Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шампионите ги бият в събота (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
moosehead (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Божидар Томов

Заглавие: Шампионите ги бият в събота

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: Българска

Печатница: Държавна печатница „Д. Благоев“

Излязла от печат: юли 1990

Редактор: Ганка Константинова

Художествен редактор: Васил Инджев

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Художник: Венелин Вълков

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4812

История

  1. — Добавяне

16.

Теофанчо Левака не си направи труд да обяснява на Валдемар Писков каквото и да било. Той само му нареди да купи две касети.

— Ще ти бъдат платени по официалния курс на долара, братче.

И като видя киселата физиономия на вратаря, добави:

— Няма как. За общото дело. Трябва да възнаградим едно мръсно копеле, дето ще свърши цялата шибана работа.

— Ама мене к’во ме интересува? Аз к’во общо имам? — Валдемар се опита да изклинчи. — Хич не ме засяга тая история.

— Може да те засегне. Допълнително. Или си с нас, или… Знаеш колко му е да се провали един вратар?

Валдемар знаеше.

А Теофанчо допълни, че касетите трябва да се предадат лично на него, на Теофанчо, и никой, ама съвсем никой, не трябва да разбере. Нито Аци там, нито който и да било друг.

— И що толкова труд? К’во ви пречи Русия? — измърмори Валдемар Писков. Освен страхлив, беше и доста стиснат.

Теофанчо Левака само се усмихна.

Нямаше как да отговори, че в отбора може да има само един най-добър. И че този само един най-добър, както досега се е казвал Теофанчо, тъй би трябвало да се казва и занапред.

След това събра Аци, Копанчо и Резервата, съвсем предвидливо не викна Фифи, от когото можеше да се очаква всичко, дори гнусно топене и предателство.

— Ако всеки ръсне по десетачка, работата може и да се оправи — вдъхна им надежда Теофанчо.

— Десетачка? — ококори се Копанчо.

— Как се изкарват в тия трудни години десетачките бе, Левак! — възкликна Резервата.

Само Аци нищо не каза. От всички той най-много мразеше Румениге. И макар че неговите вкъщи биха доста бедни, реши веднага — ще се справи. Ще събере кашони от боклуците, ще събере бутилки, това-онова…

— Десетачка — потвърди Теофанчо. — Инак по-късно ще ни струва къде-къде по-скъпо.

Копанчо запресмята, заогъва пръсти и обяви накрая общата сметка:

— Петдесет!

— Да — съгласи се Теофанчо. — Едно копеле е готово да провали по всички линии Русия за петдесет. И нито цент по-малко. Макар че отначало искаше шейсет, ама го…

— Ясно. Печеняга си — каза Аци. — Без приказки.

А Теофанчо после намери Валдемар Писков и го предупреди:

— Ако някой нещо те пита — взел съм ти десет лева.

Онзи се ужаси и се хвана за джобовете.

— Как?

— Ей така. Все едно че наистина съм ти ги взел де! Иначе си освободен. Мръсното копеле освен касети иска и пари. Чат ли си?

— Ама че акула! — възмути се Писков.

— И то след като го изработих… Мани, мани!

Валдемар Писков силно се интересуваше защо Теофанчо се впряга толкова. В отбора никой не владееше топката тъй добре като него, никой нямаше тъй точен пас като неговия с левия крак. И ако беше попитал, Теофанчо щеше да отговори: „Е ми тъкмо заради това…“. Имаше да се чуди вратарят, тъпакът му с тъпак!

А и Румбата — ега ти детективът! Дойде на тренировката, съблече се, изтича на игрището и приличаше на разярен или на доволен лъв. Разгря хубаво, заиграха се после, онези му подаваха и той им подаваше. Чудно беше.

Изобщо не забеляза как Теофанчо смигна на Аци: „Дай да се порадва, това ще му бъде за последен път. Утре няма да го видим повече…“.

Тренировката уж изглеждаше както трябва, но Пепо им се накара накрая, че малко били тичали, а гледали все да имат топка в краката.

— Ей на̀ — обясни Аци в съблекалнята, — Русия го е навил…

— Точно! — подкладе Теофанчо, макар да знаеше, че не е вярно.

Излязоха си некъпани, щото нещо нямаше топла вода и, честно казано, повечето не биха се окъпали дори да имаше, ако тренерът Пепо не ги насилваше.

Само Фифи се забави, замота се нарочно, уж си търсеше анцуга. За да може да настигне после Румениге и да го хване насаме, знаеше му посоката.

