Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шампионите ги бият в събота (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
moosehead (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Божидар Томов

Заглавие: Шампионите ги бият в събота

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: Българска

Печатница: Държавна печатница „Д. Благоев“

Излязла от печат: юли 1990

Редактор: Ганка Константинова

Художествен редактор: Васил Инджев

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Художник: Венелин Вълков

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4812

История

  1. — Добавяне

8.

Както винаги „В утробата на кита“, старата пристанищна кръчма, отрано бе пълна с всякакви типове, най-вече с пирати, които чакаха вест за плячка, за да потеглят веднага с някое старо корито през мътните вълни на океана.

И както пиеха виното, поднесено им от Едноокия, и както хвърляха заровете по грубите дъски на масата, те чуха глухото потропване на дървения крак върху плочите на тротоара отвън.

Рам-бум-рам-бурам.

Идваше техният капитан.

Зарадваха се. И само Едноокия този път се уплаши, макар че тъкмо капитанът бе неговият най-добър клиент — изяждаше и изпиваше по толкова, колкото целият екипаж наведнъж.

— Здравейте, храбри акули! — изрева капитанът с глас на двеста морски урагана. Мощното му тяло се приведе, за да мине през вратата. — Хей ти, Еднооки! Казах „акули“ и се сетих: днеска искам филето ми от акула да е с повечко червен пипер и с пържени картофки. Ама много тънко нарязани, прозрачни да бъдат, по дяволите…

— Слушам, капитан Миро — на по-развален от всякога испански промърмори съдържателят.

— Не те чух, морска сирено! — пошегува се грубо и по навик капитан Миро. — И не виждам да тичаш към кухнята.

Едноокия се втурна, още по-уплашен, но се спъна и насмалко не падна върху тезгяха.

— Какво му става? — обърна се капитанът към момчетата.

Те не отговориха.

Неговите пирати обичаха веселите зрелища, зрелища с повечко дрънчене на шпаги и ножове. Особено пък, ако нечие тяло полетеше накрая в морската бездна със завързана за краката или шията ръждясала котва.

Такова нещо очевидно предстоеше.

Работата бе там, че в залива тая сутрин се появи шхуната на известния нехранимайко и злодей Иларион Топузанов, наричан по-често Меридиана, отдавнашен смъртен враг на капитан Миро. Капитанът още не знаеше.

Щом му казаха, дълбока бръчка проряза гордото му чело.

За свое нещастие, точно тогава пристигна Едноокия с поръчаното ядене.

Избухването на някой от близките до залива вулкани не можеше да се сравни с яростта на капитана.

— И ти наричаш това акула, карамба? И ти наричаш това червен пипер, триста дяволи? Тая мерлуза? Тая копърка, посипана със счукани тухли?…

Съдържателят веднага падна на колене.

— Кълна се… кълна се, капитане… сър…

— Едноокия няма нищо общо с бандата на Меридиана, капитане — каза старият боцман и продуха лулата си от морска пяна. — А това наистина е филе от акула, доколкото разбирам от филета. Последният път, като го ядох, ме хвана такова разстройство, че едва не изпуснах кораба. Помните ли, ходихме да грабим сладкарницата в Санта Крус и ме гълчахте за закъснението. А мен, вярвайте, никак не ми беше до боза и тулумбички…

Със замах Миро забоде вилицата в крехкото месо. Вярно, акулско беше и той потупа по рамото Едноокия.

— Бягай. Прощавам ти.

Но Едноокия не бързаше да става.

— Недейте, сеньор…

— Какво да недея?

— Не проливайте кръв тука, в моето заведение. Губернаторът ще го затвори. Знам ви аз, замахнете ли с шпагата или, не дай си боже, с камата… Подире ви жив човек не остава…

С пълна уста капитанът каза:

— Я се разкарай!

Онзи се разкара, припълзявайки плашливо. А Миро посочи на момчетата своя дървен крак.

kapitan.png

— Вижте тези подписи. Те са на верни мои приятели. А едрите зелени букви? Можете ли да ги разчетете?

И няколко души на глас произнесоха:

— РУМЕНИГЕ!

— Да. Това е той.

— О-о-о!

— Заради него съм длъжен да ликвидирам Меридиана. Меридиана посегна на честта на Румениге.

— Отне му мадамата? — удиви се някакъв юнга.

— Трай, маляк! — изпуфка с лулата си боцманът.

А капитан Миро присви очи и се усмихна, но с такава усмивка, от която на всички запълзяха мравки по кожата.

— На приятеля ми никой не може да отнеме мадамата. Не, момчета, Меридиана му писа двойка по география.

— Ужас! — възкликна юнгата и закри устата си с ръка.

