Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (11)

11.

През целия път до къщи — в автобуса и пеша — Румен носеше в ръце своето вярно куче. Вярното куче непрекъснато се мъчеше да избяга и на няколко пъти ухапа със ситните си, но много остри зъби пръстите на момчето.

А момчето му говореше, но когато наблизо нямаше хора:

— Сега вече ти си моята най-голяма грижа. Първо, да те нахраня. Второ, да те дресирам. За да станеш голям, хубав и страшен. Ама преди първото още… просто се чудя как ще те вкарам у нас, без да те видят. А? Кажи ми, нали си умен?

С весели черни очета то го погледна и естествено не каза нищо.

Като истински индианец, като истински ловец или разузнавач Румбата тъй тихо превъртя ключа в секретната ключалка, тъй тихо открехна външната врата на апартамента и толкова безшумно я затвори след себе си, че не се удържа и прошепна:

— Видя ли, кученце? Твоят собственик е връх!

А то се плезеше и като че ли хич не го беше грижа.

Двамата се промъкнаха покрай кухнята, където потракваха чинии и се чуваше тананикане на нещо оперно или може би оперетно, такава една старинна музика.

В хола кучето охотно, бързо се изтърколи върху килима, подуши го и веднага направи локвичка.

— Е, защо така? Защо? — нежно попита Румен и седна срещу него на пода. — И без това ще си имам заради тебе достатъчно неприятности.

Но килимът бе доста шарен и локвичката много-много не си личеше.

— Румене! Румене!

Момчето подскочи и веднага излетя в коридора. На първо време бабата не трябваше да се среща с… Рони? Бари? Ричи? Томи?

— Да, бабо?

С ръце на кръста, баба му стоеше до вратата на кухнята. Според самия Румен бабата страхотно ставаше за частен детектив. Ето и сега: тя гледаше внука си с толкова силно, толкова изразително подозрение, че на него му се прииска да побегне.

„Нима тя вече знае? Нима тя ме е видяла, да кажем, през ключалката?… Не може да бъде!“

А всичко излизаше къде-къде по-просто: не беше очаквала, че щом го викне, и внукът й веднага ще се появи. Обикновено той не правеше така. Не бе очаквала така кротко, така възпитано да изпее като някаква отличничка: „Да, бабо?“.

— Е? — изгледа го строго.

— Ами…

Насмалко Румбата да прибави: „Случайно го намерих. Залепи се за мене и не искаше да си отиде…“. Но все пак каза само:

— Ами…

— Хм.

В разните филми точно тъй се гледат двамата детективи — единият явно няма вяра на другия, вторият с присвити очи дебне първия; пистолетите са подръка, но никой не иска излишна шумотевица.

— Значи?…

— Хайде, бабо, нека няма излишна шумотевица.

— Много се мотаеш напоследък! Нещо много се мотаеш.

Подозрението още си висеше във въздуха.

„Какво ли е направил“ — питаше се старата жена.

„Какво ли не съм направил?“ — питаше се внукът.

— Аз… — „Къде сте спасителни мисли? Къде сте индиански божества? Къде са шестото и седмото чувство, лейтенанте от разузнавателните служби?… Помогни ми, Чандлър!“

Изглежда, бе казал последното на глас:

— Помогни ми, Чандлър!…

А баба му:

— Детективът изобщо не се казва Чандлър, мили мой, а Марлоу. Филип Марлоу. Ако внимателно гледаш телевизия, което в общи линии не е редно. Щото е по късните часове.

Румениге много бързо пресметна на ум: „Щом е бил Чандлър, аз съм Мандлър. Щом наистина, както казва баба ми, онзи е Марлоу, тогава аз ставам Чарлоу…“.

Значи отсега нататък — Чарлоу.

Чарлоу замина, защото усети своето превъзходство.

Никога не би извадил пистолет срещу баба си.

Знаеше, че баба му, каквото и да говори, но го обича, него, Чарлоу.

За останалите в семейството никак не беше сигурен. Дали истински го обичат.

Даваха му по някоя стотинка. Целуваха по бузката.

Обич ли е това?

Чарлоу не знаеше.

Щеше да стане ясно по-късно. Когато открият между мебелите си вярното куче.

