Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (13)

13.

А на вънка животът течеше така:

Павката бе взел от едно момиченце сборника със задачи на Антонов, Никитин, Виготски и Санкин. С всички решения отзад. Преписа петнайсет задачи с дребен и преправен почерк. За повече не му стигна време.

„Бива си го тоя Теофанчо“ — мислеше през цялото време, а сърцето му тупаше с всичка сила. Предчувстваше, предвкусваше удоволствието: Румбата подгонен най-накрая от Кака Теорема, подгонен до дупка, подгонен на квадрат.

В часа обаче Румбата го нямаше и Павката се ядоса, взе да се върти и да нервничи. На всичкото отгоре задачите не бяха от Антонов, Никитин и останалите, а Кака Теорема попита:

— Къде е Румен?

Павката веднага се обади:

— Сигурно рита някъде.

— Калтак! — изръмжа зад гърба му мълчаливият Венци.

— Искаш да кажеш, че е на тренировка?

— Не, другарко. Те не тренират никога в учебно време. Сигурно рита някъде ей така.

Учителката извърна лице, тя никак не ги обичаше тези като Павката. Съжали дори, че е попитала.

Тогава Любчо вдигна ръка.

— Да?

— Сгази го едно трабантче.

— Как?

— Па ей така. Сгази го.

— Ама че тъпак — въздъхна мълчаливият Венци. И се провикна през цялата стая: — Ти си ненормален, братче! Той ти каза да го кажеш на класната, а не на Кака Теорема. Ега ти кретена си, помни ми думите!

Съкрушен, Венци си седна, а учителката дори не забеляза, че я нарекоха „Кака Теорема“.

— И какво? — едва не се разплака тя. — И какво?…

Любчо, доста объркан, отвърна:

— Нищо…

— Как нищо? Как нищо?…

— Па така. Трабантчето е много зле. Румбата с глава му избил двигателя. Продупчил пластмасите и…

Продължиха да си решават задачите, а учителката се разхождаше между тях. Доста нервна беше и като видя купчината листове под чина на Павката, му се разкрещя:

— Какви са тези пищови?

При този възглас Маркуча, макар и да седеше по-далече, като каубой се хвана за кръста. Кой знае за какво си е мислил. Щото той пищови всъщност нямаше. Мързеше го да ги прави.

Глупавият Павка бе изписал решенията на задачите от Антонов, Никитин, Виготски и Санкин със зелен химикал. Със същия зелен химикал пишеше и в момента.

— Това не е моят почерк, другарко.

— Напротив. Това е тъкмо твоят почерк, само че по-дребен. Напусни! Веднага напусни!

Павката по особен начин си плетеше краката, когато отнякъде го изгонваха. А го гонеха често. И от различни места. И той никак не можеше да разбере защо.

Кака Теорема бе ужасно ядосана. Тя хвърли подир него листовете и те се разпиляха като лястовици.

В същото време Румбата бавно се придвижваше към даскалото. Видеше ли нещо за ритане, подритваше го, водеше го известно време ту с вътрешната страна на маратонката, ту с външната; цигарена кутия, камъче, изгнила глава лук. Шутираше накрая в някоя дворна врата или между две тясно поставени кофи за боклук. И чуваше как възторжено викат името му двеста хиляди души, възседнали пейките на стадиона „Маракана“^[1]. Връхлитаха да го целуват Гулит^[2] и Марадона^[3]. Марадона дори му каза:

— Извинявай, че все те бъркаме с Румениге, ама много си приличате, та затова.

— Хич да не ти пука — прости му Румбата. — Ако бях по-мургав, и с тебе щяха да ме бъркат.

— О-о-о! Такава чест! Не смея да си го помисля.

Ей така вървеше и си представяше разни работи.

Тогава насреща му се зададе Палавей и стана ясно, че в края на краищата нещата ще отидат на лошо. Появата на Палавей винаги докарваше разни беди на разни хора: на приятелите му, на враговете му, на трети лица, които нямаха нищо общо, а най-често на самия него. Където преминеше, подире му пламваха пожари и ставаха наводнения, понякога и в съвсем прекия смисъл на тези понятия.

