Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (10)

10.

Същия ден, когато Румен намери своето вярно куче и в същия час дори, в същия миг почти, едно красиво зеленооко момче с нахакана спортна походка влезе в сладкарница „Еделвайс“ и се приближи към масичката, зад която седеше над чаша боза друго момче — мургаво, с дълги, тънки, нежни и нервни пръсти на музикант.

— Ти ли си Павката?

Момчето с нежните пръсти се огледа наляво-надясно и отвърна рязко:

— Кажи паролата!

— Паролата е „фикус“ — отвърна зеленоокият и седна. Бе забелязал, че другият се страхува и бе готов да се присмее над страха му, но сега за начало се сдържаше.

— Защо не питаш за отзива?

— Ясен си ми, какво да те питам? Нали по телефона се разбрахме?

— Разбрахме се — ядоса се музикантът. — Ти да кажеш „фикус“, аз да кажа „филодендрон“.

— Че кажи „филодент…“ ух! Кажи го, щом толкова настояваш.

Павката тържествено произнесе:

— Филодендрон.

Зеленоокият разбра, че има работа с глупак. Въздъхна. Все пак нищо не можеше да се направи. „Само глупаци около мен!“ — тъжно помисли Теофанчо Левака, защото това беше той. И докато разглеждаше своите мръсни нокти, си рече наум, че Аци примерно е само безумна мускулна сила, и то недостатъчна, както се видя в последно време; че вратарят Валдемар Писков не гледа по-далеч от тясното вратарското поле; че Копанчо и Резервата не ги бива нито футбол да играят, нито за нищо; че Фифи в общи линии е мръсник и предател, готов да се откаже от каквото и да било и да се присъедини към нещо друго. А ето ти го и още един — този насреща. Страхлив гьон с неговите идиотски фикуси и филоден… какви бяха…

Но той веднага отхвърли мрачните си мисли.

— Значи имам работа с човека, с когото разговарях по телефона?

— Да — важно отвърна Павката.

„Ама че глупак!“ — отново си рече Теофанчо.

— Разправяй! — заповяда той.

— Какво? Какво да разправям?

„Ама че глупак!“ — вече за трети път си помисли Теофанчо.

— Ми ясно за какво: защо мразиш Русия?

— То е дълга история. — Павката се дръпна назад и напъна облегалката на пластмасовия стол.

— Не може да е кой знае колко дълга. Просто те е бил. Той те е млатил по всички правила на изкуствата.

— Румбата? Не смее да ме докосне.

Павката погледна Теофанчо и разбра, че момчето със зелените очи изобщо не му вярва. Разбра, че Теофанчо е усетил веднага цялата истина: Павката накиснал Румениге, Румениге натупал Павката, Павката се опитал да отмъсти, ама не можал… Абе, тъпа история, но ако сега Румбата ги сбара двамата тук на тая масичка, сто на сто ще ги направи на салата, ясно си е. Е, затова са фикусите и филодендроните, знаеш ли с кого си имаш работа?

— Мене не смее да ме докосне — каза Павката, — обаче бие всичко живо наоколо. Просто нанася телесни повреди.

— Що не се оплачете на милицията? — без всякакъв интерес запита Теофанчо Левака.

— Не обиждай! Справяме се сами…

— Как?

Павката не можа да отговори:

— Я ме черпи една боза — каза — и ще те открехна на положението.

— Положението ми е ясно. Нямам стотинки и тая боза, дето я пиеш, ти стига. Ти имаш интерес от мене, бизнес, така му се вика на това. Ако не ми играеш играта, имам резерва — други хора.

„Близнаците Ники и Драго! — веднага се сети Павката. — Мразят Румениге като огън. Обаче са пълни идиоти и тоя никога няма да се върже с тях.“

— За бозата не те задължавам — отстъпи бързо. — Мога да си я купя и сам. И за тебе мога.

— Няма нужда. От бозата се пълнее. Аз съм на режим.

— Разбирам. Футбол.

— Професионален, момченце! Не се шегуваме.

— Ясно.

— Професионален, казах, момченце. С други думи — тея, дето не са с нас, излитат.

— Къде?

— Там, където трябва да излети твоето приятелче Румениге. По допирателната.

— Имам засега двойка по геометрия.

— Честно момче си ти и печен мъж.

Павката се размаза. Зеленоокият да те нарече печен, явно не беше слаба работа.

„Абе — печените се разпознават един друг веднага“ — доволно си помисли.

„Пък оня, Русия, ще го разкатаем!“ — помисли веднага след това.

И разнежен от неочакваното доверие на Теофанчо, от радостта, че в някой близък ден ще види смачкания фасон на Румбата, Музиканта бавно и тежко заяви:

— Тя, нашата история, е малко дълга, но ако имаш време, ще ти я разкажа подробно.

