Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шампионите ги бият в събота (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
moosehead (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Божидар Томов

Заглавие: Шампионите ги бият в събота

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: Българска

Печатница: Държавна печатница „Д. Благоев“

Излязла от печат: юли 1990

Редактор: Ганка Константинова

Художествен редактор: Васил Инджев

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Художник: Венелин Вълков

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4812

История

  1. — Добавяне

2.

А по-късно, към обед, младият човек, когото доскоро всички наричаха Румениге, а сега вече почти никой не го наричаше тъй, вървеше по улицата с парченце недоядена пица в ръка.

Размишляваше за своето изчезнало — там нейде, в Швеция или чак в Швейцария — име.

„Ще трябва — рече си — да поговоря с Иван по този въпрос май… И що толкова рядко се навива да говорим за живота? На него като на Пухчо все пустото даскало му е в главата.“

Иван се казваше баща му, а на майка му вкъщи викаха Пухчо, галено от Валентина. Пухчо имаше бодли и остри зъби, беше страшен и непреклонен, но много красив. Да си красив е добре, но нали трябва да бъдеш и хармонично развита личност?

Ето класната например е хармонично развита личност — щом я видиш, всичко ти става ясно. Гони до дупка и за нищо ти намалява поведението.

Такива мисли се търкаляха в главата на Румбата — една мисъл застигаше друга, изпреварваше я и пак се връщаше, а после двете мисли отстъпваха място на трета: че пицата с шунка, както ти я пробутват, също не бива да се смята за хармонична, защото е гадост: жилава и почти без шунка. А името й е красиво.

Румен я захвърли в кошчето за боклук.

„Възпитаните деца — помисли с гордост за себе си и веднага се поправи: — … възпитаните младежи хвърлят боклука само там, където му е мястото.“

Тогава видя момичето.

Има моменти, когато един футболист може светкавично да се превърне в детектив. С Румен това се случваше по няколко пъти на ден.

И тъй:

Детективът с точно премерено движение изпрати пицата в кошчето за боклук.

Тогава острият му поглед попадна върху странната дама. Румен веднага разбра, че тук нещо не е наред.

— Какво? — запита се, но не избърза с отговора. От опит знаеше, че ще открие загадката малко по-късно.

Момичето, отбелязано от него като „Обект Странна дама“, бе загърнато във вехто синьо палто — съвсем ненужно в топлия ден на ранната есен. Палтото бе дълго, но под него се подаваха крачолите на пижамка. Всичко това накара детектива да промени посоката на своето движение. И вместо да се качи на автобус номер единайсет в направление североизток, той взе автобус номер седемдесет и пет, чието направление му бе съвършено непознато. Забеляза мимоходом номера на колата: С-22-46-ТБ.

Билет не продупчи. Детективът нямаше нито подобни навици, нито билети. Зоркото око и бързият професионален рефлекс винаги досега го спасяваха от мафията, контролираща пътниците в автобусите, трамваите и тролеите.

Обектът Странна дама бе на възраст приблизително около неговата собствена — не по-малко от единайсет години и в никакъв случай не повече от тринайсет…

Румен бе чувал, че да се забърква човек в истории с жени е опасна работа. И бе го чувал хем от баба си — също жена, макар и по-стара. Сети се за нея, щом видя накъде отива автобусът: съвсем на другаде, съвсем наникъде, съвсем не накъдето трябва. Немилостиво отдалечаваше той частния детектив от родния му дом.

dama.png

А на балкона на родния дом сигурно вече стоеше баба му и викаше:

— Румене! Руменеее! Ще закъснееш за училище!…

„Ама много важно! Ама голям праз! — отвръщаше й мислено момчето. — Тръгнал съм да спасявам човек, изпаднал в беда, а не да…“

Какво не и какво да, той не можа да определи. А и не бе нужно. Изпадналият в беда наистина се возеше на задната площадка, гушеше се в дългата синя дреха и сякаш се мъчеше да се укрие в нея.

Хората попоглеждаха момичето, но кой знае какъв интерес не проявиха и това беше добре — просто го бяха оставили на спокойствие, макар че…

Румбата не бе стъпвал в болница, въпреки своя твърде рискован живот на футболист и частен детектив. Не бе стъпвал в болница, въпреки че баща му Иван там режеше хората и с това изкарваше половината от хляба на семейството.