Интересно, обаче наистина по фамилия бе Палавеев, малкото му име не споменаваха дори учителките. От бебе носеше двоен прякор — Макс и Мориц, а наскоро някой го бе нарекъл още и Цунами^[4].

Цунами живееше с баба си, едно твърде проклето и адски вехто бабище, в дваж по-вехта къщица и в буренясало дворче, забравено между блоковете.

Тъничко, жилаво, бледо, с особен поглед, това момче вероятно имаше и баща, и майка, но никой никога нищо не бе чул за тях и никой никога не беше ги виждал.

— Сигурно са избягали — каза веднъж по този повод Миро Читанката. — Видели са какво са родили и са духнали двамата в различни посоки.

Румбата и Цунами се срещнаха на ъгъла, едновременно завиха — единият вляво, другият вдясно — и така посоката им стана обща.

— На даскало ли? — учтиво попита Палавей.

— Там.

— Много време се губи в даскалото.

Румбата кимна — така си беше. Човек има толкова неща на главата и на всичкото най-отгоре — даскало.

Палавей каза: чупили го от боксовата школа. Тренерът се разревал на прощаване с истински сълзи. „Толкова си надежден, момче, толкова си надежден… — казал му. — С тия дълги ръце, с тия дълги крака, с тая техника… толкова си надежден!“ Обаче имало прекалено много оплаквания — от училището, от милицията, от квартала и откъде ли още не. Чак до националната федерация стигнали.

— И мене ме дебне същото — скромно призна Румбата. — Едва се крепя в отбора.

Тайничко завидя на Палавей. А бе истински мъж — чупили го, а се държи като няма нищо.

„И аз така… като ми бият шута. И аз така…“ — зарече се.

Не бързаха особено, макар че щяха да стигнат за третия час, не по-рано.

Вървяха двамата кротичко и спокойно и който ги видеше и ако не ги познаваше, би си помислил, че тези две момчета са най-примерните ученици от паралелките „а“ и „б“. И че отиват сега към училището, потънали дълбоко в тайните на физиката, географията и другите полезни науки.

А в действителност те тънеха в съвсем различна тайна — как тъпият и скучен живот да стане някак си по-интересен.

Зарадваха се особено много, когато видяха бащата на Маркуча и бай Брайко Пресушибуре.

Старият Маркуч и бай Брайко стояха насред път. По никакъв начин не можеха да продължат напред и по никакъв начин не можеха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. Откъде и за къде бяха тръгнали очевидно изобщо не си спомняха. Сплетени в прегръдка завинаги, в едно цяло, те не биха се разделили по никой начин, докато стояха прави — разделят ли ги, всяка половинка би паднала.

— Виж каква красива скулптура — каза Палавей.

— Да. Истинско произведение на изкуството. — Румбата просто се захласна.

Бащата на неговия приятел пееше с всичка сила:

Между мене и тебе

нещо става съмнително,

между мене и тебе

любов гори.

— Ти нали си пионер? — попита Цунами.

— Разбира се.

— Пионерът не трябва ли да помага на изпадналите в беда граждани?

— Пионерът винаги помага на изпадналите в беда. И аз напоследък правя това непрекъснато.

— Тогава?

— Да им помогнем — усмихна се Румениге.

Палавей и Румбата отидоха при двамата пияни.

Внимателно и с усилие ги отделиха един от друг. Стария Маркуч вкараха във входа на един блок и го сложиха да седне върху най-долното стъпало.

— Той е баща на мой приятел. Не искам да се гъбаркам с него — каза Румбата.

— Ясно. Не трябва.

Излязоха, взеха подпрения предварително от тях на стената бай Брайко и го поведоха към даскалото.

— И ти като мене мислиш, че Пресушибуре не е ходил достатъчно на училище, нали? — попита Палавей-Цунами.

— Познанията му по химия и по биология са недостатъчни — съгласи се Румбата.

Бай Брайко висеше на раменете им и тътреше крака. Беше почти в безсъзнание.

— Сега ще навакса пропуснатото — каза Палавей.

— Очевидно. Освен това ще служи за пособие. „Вредата от алкохола и трагичните последствия“. В натурален вид.