— Готвят ти калташка история, братче — каза задъхан. Едва го беше догонил, преди Румбата да хване тролея.

— Мислех, че са се отказали. Така хубаво ритахме днеска.

— Едно мислиш, друго ще излезе.

— Не искат да играят с мене?

— Не.

— А ти?

— Аз съм за футбола, братче. Училище, баща, майка, аз и баща като че ли нямам, имам де, но далече. Не ми пука за нищо. Няма ли футбол и мене ме няма… Пък ти го можеш. Обичам, когато някой го може…

— Значи — не ме щат.

— Не.

— Колко са? — пресметна набързо. — Пет човека?

— Важни са двама. Другите нямат думата.

— Ако ги смотам?

— Смотването, братче, не върви. Калташки номер са ти измислили. Мене ме изолираха, пък около тебе действа някакво гадно копеле. Сам прецени.

— Ега ти отбора! Че аз няма да ви стъпя бе! — извика Румениге. — Мене такъв отбор не ми трябва. Ще си ритам в махалата или ще ида другаде. Какво?

— Нищо. Само ти казвам. Аз тичам по крилото. И да знаеш, приятно ми беше да ти подавам… Няма по-голям умник от този, дето е измислил, футбола.

Двамата се помотаха около тролейбусната спирка и след малко колебание Фифи изрече:

— Слушай, помири се с тях, а?

— Как?

— Направи се временно на по-слаб…

— От Копанчо и от Резервата?

— Е… не. От Левака и Аци. Само за малко. И после с тебе ще сме най-страшното нападение в групата.

— Фифи!

— Да?

— Ако ти шибна един, какво ще се получи?

— Адски тъпа идея. Аз не искам да ти бъда враг. Нито приятел. А само да ритаме заедно.

— Чупката, ненормалник! Докато броя до три. Еднооо…

Фифи обаче нямаше никакво намерение да бяга.

— Двеееее…

Фифи си стоеше. Съвсем спокоен и без да се бои. Хем знаеше колко струва ударът на Румениге.

— Две и половина бе, ей!

Хората на спирката ги позагледаха.

— Казах две и половина, следва две и три четвърти и сега не се ли чупиш… Аре бе, навляк! — съвсем кротко се помоли Румбата. — К’во ти струва?

— Ана тебе к’во ти струва? Тъй или инак онези един по един ще се откажат. До края на годината. Най-късно. Ще остане Теофан, няма как. Той ще остане. Ти. Аз също.

— Три, глупако! — извика Румбата, но не замахна, а повтори и дори показа с пръсти: — Три!!!

И се обърна, и си тръгна пеша. Кой знае защо не можеше да удари Фифи, не можеше да дочака скапания тролей, а се затича към къщи.

Ега ти как тъпо се нареждат нещата. Ама всичките!

Отдавна беше забелязал, че тичането страшно помага. Помага ти да не мислиш за щуротии. Които ти си направил и които други разни, всякакви, искат да ти направят. Броиш крачките, както са те учили: раз-вдишване, два-вдишване, три-издишване, четири-издишване, раз-вдишване… И така нататък.

До дома не беше близо и Румбата се изпоти. Но не забавяше темпото — раз-вдишване… три-издишване… Препятствието прескочи, с бабата се размини, светофара отдалече пресметни…

И чак на паркинга се спря.

„Адски ми е гот — си каза. Почти на глас. Прошепна го дори и повтори: — Адски ми е гот! Връх съм. И не ми пука. И от нищо не ме е шубе. И всичко мога…“

Наистина, след тренировката, където не се жалеше, бе претичал от стадиона дотук няколко километра. И още толкова да имаше, щеше да претича и тях.

Направи няколко упражнения за разтягане на диафрагмата. Отръска леко мускулите на краката.

Отдалеч бе забелязал, че неговите хора ритат. Пълен комплект — Маркуча и Любчо, Киро, двамата Венци, гаднярът Павка — тъпото музикантче, близнаците, маляците. Даже Палавей кибичеше там отстрани и даваше съвети:

— Перни го през кокалчетата бе, перни го! Там най-боли.

Но да играе — не, Палавей си падаше по индивидуалните спортове. Колкото се може по-индивидуални. Изобщо, рядък случай.

Румбата тихичко се приближи до редкия случай и му викна в ухото:

— Бау!

Онзи приклекна, извъртя се и насмалко да ударя Румен с глава в корема. Просто в последния миг се сдържа, а и Румен очакваше удара, та се стегна.