Все пак веднага ти ставаше ясно, че дългата синя дреха не е никакво палто, а болничен халат, и че пижамката отдолу не е мамината, мамина на момичето, пижамка.

„Оттам най-често бягат откачените — бързо мислеше Румен. Колкото и да беше детектив, той сега се чудеше какво да прави. Просто ей така беше тръгнал подир момичето. И сам не знаеше дали за да му помогне с нещо, а с какво, как?… — Значи откачалките бягат, а после ги връщат и…“

Някак си не му се искаше да върнат момичето при другите откачалки. Бият им инжекции там. Едни от тях си въобразяват, че са Наполеони, други…

Стой, стой, сети се изведнъж, едни си въобразяват, че са Наполеони, други се представят за Кирил и Методий, а трети може би се броят за Румениге, за частни детективи, за Чандлър-Мандлър и така нататък, а? Тогава? Какво излиза в края на краищата?

На Румбата хич не му се щеше да си отговаря на въпроса и въобще съжали, че сам си го е задал.

И поиска да отвлече момичето, да го скрие, и да не позволи да го върнат при откачалките.

Направи крачка към него, но повече не посмя. Какво да му каже? С момичета изобщо не умееше да разговаря. Не познаваше момичета, с които да си струва да разговаряш.

Автобусът спря насред непознат комплекс до някакви павилиончета.

„Време е вече да слизаш, моето момиче. Инак, додето се върна, и даскалото ще свърши“ — мислено я посъветва Румбата.

И тя наистина слезе. Изчака малко — хитра, виж само колко печена, връх! — изниза се в последния момент. Всъщност не в последния, а в предпоследния, защото и детективът си го биваше. Докато скачаше, задната врата едва не му захапа опашката.

„Добре че не съм котарак. Колко щеше да бъде по-кратък животът ми!“

Улица, пресечка, трафопост, завой наляво. Детективът се мъчеше да запомни обратния път.

Хората пак тъй позаглеждаха момичето с болничния халат и нищо. Какво им влизаше на тях в работата, че някаква си откачалка се е чупила от откачалницата? Нали не им напада децата, нали не им изяжда киселото мляко с вилица?…

„Ей, щураво, спри се! — едва не викна Румениге. — Не се навирай при ваште, ще те върнат обратно. Старите нямат милост!“

Странната дама не го чу, понеже той всъщност нищо не извика. Тя влезе в някакъв скапан вход. Отдалече Румбата едва го запомни измежду останалите — все еднакви и все еднакво скапани. Познаваше ги добре той тия входове с еднакви изтърбушени пощенски кутии и с тъпи надписи по цокъла на стените.

Почуди се да иде ли след нея, но бързо се отказа. Какво — ще звънне у тях и после?

Ако беше истински оперативен работник, друга работа. Съвсем друга:

— Извинете, вие ли сте бащата на Странната дама?

— Аз съм. И какво? Ще я пратя обратно в лудницата напук на всички вас. Е?

— Е? Ето какво, приятелче, плюй си зъбите, сам, преди да съм ти ги избил до един.

Ритник по вратата, удар в корема, дулото на пистолета опира в слепоочието на оня, а оня квичи:

— Извинете, Чандлър-Мандлър, просто не ви познах в първия момент. Искате ли да се ожените за дъщеря ми?

— Дъщеря ви ми харесва, сър, но това все още не е всичко.

И така нататък.

Какви ли не работи. Какво ли не може човек да си представи, докато чака на улицата.

Страхотно точният часовник „протекшън-кварц-г-шок-хонконгско-куче-марка“ отбелязваше с безупречна точност, че по българско време даскалото е почнало. Румбата не се и опита да си спомни какво имаха първия час. Подробности, подробности някакви. Очевидно и за втория нямаше да стигне — автобус обратно, пък и докато търси тетрадките из къщи, ужас! Ужас за цял живот. И бабичката там — бръм, бръм, аз ако ти бях учителка на тебе, бръм, бръм, бръм, на Иван ще кажа, на Валентина ще кажа. После я каже, я не каже. Но от бръмченето й на Румениге най-напред ще му се завие свят, а после и съвсем ще умре. Пука му, че ще плачат вкъщи всички като големи зелени крокодили и училището ще го облепят с некролози: „Отиде си, напусна ни Руменчо и със своя благ характер завинаги ще остане с нас. Точка, нов ред. От другарката класна и от другарката директорка, и от неговите другарчета последен поклон“. А той ще си отиде наистина, възседнал кон като индианците — в Безкрайните ловни полета. Или по-скоро зад кормилото на някой „Ягуар“, двеста коня — прас пред кабинета на Чандлър.