— Ми да. Като ни говорят за зеле, показват ни зелка, като ни говорят за пшеница, показват ни житен клас…

Румбата бързо допълни:

— А щом стане дума за алкохол, нищо не ни показват.

— Дръж го здраво, да не изпадне.

И наистина стискаха Пресушибуре здраво и не му даваха да рухне, да се разпльоска върху плочите на тротоара.

Беше междучасие, когато го заведоха в даскалото. Минаха съвсем спокойно по коридора и отначало никой не им обърна внимание — просто две добри момчета подкрепят немощен, полузаспал старец, вероятно склеротик, поканен в училище да разказва спомени за ужасите на Първата световна война. Само председателката на дружинния съвет малко се сепна, като ги видя. „Но как? — помисли си. — Нима тъкмо Палавеев и този, когото наричат Румениге, са най-подходящите за толкова отговорна задача? Ще видим ние!“ Не посмя да ги спре обаче, защото, макар да се смяташе за храбро момиче, всъщност панически се страхуваше от тия двамата.

А те се позатрудниха по стълбите. Пресушибуре се запъна.

— Хайде, мой човек, хайде. — Палавей го погали по плешивото теме.

— Н’искам! — Бай Брайко хълцукна. — Там е затворено.

Палавей се ядоса. Изръмжа:

— Я да вървиш!

Румбата даде знак на своя приятел: „Чакай…“ — и пошушна в ухото на бай Брайко:

— На готини хора там горе дават по шише гроздова.

— Водете ме — отпусна се веднага в ръцете им Пресушибуре. По-точно щеше да бъде, ако кажеше: „Носете ме“. И притвори клепачи.

Насреща им по стълбището слизаше физът Котев, облечен в красив анцуг.

— Я! — възкликна той. Спря и нищо повече не можа да произнесе.

Цунами и Румбата му се усмихнаха и се опитаха да го заобиколят.

Но физика Котев успя да дойде бързо на себе си.

— Къде бе, ей? Къде го влачите тоя тип?

Цунами като че ли не чуваше, втренчил особения си, прозрачен поглед някъде съвсем встрани и много далече.

— Ами вижте сега-а-ъ-ъ… — проточи Румен. — Това — той каза това, сякаш ставаше дума за предмет или за дете — не е тип, а дядото на Палавеев.

— А-а-а… — Котев леко се смути.

— Класната нареди на Палавеев: „Без дядо си да не идваш в училище. Нека му кажа аз за твоите… за твоите, такова… значи, безобразия“. И ето че сега…

— А-а-а…

— Палавеев води дядо си, пък аз му помагам.

— Вие сигурни ли сте, че гражданинът… — учителят посочи бай Брайко — е в състояние да разговаря с класната?

— Това не е наша работа, другарю Котев.

Физът изведнъж реши, че и негова работа не е. Без повече приказки ги заряза и продължи пътя си.

— Добра комбина сме с тебе — каза Цунами.

— Да. Остава още да ни срещне и директорката.

— На нея пък ще обясним, че това е дядото на другаря Котев.

— Тогава вече няма да има кой да ме защитава на учителските съвети и ще ме изключат.

— Щом мене още не са…

— Ти си друго. Тези, дето са без родители, ги жалят — с тиха завист обясни Румбата.

На горния етаж около тях се струпаха приятелчетата: Венци, Любо, Кирчо, другият Венци.

— Я виж кой ни е дошъл на гости! Здрасти, здрасти, бай Брайко.

— Мараба! — неочаквано, силно, юнашки се провикна Пресушибре. — Нема ли тука е’на биришка бе, хора?

— Нема — отговори му Венци.

— Тц, тц, тц, к’ви са тия заведения…

Приближи и Маркуча с ръце в джобовете. Наклони глава, с присвити очи разгледа пияния и попита:

— А моя, дъртия, с него ли беше?… И то̀лко мо̀тан?

Румбата се поколеба за миг, но призна:

— Аха.

Маркуча подъвка устна, нищо не каза, обърна се и влезе в клас.

В коридора възникна лек скандал. Румен и другите момчета поискаха да вкарат Пресушибуре в своята стая, пък Палавей не го даваше.

— При мене. При мене ще си бъде! Нали ми е дядо?…

Накрая се разбраха да си го поделят орташката: един час при Румен, един час при Цунами.

