливия Венци каза:

— Подай му ръка.

Експедицията за Миро започна. Стъпи на оградата, заклати се, вкопчи се в пръстите на мълчаливия Венци.

А мълчаливият Венци почти проплака!

— А бе, Румба, тоя страшно тежи бе!

— Бутам отдолу. — Румбата с длани подпря дупето на своя по-пълничък приятел. — Другият Венци да го хване за другата ръка.

— Паднаха ми очилата. Стоп-стоп!… — Миро се изтърси обратно и запълзя да ги търси.

— Те ти сега, Гергано! — чу се отгоре шепотът на вбесения Маркуч. — Ей! Оная ще си иде дорде…

— И без очила те бива. На връщане ще ги търсиш — подвикна Венци, но не мълчаливият, а другият.

Изшъткаха му.

— Какво ще види без очила? Нали го водим на бройка? — Румбата също запълзя, намериха цайсите, едновременно ги напипаха в тъмното и Миро ги пъхна в джоба си.

Подканиха се всички общо и много тихо:

— Хайде, хоп!

— На̀! — Маркуча показа среден пръст. — Аз вече не съм тука, аз съм горе. — Скочи, хвана се за гръмоотвода и опрял крака в стената, запълзя към осветения прозорец.

Мълчаливият Венци понечи да тръгне след него, сви се и тъкмо да се изхвърли, Румбата изшептя:

— Не по двама на въжето!

Оня вече беше изпружинирал, не успя да се спре, но като чу, не се хвана за телта, а просто падна оттатък, в някаква леха на двора. После се върна откъм улицата.

Маркуча стъпи на покрива, скри се, скри се и сянката му.

Любчо.

Венци.

Мълчаливият Венци.

„Доста ловко пълзят“ — завидя им Миро.

— Твой ред е — каза Румбата.

— Капитаните отиват на смърт, но не се предават.

— Тури си очилата.

— Виждам и така.

Сигурно по случайност улови стоманеното въже, но след миг само, вече пъплеше по стената. Както другите — опрял крака в нея. И сам се удивляваше, че е толкова як. Че нищо, че не пада, че превзема височината сантиметър по сантиметър. И че не знае защо го прави и какво ще прави там, на върха, на Еверест, след като беше вече казал, че покривът на света е онзи гараж долу.

„Ей така растат възможностите на човека — помисли си Миро. — Стигнеш ли покрива на света, хукваш да търсиш покрива на галактиката… До звездите се стига по този начин. И само по този…“

Да преодолее улука малко му помогнаха. Просто двамата Венци го чакаха. И не пукваха от любопитство. А бе, истински приятелчета!

— Внимавай, тука е гнило — каза единият от тях. — Да не влезеш при колегата на твоя старец. Много ще се изненада…

Миг след това зад тях тихичко се изправи Румениге.

— Натам — каза той на Миро.

— Не мога. Наклонено ми е много и хлъзгаво…

— Какво хлъзгаво бе? Обикновени керемиди — и го подтикна.

Около широкия прозорец на мансардата клечаха вече останалите.

— Връх е тая! — Маркуча отстъпи малко място на Румбата.

И добави:

— Ски’й. — Съкратено от скивай. Изобщо неговият речник обикновено се състоеше от едни съкращения.

Виждаше се просторна, висока стая. Страхотно разхвърляна и доста мръсна, пълна с картини, опрени по стените. А някои висяха, нагъчкани една до друга, големи и малки, с рамки и без рамки.

Гърбом към момчетата седеше художникът в синя престилка. Светлината от силната лампа се отразяваше ярко върху плешивото му теме и така главата на художника приличаше на земното кълбо, от което континентите и океаните са изчезнали в резултат на някаква ужасяваща природна катастрофа. Само една безкрайна пустиня бе останала.

Румбата си помисли така съвсем за кратко, защото лъскавата глава за никого тук, на покрива, не представляваше интерес.

На дивана, голям като боксов ринг или поне наполовината толкова голям, лежеше гола жена. Съвсем. Ама без нищичко по нея.

Палавей, прочутият в махалата тип, наричан още Макс и Мориц, беше я открил преди няколко дни и просто да се чудиш как. Какво е търсил по покривите този известен нехранимайко, лош пример за децата в квартала, по-лош дори и от самия Румба, който вече поначало си беше достатъчно лош и връх?…

Голата жена неочаквано каза:

— Имам чувството, че някой ме гледа.

Те чуха това.

А художникът измърмори нещо неясно.

— Не — продължи жената. — Не на твоята изложба, а сега в момента. Имам чувството, че някой наистина ме гледа.

Художникът се обърна към прозореца.

Те всички залегнаха ниско, плътно долу до керемидите.

— Глупости говориш. — Той топна четката в средата на омърляната си палитра.

— Тури си очилата — каза Румен на Миро.

В действителност Миро виждаше само една оляна и разпръсната в разни посоки светлина.

Сложи ги.

— Качихме се на покрива — каза той. — Нали това е важното.

— Глей бе, глей к’ва мадама — изшептя Маркуча.

— Бил съм на нудистки плаж с наште — обясни Читанката. — Там се срещат къде-къде… Обаче слизането винаги е по-мъчно от качването. В алпинизма това е доста известно. Чел съм.

— Стихотворение — посъветва го Румениге. — Ти напиши стихотворение.

И глупакът му с глупак взе, че се изправи в цял ръст, пристъпи и падна направо върху покривчето на гаража, а оттам на земята, добре че върху пръст, а не на тротоара.

В интерес на истината, изобщо не гъкна.

Вкупом всички си помислиха: „Имаше го нашият очилат приятел, а сега го няма…“.

Запримъкваха се надолу.

— С деца на баня да тръгнеш, да ти изядат сапуна — мърмореше Маркуча.

Миро го намериха на двора и сметнаха, че му няма нищо, но после се оказа, че му има и че кракът му е счупен. Поискаха Маркуча и двамата Венци и Любчо да го мъкнат така до къщи, но Румбата не се съгласи. Откърти клон от градината на художника, начупи го, направи шини, свали колана от гащите на Любчо. И чак тогава понесоха Читанката, а Читанката — мъж, не охна…

Ето такива работи.

Гипсът на крака му го сложи най-напред някакъв дежурен лекар, пълен левак, а после се намеси Иван, бащата на Румениге, и го подмени. Гипсът де!…

В знак на приятелство всички момчета туриха по един подпис върху белия крак на Умника. Подписите им си приличаха — усукани такива едни, съвършено нечетливи, като на някакви шефове.

Само Румен написа ясно със зелен флумастер: „РУМЕНИГЕ“.