— Позволете, сър, да поработя малко за вас.

— Какво говорите, сър. — Онзи ще свали крака от бюрото си. — Аз добре ви познавам, Мандлър. За мен е чест да изпълнявам заповедите ви.

И ще му даде един колт, калибър девет, и бомбе.

— Може би ще пожелаете и пура, Мандлър?

— Не пуша, колега.

И така нататък.

Румбата не посмя да ритне с крак вратата на блока — щяха да се изпотрошат стъклариите. Отвори внимателно, но като чу скрибуцането на асансьора и видя, че светлинните на таблото му пълзяха надолу: 8-7-6-5, бързо излезе обратно и малко се отдалечи.

„Е, сър, не е ли време да си отиваме? Преди възрастната лейди да е звъннала в «Пирогов», в милицията, в училище, в пожарната и още кой знае къде?“ — Така си помисли. — Но докато да се обърне и да тръгне към автобусната спирка, видя обектът да излиза.

— Тук първи. До всички коли. Започваме акцията. Прикривайте ме — съобщи Мандлър-Чандлър по радиостанцията и се хвърли напред.

Искаше да й каже:

— Госпожо! И аз съм ненормален като вас. Непрекъснато си въобразявам разни работи.

Не, не трябваше да й казва така. А:

— Ние с тебе сме в еднакво положение. Тебе те търсят. И мене ме търсят със сигурност. Баба ми сега звъни в „Пирогов“, в милицията, в училище и още по-страшно — на майка ми в службата. Давай да бягаме.

Дали момичето ще попита: „Къде?“.

За да може той да отвърне: „Знам къде!“.

А тя да вземе пък да му каже: „Знаеш — грънци“.

Или: „Я се чупи!“.

Направи обход, отиде далече вдясно и се приближи отстрани към нея. Тя явно се чудеше накъде да хване.

— К’во? Няма ли ги ваште?

Майко мила, как го погледна!

— Я се разкарай — му каза много тихо, но много ясно. Като че искаше да извика, но нямаше глас.

— Ние с тебе сме в еднакво положение — кротко изтърси Румбата. — Тебе те търсят…

— Никой не ме търси…

— Търсят те. И мене. Също. В „Пирогов“, ако си чувала. Има такава болница…

Тя го гледаше внимателно с грамадни кафяви очи. Лицето й беше бяло — слънце не видяло.

— Ако ми приказваш за болници, ще те ухапя.

— Хайде. — Румен й протегна китката си.

Момичето не го ухапа. Седна на стъпалата пред блока, като внимателно подви под себе си полите на халата.

— Ти… крейзи ли си?

— Ай донт спийк инглиш, бой. Ай спийк онли френч. Ъ литъл. Енд рашън ту.[1]

Мандлър беше просто, здраво момче от Дивия Запад и кракът му не бе стъпвал в Лондон, ако така наричат английската столица. Просто някак си не му се отваряше път за натам. Но знаеше със сигурност едно — тъкмо в Лондон говорят така, както говореше Младата дама.

И щеше да й го каже. Но премина бабичка с пазарска чанта, поспря се и попита момичето:

— Руме, чедо, оздравя ли, баби?

„Ега ти речника — помисли Румениге, — ако класната я чуе тая к’ви ги реди, ще си изгризка читанките.“

— Оздравях.

— Хубаво, хубаво, че то татко ти и майка ти каквото…

Румбата изключи слуховия си апарат, докато бабето ги кудкудяка едни, кудкудяка, пък накрая припляска с крилца и си отлитна.

— Хубаво стана, че се запознахме — каза Румен и също седна на стъпалата, но не съвсем близо до момичето.

— С кого? С Баба Яга ли? — То се усмихна.

— И с нея също. Изобщо вашето блокче тука, май че е на кокоши крака.

— Внимавай, щото сега и аз ще яхна метлата.

— Не е страшно. Знам магия…

— Коя? За конския косъм ли?

