Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (6)

6.

Накрая Румбата не издържа, разсмя се силно. Чудесно си спомни цялата история от началото до края. Ако наистина бяха спасявали някое лястовиче, изпаднало от гнездото, то това лястовиче ще да е било само Миро Читанката, а не някой друг.

Представи си дебелото момченце с крилца и нежна опашчица, с жълта човка, как чурулика: „Па-па-па“… Е, в интерес на истината, никога не бе слушал как точно чуруликат, квакат или грачат лястовичките. Толкоз.

Но се разсмя. И Румето се нацупи, обиди се, попита:

— Ти за каква ме мислиш? За патка ли? Вие никога никого не сте спасявали! Просто сте се качвали на покрива да правите разни безобразия.

— Напротив! Ние го спасихме.

— Очилаткото?

— Него.

— И сега ти искаш да спасиш и мен?

— Да.

— Защо не отидеш да работиш на морето? Като спасител.

— Бил съм малък, казват…

— А не си ли?

— Зависи. Знаеш ли колко издържам под вода? С едно гмуркане?

— Колко?

Той замълча. Не беше си мерил време, но като се гмурнеше и като стигнеше до пясъка на дъното и до водораслите, струваше му се, че поне час, час и половина издържа. Не посмя да го каже.

— Докато не набера две кила миди, не излизам.

— Аха. Те мидите там така на клони си растат под водата, че ти се налага да ги береш…

Да спори с нея беше излишно. Разбира се, че мидите се берат. Прииска му се да я заведе на морето. Ще спрат жълтия си джип на пясъка, досами водата. Точно така, ще пътуват с открит жълт джип, като в пустинята, двеста коня, грайферни гуми, ни от пясък му пука, ни от камъни.

Румбата под водата — час, час и половина, дори повече.

Тя се безпокои. Макар и да не го показва.

Румениге пристига накрая, направо с плавниците стъпва по плажа. Уморен е адски. Тя му изхлузва плавниците.

— Да ти донеса ли джапанките, дарлинг?

Торба миди.

На чепарето — сафрид.

Върху харпуна — нанизан едър лефер.

Той е чувал от баща си и добре знае:

— Мидите в тенджерата. С бутилка бяло вино и туй-онуй там, разни мерудии. Сафридът в тигана. Леферът опечен на керемида. Аз, скъпа, ще ида да викна приятелите.

И ще пристигнат, насядали в джипа, Маркуча, Читанката, Любчо и двамата Венци.

— Хапнете, копелета. Извадил съм за всички… И жена ми, ей богу, ги приготвя тия работи най-добре. Ако не съм прав, нека ме глътне утре първата акула, нека ме отнесе онова течение, как му беше името, топло, едно такова…

— Гълфстрийм.

— Браво Миро, браво, приятелчето ми! Жълтият джип ти го оставям в наследство. Ако наистина ме глътне нещо де…

Става и пак влиза в морето.

Румето подир него рони сълзи, но не смее гък да пророни. Един мъж тръгне ли нанякъде, върви го спирай. Знае си тя, че не трябва. Моряшка жена все пак…

Седят край огъня и плачат.

Ето така. Така може да се получи в бъдещето.

А сега:

— Става късно. — Румето огледа през прозореца нарастващите сенки.

— Никога не е късно.

Той го каза тъй, ама и него нарастващите сенки го плашеха малко.

И ето седяха си двамата: детективът Мандлър-Чандлър и дамата в болничните дрешки. Нищо не се случваше, пък трябваше все пак нещо накрая да се случи. Детективът сам би се отрекъл от всички свои имена, ако нямаше някакъв план, и той наистина план имаше.

— Сега — предложи, но не много уверено — ще пуснем телевизора. Все трябва да има някое рисувано филмче… Това, разбира се, са глупости за бебешори, но ще се посмеем…

— Не, не. — Бялата й тънка ръка излезе като змия от широкия ръкав на халата и препречи пътя му.

Замълчаха и мълчаха почти докато навън съвсем се здрачи. На него му се искаше да я разсмее с нещо, а ето че никакви смешки в момента не му идваха на ум.

Тогава прас-тряс, гръмотевично се отвори и затвори вратата, външната. Нещо падна в антрето и изгромоли на мозайката.