Туриха бай Брайко да седне на последния чин и бай Брайко веднага заби чело в плота и заспа дълбоко. Венци метна върху главата му яке.

— Много му лъщи тиквата — каза.

Момичетата пък стояха настрани и гледаха уплашени.

После влезе класната. И от вратата запя своята позната песен: колко я огорчавали те, учениците, колко я нервирали. Как бягали от училище! Ето го Румен — дошъл за третия час! Как преписвали! Колежката по математика се оплакала! От Павел тя, класната, не очаквала! Много я разочаровал, много! И какво е мръсно в стаята тук! И какво е разхвърляно!

Както винаги говореше несвързано.

— Ами тоя куп дрехи? На последния чин? Няма ли окачалки? Окачалки има. Тогава? — Класната бе доста късогледа и не носеше очила. — Веднага да се махне!

— Ама как? — невинно попита Румен. — Цялото ли?

— Цялото. Отиди и го махни. Инак ще го изхвърля през прозореца.

— Няма да можете сама, другарко, трябва някой да ви помогне. То тежи.

— Без приказки.

Румен отиде до последния чин, взе якето и го понесе към закачалката. Пресушибуре се надигна, прозя се звучно, протегна ръце, разкърши рамене.

Класната беше много смешна в тоя момент — една такава парализирана. Нито крачка да направи, нито дума да произнесе.

А из класа се понесе кикот и хикот, киркиркаха в шепи дори момичетата.

— Я! Що се лезите бре! Мамка ви! — грубо викна бай Брайко.

Кикотът, хикотът, киркирането се усили.

— Как-во е то-ва? — Учителката заекваше за първи път, откакто я познаваха.

— Сигурно са включили в паралелката ни нов ученик, другарко — обади се Венци с леко преправен глас и прикривайки се зад мощния гръб на Кирчо.

— Мамка ви! — изрева отново Пресушибуре и тресна с юмруци по чина. — Къде съм?

Класната постепенно идваше в съзнание.

— Кой сте вие, другарю?

— Не знам! Не ме интересува — троснато отвърна Пресушибуре. И удряйки ритмично с ръка по плота, нареди: — Аз-искам-тука-веднага-да-ми-се-донесе…

— Ама как може така пред децата! Не ви ли е срам?

— Мене? Мене да ме е срам? Че що? Да не съм гол?

Пресушибуре хълцукна силно веднъж и още веднъж; и загадъчно добави:

— Вас трябва да ви е срам. Вас, лично!

Не стана ясно защо — класната също не беше гола, а във вечното си сиво костюмче.

Смееха се всички, с изключение на доста обърканата учителка, с изключение на Румениге, който поддържаше върху лицето си каменната маска на частния детектив Мандлър Чарлоу. С изключение и на Маркуча.

Маркуча неочаквано скочи и викна срещу Румбата:

— Ти си гадно копеле!

И побягна навън.

Румбата изведнъж се смути. Зачеса с пет пръста тила си. А Венци, който седеше наблизо, пошепна:

— Мани го бе, Румба! Мъри на тая тема е прекалено чувствителен. Заради баща си.

В същото време класната питаше бай Брайко:

— Кой ви доведе тук?

А той, хълцукайки, отвърна геройски:

— Сам дойдох. Ей ме на̀ — и се блъсна яко по гърдите.

Тогава класната се обърна към Румен. От погледа й той разбра, че тя вече е разгадала всичко.

„Браво бе! — възхити се. — Ако не ми беше учителка, щях да я взема в моето детективско бюро…“

— Нищо не знам — каза. — Вие поискахте да махна якето. А под якето, виж ти каква изненада!

Класната се завъртя на токовете си и бързо излезе.

— Сега вече става лошо, братлета — рече разумният Кирчо.

— Ще стане — обади се още някой. От ония, дето нямаше изобщо да пострадат.

— Е, тогава аз да изчезвам. — Румениге им помаха приятелски и се разкара.

В събота щяха да го бият и заради това. Но имаше ли всъщност значение заради какво точно?

Вървеше по улицата и се питаше: „Защо? Защо заведох Пресушибуре в даскалото?“.