— Нея. Конски косъм, зъб злодейски…

— … кукумяу тилилейски… Тцъ. Тая важи само срещу дъртите вещици. За малките вещички трябва да научиш нещо по-ново.

— Какво?

— Няма да ти кажа. И изобщо се разкарай. От автобуса още те видях, че се лепна за мене.

— Мислех, че имаш нужда от помощ.

— И как ми помогна? Кал ми направи, ето така.

— Кал? Аз?

— Ами ти, да. Баба Яга сега в супера ще ги задрънка едни… — Момичето си преправи гласа на треперлив и едновременно завнимава да не си изплюе изкуствените челюсти: — „А пък да знаете Румето! Дошло-недошло от болницата, още дрешките си не преоблякло, а вече мъкне ли, мъкне гаджета… Върти се покрай нея един там! Идете, госпожа Петрова, да видите, косата му като слама, такава една, никаква…“

— Хайде бе, никаква!

— Аз нищо не съм казала. Така бабичката ще каже.

— И какво? После тебе ваште… Ще те бият ли?

— Мене никога не ме бият.

— А мене само в събота.

— Защо?

— Тогава са по-свободни. И им остава време за къщната работа. Е, да вървя. Заседях се. — Неохотно се изправи.

Тя го изгледа от долу на горе. Ама пък беше красива, хей! Ако не беше и толкова шантава, Мандлър-Чандлър щеше да се ожени за нея. И да я използва в детективската си работа. Да му разпъжда вещиците с разни магии и контрамагии.

— Да вървя, рекох — промърмори Румбата, помайвайки се. — Накъде ли се пада автобусната спирка.

— Натам.

— Аха. Е, хайде.

— Хайде.

Той направи крачка-две и спря.

— Все пак приятно ми е, че се запознахме.

— Джентълмените са си джентълмени. Ти сигурно отстъпваш на възрастните място в трамвая… Все пак не чух вашето име, сър.

— Като тебе се казвам.

— Е, какво пък, ще го преживеем. Никой не си избира името, нали така?

— Но може да получи друго. За награда.

— Я виж?

— Аха. — Румбата се върна и седна отново на стъпалата. — Глей сега…

— Казва се: гледай сега.

— Да де… В нашата махала има един, викат му Палавей. Представяш ли си? И още му викат Макс и Мориц.

— О-о!

— Точно. Връх!… За Маркуча и за Читанката-Цайси няма да ти приказвам, то си е ясно.

— Чакай, чакай. А оня — Макс и Мориц — наистина ли е толкова печен, че го кръщават за двама? Хем Макс, хем Мориц?

Интересът на Красивата млада дама към бандита Палавей-Макс и Мориц никак не се хареса на Румбата.

— Е… виж сега… на него просто не му пука. Той има само баба… Майка му умряла, баща му заминал нанякъде… Просто късмет.

— Късмет?

— А какво друго? — Румбата се ядоса. — Тебе сега, като се върнат ваште и като те натикат отново в болницата, а? Него баба му копче не…

— Добре де! — Момичето с тъничкия си показалец бодна коляното му. — А ти някакво такова име спечелил ли си? Или ти викат Руми Сламката.

— Мене ме наричат Румениге, пиленце — примижа той. — Карл-Хайнц, пише се с тиренце. Просто защото мога… Бе какво ти обяснявам, жена от футбол разбира ли?

— Случва се и това — спокойно, равнодушно каза момичето.

— Случва се.

Двамата помълчаха. Мина време, и то доста.

— Изчезвай вече. — Румето стана. — Изчезвай, че сега ще дойде госпожа Петрова. И още цяло стадо бабички. Да ми видят гаджето.

Румбата отново направи крачка-две и се обърна.

— А ти що не изчезнеш заедно с мене?

— Навеки ли?

— Що не?

Момичето се изправи рязко и рязко хвана Румен за ръката.

— Да тичаме — предложи шепнешком. — Докато не са дошли бабите Яги.

Но не можеше да тича, задъха се бързо, почти спря, притисна с ръка корема си, завъртя глава.

— Я ме остави. Аз май трябва да се върна в болницата…

Без да пуска ръката й, Румен се чудеше какво да отвърне. Той знаеше добре — болниците са за болните хора и обратното. От друга страна, щом е избягала оттам, значи болницата не е за нея. Да речеш „да“, ще сбъркаш, да речеш „не“, ще сбъркаш, а „да“ и „не“ едновременно никакви ги няма.