Вярното куче още не можеше да свикне с мебелите. Душеше ги с подозрение… Там, зад затворената врата на хола.

— Не учиш, а скиташ някъде… Бог знае къде…

— Бог няма — решително заяви Румен.

— Значи тогава никой не знае.

— Никой.

„Ето затова го харесвам, затова го обичам толкова много! — възторгна се баба му. — Защото винаги говори истината. Каквато и да е тя?“

Бабата смяташе сама себе си за страхотен познавач на децата, „… на детската душа“, както смешно се изразяваше. „Щом погледна едно дете в очите, и веднага познавам дали ме лъже.“ И всичко това, защото била дългогодишна учителка.

Обаче много отдавна, много отдавна е била. Някога си. В средните примерно векове.

— Ето сега — започна хем ласкаво, хем строго — уроците ти за…

— Нямаме да пишем, нямаме да учим — прекъсна я Румбата.

Баба му тъкмо понечи за пореден път да се опълчи срещу днешната образователна система, която не подготвя децата, а ги оставя да се шляят, и откъм хола се чу звънливо, настоятелно, нахално кяфкане.

— Какво е това?

Румен вдигна рамене, сви устни. Откъде да знае?

— Какво е това?! — още по-строго попита баба му, но не мръдна от мястото си.

Момчето изведнъж загря, че тя всъщност се страхува, че не смее да провери.

„О, приятелю, Мандлър Чарлоу, тебе пак те огря лъчът на щастието!“

— Сега ще видя, бабо, ти почакай тук.

Трябва да си пъргав като пантера, за да влезеш в стая, зад чиято врата лае малко кученце — така да влезеш, че то да не се измъкне, да не притича през коридора и там, пред кухнята, да се пъхне в краката на баба ти.

Но Мандлър Чарлоу бе наистина ловък като пантера. Че и повече.

Той прегради ъгъла на хола с фотьойл, приближи го до канапето и пусна кутрето там като в бебешка кошарка. То се разквича ужасяващо. По килима имаше още няколко локвички. Май бяха четири. Малки.

Румен излезе обратно в коридора. Мислеше, че баба му може да е забравила вече и да се е прибрала в кухнята. Но тя чакаше. Чакаше и мълчеше.

— Нищо не може да се разбере — каза той.

— Как така?

— Някакви шумове от улицата.

— Я ме погледни в очите!

„Сега ако можех да се разплача…“

— Веднага изхвърли това животно от къщи! Веднага.

Тогава той се изправи на пръсти. „Ех да бях трийсет-четирийсет сантиметра по-висок!…“ — и викна:

— Изхвърли го ти! Ето — върна се, отвори вратата и рязко посочи вътрешността на стаята. — Хайде. Може и през прозореца. За да умре веднага. Да не се мъчи. Действай! Щом си толкова жестока, щом…

— Ох, господи! — Баба му хлътна в кухнята.

— Господ няма — за втори път заяви Румениге.

Помисли малко, помисли, взе кученцето под мишница и излезе.

— Гладни сме, нали? — говореше му. — Гладни сме много. И двамата. Обаче на никого няма да се молим. Ще търпим.

В интерес на истината, хич не му се търпеше. И на кучето също. Отвсякъде, от всички пролуки, от всички апартаменти, където имаше поне по една скрита баба, идеше сочна, вкусна миризма на пърженко, на печенко, на вареничко.

Докато излезе на паркинга, успя да измисли име на палето. Набързо се отказа от всякакви там героични Рекс, Бък, Ред, Грег, от възлигавите други, завършващи на „и“. Малкото приличаше на бийтълс. Джон, Пол и Джордж отпаднаха веднага. Оставаше четвъртият. И готово.

С барабаниста на бийтълсите в ръце Карл-Хайнц Румениге, наричан от приятелите си Ка̀ле, излезе на паркинга.

Играха, както все по-често се случваше напоследък, без него — футболче някакво. И не го забелязаха дори. Крещяха като ненормални: подай, подай…

„А защо да им подаваш? Какво ще направят те с това чудно нещо топката, когато тя дойде в краката им? Не знаят. Искат само да им я подадеш. Ега ти!“

Две малки момиченца довтасаха.

— Ауууу, колко е сладко — записука едното момиченце.

— Ауууу, какво е миличко — записука другото.