— В тази къща никога нищо не е на мястото си! — изрева злодейски гласът на нервиран, паниран, дрогиран, препушил бандит.

От звуковата вълна затрептяха стъклата на холната врата.

— Ох, божичко! — Румето постави уплашено длан пред устните си. Просто се смрази върху канапето.

— Не бой се. Той само вдига шум, но иначе да ти отреже нещо, страхотен майстор е, няма да усетиш.

— Да ми отреже?

— Е, каквото там те боли…

— Къде си ме довел, изрод?

Тя се изправи върху канапето, стъпи на него, пръстите на ръцете й се свиха като орлови нокти. Показа ги на Румбата.

— Ще дера! — изсъска. Погледна прозореца. — Жива няма да се дам. Подлец! Предател!

Румен веднага се хвърли напред и застана между нея и вратата на балкона. Помисли си: „Бабичко, бабичко, мила моя! Колко си била права, когато казваше на мене и на баща ми — с жени да си нямаш работа…“.

Щом се сети за баба си, веднага я чу:

— Не влизай в хола. Учат там. Трудни уроци…

То беше почти шепот. Но както шепнат глухите, де.

Пък Иван:

— Как не! Учат уроци! Годината още не е почнала, а той куп двойки нанизал…

Пинк — вратата — бум и блъс! Ето ти го Иван вътре, очилата му смъкнати на върха на носа.

— Как си, сине? — попита. И вече много любезно, макар и пак тъй с гръмък, свиреп глас: — Добър ден, момиченце. Ако му помагаш на тоя пъпеш, да знаеш, че напразно си губиш времето.

А Румето, както си стоеше върху канапето правичко, неочаквано каза:

— Много бъркате, другарю. Вашият син е способно и чувствително момче. То винаги спасява изпадналите в беда лястовички и хора.

— Спасява? — Иван намести очилата с показалец нагоре по носа си, докато стигнат нормалното им място. — Спасява, викаш?

— Безспир.

Големият, ама наистина много голям възрастен човек, се тръшна в най-близкото кресло, едва го уцели със задника си.

— А на тебе какво ти има? — попита вече по-тихо.

Румето и Румен си замълчаха, само бързо се спогледаха.

Иван повтори:

— Какво ти има?

— Нищо ми няма и няма да позволя да ми го отрежете — бързо каза Румето.

— Слез от канапето.

Тя слезе.

— Седни.

Тя седна.

— Така добре ли се чувстваш?

— Да.

Румен заговори изведнъж толкова скоростно, че едва му се разбираше:

— СлушайИваненейнитестарисаявкараливболницатащотонищонеразбиратотмедицинаивболницатамайсъщонеразбиратотмедицинаиядържаттамзаедночудоинайголямобезобразие.

— Не те питам тебе! — изръмжа Иван и блесна с очилата си, извръщайки ги към момичето. — Е?

— Ако ви кажа, вие… Нали нищо няма да ми отрежете?

— Откъде ти хрумна това? — Докторът вдигна ръце, сякаш да покаже, че в тях няма нищо, нито нож, нито ножица, нито дори игла.

— Той ми се похвали, че само това правите. — Румето с върха на брадичката си посочи Румбата.

— Синът ми е глупак. Не му обръщайте внимание. И тъй?…

Румен от обида се изду. Още миг и щеше да се пръсне.

— Не е глупак — каза момичето.

— По този въпрос може да поговорим и после. — Иван небрежно махна с ръка. — Да. После. — Замисли се нещо, потърка лицето си и потрети, и почетвърти: — После, после… — и току викна: — Я, марш навън, пъпеш!

Пъпешът гордо изнесе своята обидена физиономия от хола.

Затвори вратата от външната страна, приведе се и занаднича през ключалката. Не виждаше оттам кой знае какво, а само част от библиотеката и лявото рамо на баща си.

— Къде ви боли? — попита Иван момичето. — Ама съвсем точно…

Румен в това време усети твърди пръсти да го почукват по гръбнака.

— Един истински мъж — каза баба му, — никога не наднича така.

Истинският мъж страшно много искаше да разбере: а как? Но едва ли точно баба му щеше да разкрие тайната.

Как?