— Дръж се — промърмори, докато съобразяваше какво да прави по-нататък. Бе сигурен само в едно: в никакъв случай нямаше да пусне ръката й.

„Защо съм Чандлър, защо съм Мандлър, защо съм Карл-Хайнц с чертичка между двете имена, ако не мога да ти помогна? Ако не мога да измисля нещо? Ако не мога да те заведа там, където ще ти бъде добре.“

— Къде те боли? — попита, за да спечели време.

— Никъде. Само не мога да тичам.

— Тогава ще вървим бавно. Ето така. Почни да си местиш задните лапички.

И тръгнаха бавно.

— В автобуса ми става лошо. — Румето взе да капризничи. — Не искам с автобуса. Изобщо, къде отиваме?

— Кой ти е казал, че ще отидем там с автобус? Не мърдай! — Той я остави на тротоара и решително излезе насред улицата.

Размаха ръце и още първата кола спря. Беше мръсна бяла жигула. По навик запомни веднага номера — СГ 73–30.

— Другарю — каза на шофьора. — Сестричката ми е болна. Ще ни помогнете ли?

Шофьорът беше мрачен и небръснат дебелак.

— Качвайте се — изграчи.

Двамата седнаха на задната седалка.

— В „Пирогов“ ли? — онзи ги мерна кратко в огледалцето.

— Да… Всъщност не. По-скоро… в действителност… ако знаете комплекс „Баталова воденица“…

— Зная го. Ама нещо не помня да има там болница.

— Там наистина няма. Обаче наш роднина… много известен лекар… той…

— Той живее там — мрачно отряза шишкото.

Тътреха се бавно сред оживеното движение. По едно време небръснатият се поизвърна и каза:

— Я нека сестра ти се облегне на тебе и да затвори очи, уж й е много лошо. Щото страшно бързам.

Без да проговори, Румето веднага се подчини. Румениге се вцепени, като я усети такава лекичка, изцяло отпусната върху него. Прииска му се изведнъж колата да отмине „Баталова воденица“ и да продължи така до края на света или поне докато се свърши бензинът.

Дебелият запали фаровете, даде клаксон, изнесе жигулата в най-лявото платно и всички други коли се дръпнаха встрани и заотстъпваха назад. Румбата, хем внимателно държеше в ръце момичето, както се държи някаква скъпа стъклария, хем забеляза с възторг — стрелката на километража се сведе към сто, а после към сто и десет.

— Адски бързам, дечица, адски бързам — през стиснати, криви, грозни зъби ръмжеше шофьорът. — И съм в съвсем друга посока, сладките ми, в съвсем друга.

Ама караше типът му с тип! Това знаци, това светофари, това мерцедеси, само дето не ги прескачаше, и най-важното, не се виждаше да се сили особено, не се виждаше да прави някакви движения, просто държеше кормилото и толкоз.

— Извинете, другарю, тази кола колко конски сили е? — престраши се да попита Румбата.

— Бързам аз, момченце, страшно бързам…

И вече навлязоха в комплекса.

— Кой блок?

— Двайсет и пети — машинално отвърна Румениге, а после веднага, сепнат: — Не, не! Май беше двайсет и трети… Или нещо подобно. Оставете ни тука, ако обичате…

Жигулата рязко спря.

— Слизай — каза Румениге.

Момичето едва-едва се измъкна. Беше по-бледо от преди.

— Вижте… — каза той на шофьора, — аз нямам никакви…

— Я се разкарай!

— Но ако ме почакате малко, там горе в касичката…

— Чупи се бе, на кого говоря?

— Чупих се вече, но ако нещо ви заболи, не дай си боже…

— Разкарай се, малкия!

Слязъл вече, Румен със страхотна бързина изрече:

— Баща ми е доктор. И ако трябва нещо с връзки да ви се отреже, търсете Иван Данаилов, втора хирургия, трети етаж…

Оня беше изчезнал, дебелият му с дебел, шофьорът му с шофьор, ей такъв да имахме в агенцията с колегата Чандлър, а?…

— Е, пристигнахме — каза на момичето.

— Пристигнахме.

Бележки

[1] Не говоря английски, момче. Говоря само френски. Малко. И руски също. — Б.а. (което значи „бележка на автора“ и от което личи, че авторът знае английски.)