Страхливо протегнаха към него — всяко момиченце по едно пръстче.

— Може ли да го погаля? — попита първото.

— Погали го.

— Мерси.

— Значи учиш френски?

Момиченцето вече храбро и още неухапано, галеше Ринго по врата и се позабави с отговора.

— Защо? Не. Уча пиано и балет.

А другото:

— И аз да го погаля… Уф, как искам да си имам едно та-кооооо-ва!

— Че какво ти пречи?

— Нашите не дават.

— Че на кого дават?

Момиченцата се спогледаха.

— А може ли да го подържа малко? — Първото явно беше по-смело. Дори протегна ръце.

— Дръж.

— Мерси.

— Мерси е на френски. На български беше някак си другояче.

— Та-кааа ли?… Ох, сладурчето ми, ох, на каааа-ка!…

Идиотчетата от паркинга ритаха идиотския си футбол по най-идиотския възможен начин. Тичаха вкупом подир топката, събираха се и само дето не се качваха един връз друг.

— Можеш ли да го вземеш до пет часа? — попита Румен, наблюдавайки внимателно играта. — Щото искам малко да поритам, а после трябва да се развея до даскалото за известно време?

— Ох, не. — Момиченцето просто се уплаши. — Не, в никакъв случай. И аз трябва да се помъкна към това, как го нарече. Знам за какво се отнася, но не, боя се, че няма да мога.

— Па чу̀пи се — посъветва я приятелски Карл-Хайнц, наричан от някои Ка̀ле, а от други Румба. — Чу̀пи се, какво ти пука. Аз не мога, щото съм ги нанизал едни! А резнат ли ми поведението и в отбора ще ми бият дузпата. Червен картон, бейби.

Онова явно нищо не разбираше.

— Чупи се от даскалото за днеска.

— Боя се, че не разбирам. — Беше, очевидно, дете на много културни родители.

— Не ходѝ.

— Ау! А баба? Божичко, в никакъв случай.

Той си помисли: „Това, жените, са страшно религиозни същества, независимо от възрастта им“. Но не поучи малката, не й обясни, че всъщност бог няма.

— Добре. Поиграй си с песа малко, докато ритам.

— Вие сте много добър.

Румбата едва не се парализира. За пръв път през живота му се обръщаха към него на „вие“.

— Момиченце, ти си връх — каза й. — Видиш ли зор в някой случай, идвай да ми ревеш на рамото.

Момиченцето нищо не загря, завъртя глава и изцвърка:

— А кучето? Как се казва кучето?

На Румбата не му направи впечатление, че малката не попита как се казва той самият. За него подобни въпроси нямаха никакво значение.

— Чакай… Как беше? Ленън… Не, Ринго. Казва се Ринго.

С разклатена футболна походка Румбата се появи в средата на игрището. Изчака да изпуснат топката и я пое. Поработи малко с външен фалц, поработи с вътрешен, меко я вдигна на главата си, веднъж-дваж-триж чукна с чело…

Неговите приятелчета бяха в момента толкова подвижни, колкото тухлите, дето отбелязваха двете врати.

— Глей го бе! — щастливо викна Маркуча. — Румениге!

Сигурно мислеше, че ако не каже на момчетата кой е тоя, и те направо няма да го познаят.

Русокосия смъкна топката на асфалта и я закова под маратонката си. Усмихна се на приятелите и ги попита как върви.

— Футболът е велика игра — отговори Любчо, човекът с най-силния и най-неточен шут в пространството между „Красна поляна“ и „Руски паметник“. Наричаха го по тоя случай: „Село, село, топка не видело…“.

— Ама тре’ва ’а мо’еш ’а я играеш — нежно му обясни Маркуча.

— Няма значение — каза Карл-Хайнц.

— Как така?

— Ей така. Можеш — не можеш, няма значение. Трябва да си падаш по нея. Ако си мислиш, че Миро…

— Цайси? Ега ти кьопчото!

— Мъри, не ме прекъсвай. Ще си прекъсваш даскалите в даскалото. Мене — не… Та ако си мислите, че Миро не се кефи, даже когато се спъва в ей това нещо — той елегантно, с пръстите на крака си отново вдигна топката във въздуха, — много, значи, се лъжете.