И наистина щеше да я разкаже, но спортистът насреща му махна с ръка:

— Време аз имам, но не ме чак толкова интересува.

— Е, тя е описана в една книга^[1]… Ама съвсем невярно и съвсем наопаки. В смисъл че всичко е точно, обаче е съвсем обратното. Разбираш ли? — измънка Павката.

— Чета книги само за индианци.

— Все пак, ако ти попадне, не вярвай нито дума. Всъщност напротив — вярвай на всяка дума, но размени…

— Тази книга няма да ми попадне.

— … имената. Моето и на Румбата.

— Тази книга, казах, няма да ми попадне. Освен ако влиза в събраните съчинения на Карл Май.

Павката се намуси, зазяпа се през витрината навън. Реши да млъкне гордо и за дълго. Най-после до съзнанието му достигна, че щом другият го бе потърсил, значи ще иска нещо, а това съвсем би трябвало да промени нещата.

— Нашият отбор — каза Теофанчо — е силен отбор…

— Аз пък съм за „Локото“ и за вашия отбор изобщо не ми пука. „Локото“ са честни и не ги правят такива като…

— Момент!

— Никакъв момент! — Павката забрави, че ще си мълчи дълго и много тежкарски. Скочи наежен, готов дори да се сбие. — Никакъв момент!

„Ега ти ненормалника!“ — Теофанчо го изгледа с презрение.

А оня така крещеше, че от съседните масички се заобръщаха. Задъхвайки се, размахвайки дългите си ръце, Павката разказа всичките слухове, вицове и всякакви други простащини, които запалянковците противници обикновено си разправяха за отбора по трибуни и пред тото пунктове.

Като вътрешен човек, като човек от игрището, Теофанчо Левака знаеше, че част от тия слухове, вицове и простащини са истина, а втората част, почти равна на първата — чиста измислица.

Ако срещу Павката тук, в сладкарница „Еделвайс“, седеше някое друго момче, Аци примерно, или Копанчо, щеше да стане ужасна история. На Аци, на Копанчо, на другия, който и да било, би му писнало още на третата дума. И Аци, и Копанчо, и другият щяха да постъпят по един и същ начин: прас в зъбите, ритник и два шамара за десерт. Какво може да последва нататък, никой от тях нямаше и да помисли.

Но в училището, където учеше, в отбора, където тренираше, и навсякъде другаде, където го познаваха, Теофанчо Левака минаваше за най-големия умник.

И така си беше в действителност.

Той не прасна в зъбите Павката. Не го ритна. Не му удари два шамара за десерт.

Той се усмихна.

— Свърши ли? — попита кротко и възпитано, щом Музиканта се задъха окончателно.

— Да.

— Четеш ли вестници?

— Да. Спортната страница.

— Напълно достатъчно. Не виждаш ли какво правят големите клубове по света? Далавери, братче, далавери. Няма как, длъжни сме да побеждаваме. Това искате от нас вие, публиката.

— Брей, че си умник!

— Ами така е. Не мога да отрека.

Павката си доблиза бозата. Огледа се.

— Не си поръчвай повече — предупреди го Левака. — Ще се напишкаш.

— Кой месец си роден?

— Ноември.

— По-голям съм от тебе — гордо заяви Павката. — Юли. Началото. Значи, знам какво правя.

От друга страна веднага си помисли, че Левака е страшно прав. А бе — умник! Щеше му се на Павката вече да отиде до тоалетната, но тоалетна в сладкарница „Еделвайс“ нямаше.

„Стискам до смърт!“ — геройски си рече. И не си взе боза. Прииска му се да съкрати разговора и попита страшно бързо:

— Закаквостававъпросвсъщност?

— Е, то не може така с две думи. — Теофанчо бе решил вече да поизмъчи своето ново приятелче. Теофанчо играеше в средната линия на своя отбор и често му се налагаше да задържа топката, да я бави, докато нападателите излязат на удобна позиция. Тука нападатели нямаше, но навикът си е навик: бавеше топката…

Трѐнерът, бате Пепо, явно бе прав — бавиш ли топката, противникът се изнервя.

— Закаквостававъпрос?

— Проста работа.

Ако не се говореше преди малко за напишкване, вероятно Павката не би се сетил, че сладкарница „Еделвайс“ няма тоалетна, вероятно не би си помислил какво ще стане, ако разговорът му с Левака се проточи твърде дълго.

Но, както и да е.

— Аз вече трябва да си отивам — каза Павката и за тежест погледна часовника си.

„Я виж ти! — помисли веднага Теофанчо. — Малко да се събереш с умни хора и веднага дваж по-умен ставаш.“

— Проста работа — повтори. — Хитро момче си и само ти можеш да уредиш тая неприятна история.