— Ужас, да — продължи да се усмихва Миро и вече гледаше към вратата.

Защото в кръчмата влизаше злодеят Иларион Топузанов, наричан за по-кратко от учениците си Меридиана. В ръка държеше шапката си, тъй като щраусовите й пера щяха да се отъркат в тавана на „Утробата“.

— Добре че сте си свалили такето, сеньор, когато идвате при мене — бавно изрече капитан Миро. — А сега бъдете тъй добър да извадите своята шпага.

— Имам чест — иронично, според злодейския си навик, леко се поклони Меридиана и в дланта му като кинжал и по погрешка навярно, блесна учителско тефтерче в сребриста подвързия.

Миро се извърна с погнуса.

— Бъдете мъж! — укори той своя противник.

— Вие кой номер сте? В класа ми, искам да кажа?

— Аз съм за вас последен номер. — Лъскавото острие вече трептеше, изпробвано неведнъж в двубои на палубата и на суша.

Противникът само замахна с шпагата си, а после момчетата отнесоха бездиханното негово тяло на кея и като го държаха за ръцете и за краката, залюляха го, провикнаха се:

— Ат, два…

Хвърлиха го и само след миг, само миг след като тялото изчезна, се появи остроноса глава на акула и ако можеше да говори по човешки, непременно щеше да каже:

— Мерси.

— Вино за моите хора — кратко произнесе капитанът. — И сандвичи, каквито пожелаят.

— Да, капитане — отвърна Едноокия, доволен, че опитната ръка на капитан Миро бе извършила всичко така ловко и не се оцапа кой знае колко подът.

А Миро сложи очилата си.

До този момент бе зяпал без тях в пространството. Забелязал беше, че всяко пиратско приключение се наблюдава много по-добре, когато е махнал очилата. А то иначе — я котка се покатери по дървото отсреща, я някой вземе да си бъзика колата долу или момчетата се хванат на мач.

Напоследък не им вървеше играта — Румбата не играеше. Ходеше на тренировки. Риташе там с други, добри като него, а на паркинга вече цареше лудост и безумие, Маркуча току пердашеше онези, които се опитваха да му набутат някой гол…

Телефонът от сума ти време звънеше, но Миро не вдигаше слушалката.

Бе отворил своята тетрадка, за да запише новото си кратко стихотворение:

Може да си вода гола,

но се ежиш тук и там.

Ама щом ти вкарат гола,

вече не си тъй голям.

Добави после отгоре: „Посвещава се на Маркуча“.

Рам-бум-рам-бурам — изтрополяска с гипса до масичката с телефонния апарат. Не вярваше да го търсят художниците. Какво ли биха могли да му кажат? Най-много да не се приближава до хладилника. Че защо да се приближава? Не е гладен, не е гладен, никак не е гладен, не обича да яде, не яде… И по-важно — в хладилника нищо не е оставено.

Художниците го възпитаваха по странен начин. Казваха му:

— Мирославе, трябва да знаеш, че в кухнята е скрита луканка. Има сирене, топъл хляб и чесън. Но ти не трябва да ги търсиш. И така ще закалиш своята воля. Опитай се.

Той се опитваше. Закаляваше. Но в кухнята нямаше скрита луканка, нямаше сирене, топъл хляб и чесън. Изобщо! И най-закалената воля би се възмутила от подобни нагли лъжи.

Опря слушалката до ухото, а отсреща се чу само сигнал.

— Ало — изрече механично, колкото да оправдае куцукането си до телефона.

— Ало-мало и аз съм вече тук — обади се зад гърба му Румбата. — Ти, както винаги, оставяш вратата отворена.

— Тук няма нищо за крадене. Хладилникът е празен — изстена Миро. — Представяш ли си?

— Истинска трагедия — съгласи се русокосият. И протегна към своя очилат приятел малък пакет. — Вземи.

— Какво е това? Какво е това! — възкликна пиратският капитан.

А вече виждаше, че в омазнения вестник има две принцеси, не принцеси от приказките, а препечени филийки с кайма, имаше там и кроасан един брой, и две тулумбички, приятен спомен от набезите в Санта Крус.

— Ама какво правиш? — извика с пълна уста. — Нямаше нужда…

— Моля ти се, аз за истински приятел и чужда кокошка мога да заколя…

— Наистина ли? Е, не бива. В готварската книга пише, че за кокошка трябва тенджера с налягане. За да стане бързо. Пък художниците… Те, разбираш ли, такава тенджера като че ли нарочно не купуват… Нарочно!

За миг всичко, донесено от Румбата, изчезна, мазният вестник отлетя през прозореца.

— Така. Сега вече няма и следи — доволен каза пиратът.