Близнаците се ухилиха като спукани пъпеши. Тук само Миро Цайси Читанката по̀ не го биваше от тях в тая игра, футбола.

А Маркуча, зажаднял напоследък за истинско мачле, с Румениге вътре, се извърна към Еднаквите:

— Я да не се хилите, че мо’е ’а ви напра’им двете усти на чет’ри.

И към Румбата:

— Аре, Румба!

— Аре, ама… — Румен се огледа, сякаш броеше момчетата. Сякаш искаше да провери дали са достатъчно за хубав мач.

А на паркинга бяха почти както винаги: Любчо, Кирчо, Павката, Еднаквите братоци, двамата Венци, Маркуча и няколко маляка.

Достатъчно. Даже с един в повече.

— Тоя да се разкара. — Ка̀ле с мека китка замахна към Павката, сякаш искаше да пропъди муха.

„Разбрал е! — ужаси се Павката. — Разбрал е какво сме се наговорили с Теофанчо. Сега вече живот няма.“

Въпреки това се наежи, сви юмруци, набичи глава.

— Кажете му — продължи Румбата — да се маха, щото аз с него не приказвам.

— Как да не приказваш — орепчи се Павката. — Веднъж ме напсува.

— Псуването не е приказване — обяви Русокосия и отново замахна, сочейки някакви далечини. — Марш вкъщи!

— Вкъщи! Ти ще кажеш!

— Добре. Където искаш. Но по-далече.

— Аре, чупката — добави Маркуча.

Павката заплете крака, отдалечавайки се. Мърмореше как на всички ще… В общи линии не си представяше на кого какво ще направи, но за Румбата знаеше добре, виж, за Румбата знаеше. Измислили го бяха с Теофанчо — умно, хитро и както трябва.

На паркинга почна мач, какъвто отдавна не бе имало. Румбата царуваше, бог, истински бог, какво ли само не измисляше.

Маркуча играеше с глава без грешка; Любчо, за собствена изненада, на два пъти перна голове; мълчаливият Венци изфинтира веднъж самия Ка̀ле; другият Венци си пукна устната от натягане — тресна се в твърдото чело на Маркуча; Еднаквите, Еднаквите дори, се справяха сносно и ако се случеше да се сритат (Румбата ги бе сложил един срещу друг), викаха си: „Да прощаваш, брато!“.

Този ден и маляците станаха футболисти.

Кой знае колко щеше да продължава мачът, ако едно от малките момиченца не се бе приближило до тъчлинията. То издебна Румениге и му каза — а, какво ти „каза“ — изцвърча свръхсили:

— Батко, училището вече трябва да е почнало. — И му протегна кучето. — Вземи.

На Румбата потта му капеше от веждите право в очите. В първия миг не разбра какво му подават.

— О-о, Ринго! — И се обърна към останалите — Не стига ли, а?…

Не им стигаше. Можеха да ритат до залез-слънце, докато топката се виждаше. След малка пауза биха могли да ритат и после, щом бъдат запалени неоновите лампи. Не искаха да обядват, не искаха да ходят в даскалото и нямаше да обядват, и нямаше да идат днеска в даскалото. Всички до един.

Но като видяха Ринго, се развикаха:

— Твое ли е това страшно куче?

Двете момиченца се отнесоха към даскалото, а Румбата каза:

— Да, това страшно куче си е мое.

— Ще стане голямо, виж му лапите — каза Венци.

— Ще стане — съгласи се Румбата. — Затова съм го взел. Служебно куче.

— И каква порода е? — наивно попита единият Еднакъв, може би Ники, а може би Драго.

— Я па ти! Ще седна на тебе тъкмо да обяснявам. Ела ме питай в приемния ми час.

Тъй или инак, но се застягаха за даскалото, кой се отби вкъщи, кой тръгна направо.

— А ти? — попита Любчо.

— Аз как? С кучето?

— Е, няма начин.

— Няма начин. Да го оставим малко у вас?

— А-а-а…

— Ясно.

— Съжалявам, братче.

— Добре. Кажи на класната, че съм умрял.

— Как?

— Кажи, че ме е сгазило трабантче. Истинска трагедия.

— Може. Но аз не съм видял. Чул съм от…

— От Павката.

— Не е лошо.

— Приятел?

— Приятел!

И си плеснаха дланите юнашки.