За пръв път го наричаха хитрец. И Павката се възторгна, просто щото досега всички, майка му даже, все викаха: „Ама че си…“. Едни допълваха: „… глупав“, други: „… Тък-тък-тък…“, то беше по-лошо, а вкъщи: „… несъобразителен“.

— Изяждам го с парцалите оня!… — извика Павката възторжено. „Оня“ значеше Румбата очевидно.

— Парцалите могат да ти запушат червата — тихичко предупреди умният Теофанчо. Беше страхотно прав.

И му разказа играта, много добре измислена от началото и до край.

— Понеже ти си виждал ноти, знаеш там какво пише: „Да ка̀по ал ф̀ине — От начало до край“. Или греша?

— В никакъв случай. Но не предполагам, че ти си виждал ноти някога.

Теофанчо наистина нямаше такъв вид, на човек с школата на Шевчик под мишница, но като малък го бяха мъчили известно време с едно дървено сандъче, наречено цигулка. То издаваше в ръцете му такива звуци, че наоколо избухна пълен пожар, от учителките в читалището едната получи копривна треска, която й остана завинаги; другата умря, тя, вярно, си беше доста възрастна, меко казано, беше си й време; третата написа протестно писмо до Министерския съвет. Чак тогава майката на Теофанчо отстъпи. Изтегли го от школата и го прати на стадиона с думите: „Да пукнеш дано!“.

Има и такива родители, но Павката не знаеше.

— Та виж сега: във вашето ласкало, доколкото чаткам, често ви стряскат с контролни, класни, а?

— Както във вашето.

— Не бъркай нещата — строго каза Теофанчо. — Вашето е образцово, елитно, към Организацията на обединените нации, с плувен басейн… Вие там сте едни… — Като забеляза физиономията на своя събеседник, добави съвсем кротко: — Не се обиждай. Никой от нас не си е избирал даскалото.

— Трябва да ида до клозета — тревожно и ни в клин, ни в ръкав, отвърна Павката.

— Иди — милостиво му разреши Теофанчо. Знаеше, че най-близкото подобно заведение се намира поне на километър оттук, ако не и на повече. Знаеше плюс това, че Павката мре от любопитство: защо го търсят, за какво са го избрали, него, глупака, за какво са го избрали Големите играчи от Омразния му отбор.

„Остава му само да се съгласи“ — с удоволствие си помисли Теофанчо Левака.

— Ще подхвърлиш под Русия решението на задачите. И така, че кобрата да види. Да види не че подхвърляш, а че той ги намира.

— Коя? Коя кобра?

— На вас по математика не ви ли е една кобра, гърмяща змия очиларка, чудовище и така нататък? Както навсякъде?

Павката отговори, че не, че техният случай не е такъв, че математичката е хубава, млада, никаква очиларка не е, плюс това обича онзи тип!

— Още по-добре — каза умният Теофанчо. — С твоя помощ, той ще измами нейните надежди. Както обикновено става в книгите за индианци. И тя няма да му прости, докато е жива.

Умният Теофанчо посъветва Павката да пусне под краката на Румениге листче с решените задачи.

— А кой ще ги реши, кой ще ги реши предварително, пиленце?

Умният Теофанчо му каза, че могат да бъдат готови решения от сборника на Никитин, Виготски и Санкин.

— Няма да са същите — възкликна Павката.

— Че какво от това? Онзи си е правил пищови, без да знае предварително какво ще ви пробутат.

Павката помисли малко и реши, че Теофанчо Левака е доста умно за възрастта си момче. Но и той самият, Павката, не се считаше за глупав.

— Какво ще получа за това?

— Удоволствието да видиш приятелчето си аут.

— Аут — значи извън играта. Нали така? Не ми стига.

— Две касетки?

— Не е лошо. Две касетки — може.

Вратарят Валдемар Писков можеше да купи две касетки със зелени пари^[2]. Аци, Копанчо и Резервата биха платили. И то така, че ако работата станеше, за Теофанчо при обмяната щяха да паднат поне десет лева. Биваше си го чейнджа. Плюс — важното. Да намалят отново поведението на Румбата, да го изритат от отбора по тоя случай и ред такива хубави работи.

— Ако нямаш друго — неспокойно изрече Павката, — да тичам. Че трябва да посвиря на пианото. Заради старците, да не мислиш, че много ми се свири?…

— Не мисля. Но ако го гепят с пищова, в отбора веднага ще го чупят и ще му се стъмни.

— Ще го гепят. И ще му се стъмни — бързо се съгласи Павката.

За друго мислеше в момента. Оглеждаше се. Побягна.

По-нататък с него се случи неприятна и срамна история, за която, чудно, никой от познатите му така и не разбра: намокри си панталоните.