Ако малката се подплаши и рече да скочи през балкона, тогава?… Нали трябва някой да я спаси. На Иван му дай само да оперира.

— Животът, бабо, е много сложен. Съвременният живот, искам да кажа…

— А ти си гледай уроците. И тогава всичко ще ти бъде наред.

— Човек не само заради едните уроци живее…

— Вярно. И заради приличното поведение. Иди в кухнята.

— Не искам.

— В спалнята иди тогава.

— И там не искам. Тука ще стоя докрай. Може да притрябва частен детектив. Да се разследва нещо… Тука ще стоя…

И се дръпна настрана, и застана до вратата, до външната, изправен, изпънат, стегнат. С целия си вид искаше да покаже на баба си, че няма да наднича повече през ключалката, но и че за нищо-нищичко на света няма да мръдне, няма да напусне поста си. Истински Мандлър. Честта на детектива — над всичко.

Баба му повъртя глава, повъртя, пък се отнесе към кухнята, прибра се там, подир малко се чу как си припява някаква древна песничка.

Мина още време.

— Пъпеш! Ела! — провикна се Иван иззад вратата.

Румениге се хвърли вътре.

Застана мирно и едва не извика: „На вашите заповеди, сержанте…“.

Румето се излежаваше на канапето. Иван, сержантът, седеше на табуретката до нея и очевидно мислеше. Много напрегнато. Просто личеше как мислите със страшна сила се търкалят вътре из него.

— Какво да правим, пъпеш? — попита.

Детективът, когото в професионалните среди обикновено наричаха Пъпеша, отговори веднага:

— Предлагам да я осиновим.

— Мъ-хъм… — Сержантът, без да поглежда своя подчинен, поклати глава.

— Шефе, тя за нищо на света няма да се върне в болницата.

— Да, да… Разбирам…

И сякаш искаше да каже: „И аз няма да се върна повече в болницата. Тръгвам с тебе, сине мой, да спасяваме хората, изпаднали в беда. Ще ги събираме по улиците и в автобусите, ще ги водим тука. Ще се катерим по покривите и видим ли натъркаляни там пиленца, ще ги поставяме обратно в гнездата им… И така нататък…“.

Тъй, тъй.

„Ами ако подир малко си дойде и Пухчо“ — детективът помисли за майка си и се уплаши, от майка си той се боеше истински и силно. „Пухчо — щеше да каже, — ето, ние тука с Иван решихме, значи, да си осиновим…“

Аха. Лудница и смърт.

Или по-ясничко: „Понеже техните ги нямаше, аз реших да я осиновя…“.

— Е!

— Шефе — кротко рече Румбата, — каквото кажеш, това ще правим.

— Ох, ама ми омръзнахте! — Момичето спусна тънките си белички стъпалца на пода и приседна.

— Добре. — Иван се плесна по коленете и стана рязко.

„На вашите заповеди, сержант!“ — мислено се провикна Румениге. Бе готов да хукне подир баща си, но баща му се измъкна в коридора и затвори вратата, като едва не прищипа с нея носа на Мандлър.

Телефонът им беше в коридора. Чу се как Иван нервашки върти шайбата. Набира, набира, пък току удари вилката и пак — набира, набира…

— Къде звъни? — попита детективът.

— У нас.

— По-добре, отколкото направо в болницата.

— Ама ти май ще се разплачеш — каза Румяна.

— От бебе не ми се е случвало.

Явно, Иван не искаше да осиновят момичето. И то подир малко щеше да си иде.

— Слушай — предложи съвсем неочаквано Румен, — искаш ли да се ожениш за мен?

— Веднага ли?

Ако се беше засмяла, цялата работа би пропаднала на място и завинаги. Но тя не се засмя. Гледаше го само, и то много внимателно.

„По лицето ми се мъчи да познае що за птица съм и струва ли си да се жени за мене.“

Баба му го смяташе за красив, ама…

— Как веднага? Не. По-нататък.

— Като свършим училище?

Румбата замижа — толкова далече му се видя това свършване, че този път наистина насмалко не се разплака.

— Аз — каза й — имам добра професия.

— Спасител?

— По-добра. Крило.

— Значи летиш?