— Най-напред ти позвъних по телефона. Долу от автомата. Като не се обади никой, разбрах, че си сам.

— Тъй, тъй. Правилно си постъпил — размекнат от принцесите, кроасана и тулумбичките, отговори Миро.

Какво, ако сега изведнъж дойдат художниците? Какво пък толкова чак, ако заварят Румбата до леглото му? Те са забранили на Миро да играе с това палаво и много лошо момче, да, вярно, забранили са. Обаче? Обаче нима двамата играят? Не. Може би палавото и лошо момче е получило поръчение от другарката класна да дойде да се поинтересува за здравето на гипсирания, да му покаже новите уроци и така нататък…

Че нали заради Румениге преди малко Миро Цайси само с едно мушване на шпагата очисти злодея географ? Нямаше ли пак заради него, заради Румениге, да се справи с добрите заблудени художници?

Уморен от най-различни и толкова богати впечатления, с претоварен от акули и принцеси стомах, дебеланкото вече се унасяше, когато чу приятелят си да казва:

— С тебе можем да уредим страхотен бизнес.

— Мъ-хъм — измърка.

— Аз ще те храня обилно — твърдеше русокосият. — Доколкото ми позволяват възможностите.

— ’стве’но[1]

— Не спи като ти говоря.

— Аз не спя. Храносмилам.

Тук Румбата-Чандлър-Мандлър направи за себе си едно огромно откритие: първо е трябвало да уреди бизнеса, а после да нахрани своя лакомичък приятел.

„Следващия път, следващия път ще знам…“

Румен наблюдаваше щастливото лице на очилаткото. Спеше си оня, посумтяваше, беличък и розовичък, цайсите му проблясваха, щом от прозореца върху тях попадаше лъч светлина.

— Шгонпраим[2] — произнесе в съня си Миро, но и сам не знаеше пред кого го казва, дали пред Румбата или пред своите пирати.

А русокосият, той какво? Помисли си: „Побъркано е момчето на темата Санта Крус и «В утробата на кита». Ама да не би аз да съм по-свестен? Кой си представя, че е Румениге, че е Чандлър-Мандлър?…“.

Въздъхна.

Стана.

Взе черен флумастер от бюрцето на своя приятел. Флумастерите, и писалчиците там стояха прилично наредени в глинена чашка. И учебничетата подредени. И тетрадчиците. Една разтворена — със задачки. По математичка. По физичка. По химийка. А може би по някакъв чужд език? Едва ли Румбата бе човекът, който ще отличи от пръв поглед тези учебни предмети един от друг.

Внимаваше да не докосне тетрадките, сякаш се пазеше от зараза, от някаква тропическа болест.

— Що мене не ме хване някаква тропическа болест, а? — викна. — Че да видиш как всички книги ще ги погреба в мазето… Учебниците, дето мъчат децата, де! А не онези за Чандлър… А за Мандлър още не са измислени. Трябва да накарам Миро да ги измисли. Страховитият детектив Мандлър, неизвестен още на публиката, влиза в нощния бар и…

Той зае положение за стрелба, насочи флумастера срещу фикуса:

— Па-па-па… — После се извърна към вратата, замахна с крак високо и с каратистка хватка повали влизащия, чието лице не различаваше добре в полумрака.

Прас-прас.

Ясно.

Оня лежи като утрепан и сигурно е утрепан.

Мандлър на гръб измъква навън тежкото тяло на ранения Цайси.

— Аз ти спасих живота. Сега направи нещо за мен.

— Ти ми спаси живота — ясно произнесе Цайси, както хем дълбоко си спеше. — Какво искаш да направя за тебе?

— Къртиш ли?

Дебелият не отговори.

Тогава Румбата с нетрепваща корава ръка изписа с флумастера върху бялото чело на своя приятел: „ТИ СИ ПЪПЕШ И КРЕТ“.

Искаше да бъде: „Ти си пъпеш и кретен“, но челото на Миро се оказа тясно.

А как да не е кретен? Болен-болен, пък тетрадките отворени на бюрцето му. Дали не се бои — ще пропусне нещо от науките… О-о-о! Върви го храни тоя ми ти тип!

— Утре пак ще дойда.

Цайси обаче вече спеше дълбоко.

— Яденце ще ти донеса.

— М-м-м-м… — блажено измърка Миро.

Румбата с повторно каратистко движение вдигна крак, с пета отвори едната врата, после по същия начин — втората. И този път нямаше да остави отпечатъци. С лакът придърпваше вратата да се затвори подир него.

„Като не свършихме една работа — каза си, — поне да идем да свършим друга…“

Отиваше да търси своето вярно куче.

Бележки

[1] Естествено. — Б.а.

[2] Ще го направим. — Б.а.