— Щом трябва — прелитам. Все едно дали вдясно, или вляво, понеже мога и с двата крака. Дрибъл, пас, финт… Бе, викат ми Румениге, ако си чат какво значи. А мога още център, в средата мога, и метач…

Румето се огледа.

— Да, чистичко е у вас.

Румбата веднага се усети, че тя го гъбарка. Беше й ясен футболът, то се виждаше.

— Чей да видим к’во става — изрече и веднага разбра, че не трябва да говори така фукливо като Маркуча, защото Маркуча си е Маркуч, а той Румениге. И на него му прилича да приказва по свой си начин, а не като някой друг. — Да видим какво става там… — поправи се той.

Долепи ухо до вратата.

— Вика им, че си на сигурно място… Аха… Е, нямало нужда да те връщат в болницата. Нямало нужда да те връщат веднага. Така вика…

— Искам да спя — закапризничи Румето.

— Па лягай. Ей там — посочи канапето. — Каза, че да. Каза, че утре. Каза, че към единайсет. Ега ти. Нищо не му се разбира… Спиш ли вече?

Тя наистина спеше.

Спеше и когато в хола тихичко влезе Иван.

Спеше и когато после се появи Пухчо, изморен и изнервен от своите лоши, мързеливи и непослушни студенти.

Пухчо попита:

— Какво прави това дете тук? Какво е това дете?

— Това дете спи — храбро каза Румбата.

А Иван постави пръст на устните си. Очилата му блестяха от светлината на лампиона.

Детето спеше и като дойдоха неговите родители, за да си го вземат. Влязоха майка му и баща му и в бащата Румбата веднага разпозна големия играч Цано Панджаров, халф и капитан допреди две години на един от най-омразните — за Румбата и за Иван — спортни клубове.

Омразни или не, но Румбата с удоволствие би си поприказвал с Панджи до зори.

Панджи обаче за футбол не искаше да говори и за футбол не мислеше. Беше стреснат като ученичка. И все питаше:

— Какво сега?… А после какво?…

Иван се опита да го почерпи с някаква луксозна ракия, но онзи не искаше да я пие. Продължи да пита:

— Какво? Какво да се прави?… Тя от малка така. Все току я боли…

Иван му каза нещо по латински.

А Панджи:

— Това лошо ли е?

— Не — отвърна Иван. — В тази възраст е нормално. И все пак…

— И все пак?… — изохкаха старците на Румето. — Недейте да криете нищо от нас…

— Утре — строго отсече Иван. — Утре при мене в единайсет. Ще вземем кръв, ще видим…

Майката на Румето нямаше вид на религиозна бабичка, но призова на помощ господа, Панджи поцъка, пък вдигна на ръце дъщеря си и я понесе.

Чак сега Румяна се събуди, ловко се изплъзна от ръцете на халфа Панджи. Имаше толкова бодър вид, все едно че досега се беше преструвала.

— Мога и сама.

— Добре ли си, маме? — попита я майка й.

Тя се намръщи. Не й се щеше пред Румениге да прилича на мамина глезла.

— А голът срещу французите? — не издържа Румбата. — Бяхте ли си го намислили оня финт предварително?

Искаше да чуе, че да, че финтът е бил измислен предварително.

— Кой да ти мисли в тая тарапана — бързо отговори Панджаров. — Падна ми, финтирах, вратарят излезе напред…

— Цано! — укорно произнесе жена му.

— Да.

Панджи се засуети, както на игрището се объркваше при твърда защита, когато го ритаха по кокалчетата. И Румбата му прости, че толкова бързо си тръгнаха, че отведе Румето, че може би я отведе завинаги, че заедно с Румето отведе себе си.

— От Панджи — каза на баща си — много нещо може да се научи…

— Сигурно.

— Я кажи бе, Иване, ама без да се нервираш и без да ме биеш, кое е повече: да си халф или да си хирург?

— Първо: халфът и останалите в отбора често имат нужда от хирург, а обратното е по-рядко. Второ: кога пък съм те бил?

Колко лесно забравят възрастните, колко лесно! Само няколко дни са минали от последната събота и вече… Събота — денят, в който бият шампионите, Чандлърите-Мандлърите, добрите кротки деца, частните детективи, пиратите и всички останали.

— И още за нещо щях да те питам, ама забравих за какво…

— О, я ме остави!…