— А, ти ли си?

— Не съм аз… Айде да се делим. Ти от ония, аз от тия.

Палавей се поколеба, но се съгласи. „Ония“ и „тия“ се зарадваха.

— Обаче резнеш ли ме през кокалчетата, не те виждам — предупреди го Румениге.

— Че защо да те резвам? Другите малко ли са?

— Другите никак не са малко, ама ти ще ме резнеш тъкмо мене. Нали ти знам специализацията.

Тръгна мачле за чудо и приказ. Румбата си беше връх и бог, както винаги, че и повече. Както никога, селските шутове на Любчо по чудо влизаха във вратите, във вратите наистина, и в двете, защото по едно време си вкара автогол.

— Що го напра’и бе, говедо? — разкрещя се Маркуча, който играеше сега в един отбор с него.

— За дженк — отвърна Любчо. — За номер.

Дългия насмалко да го запердаши, но се намеси Румбата:

— Играта трябва да бъде удоволствие. Не си ли паднеш по играта, нищо не става. Любака си пада по шутовете, посоката няма значение.

— А ти си па̀дни по шутовете в твоя отбор, па да те видя!

Румбата го изгледа толкова изразително, че Маркуча усети колко се е забравил и усети как сами се отпускат жилавите му ръце. Отказа се да го гони Любака по паркинга, просто се дръпна.

— Тенк ю, бате Румба, че ме отърва от тоя галфон — каза Любчо.

Да те нарекат „бате“ насред паркинга, и то тези, дето са колкото тебе големи, си е сериозна работа и Румениге се зарече, че ще играе само тук и само с тях.

— Има ли значение — продължи Любчо — кой кого ще бие? Довечера ще се разделим иначе и ще бъде различно. А да треснеш един хубав шут? Тряскаш шута и се кефиш. Какво повече има в тая игра?

Да седнеш да му обясняваш, че има още много неща? Какъв смисъл?

— Играй, играй — разпореди се Румениге. — Играй…

И през цялото време внимаваше кога и как излиза срещу Палавей. Щото въпреки обещанието, Палавей не си поплюваше. Не му ли прескочиш навреме маратонките и като нищо си в „Пирогов“.

— Колко на колко сме? — попита Павката.

— Седем на четири — каза мълчаливият Венци.

Кирчо се опита да оспори:

— Шест на четири! Кога вкарахте седмия?

— Бе аз ш’ти кажа кога го вкарахме, паяк! — Мълчаливият Венци бе готов за бой.

„Глей бе, глей как лесно стават пожарите по света — ненадейно си помисли Румбата. — Нищо и половина и…“

Застана между двамата.

— Стоп!

— Добре де, колко е според тебе?

— Резултатът, Венци, е нула на нула — спокойно каза Румениге. — Почваме отначало…

— И що развали готиния мач? — попита Венци.

— Ти го развали — каза Кирчо.

— Аз?

И така нататък. Продължиха по същия начин:

— Не аз, а ти.

— Ала-бала!

— Като ти жулна един…

— Жулни де.

— Веднага, щом толкова си го просиш.

— Пробвай, пробвай!

И щяха да продължат така кой знае колко време още, но Маркуча ги прекъсна:

— Глейте бе, глейте к’во маце зяпа оттам — и посочи откъде.

Наистина, на пейката пред вход „В“ бедеше Румяна Панджарова и си гризеше ноктите.

— Тая нещо не я познавам — каза единият близнак, който смяташе себе си за много красив, за по-красив дори и от брат си. Посегна към задния джоб на джинсите си, но не посмя да извади гребенчето, усети, че другите веднага ще го изгъбаркат.

— Ми да се запознаем тогава. — Румяна стана от пейката и бавно тръгна към момчетата.

Съвсем не беше вече така бледа като преди ден-два-три. Във варените дънки краката й изглеждаха безкрайно дълги. Изобщо, приличаше на киноартистка или на манекенка. На Румениге тя сега не обръщаше никакво, абсолютно никакво внимание.

— Само с него ли ще се запознаеш? — Маркуча с презрение врътна глава към близнака. Сякаш искаше да пита: „К’во бе, само с тоя ли тъпанар? Глей го — настъпан домат. Настъпан с тока на обувката…“.

— Може и с тебе.

— Много ми е приятно. Викат ми Мъри. Мерси. — Маркуча се сгъна в нещо подобно на поклон.

— Браво — каза тя.

— Пък аз съм Драгомир — представи се близнакът, който се мислеше за по-красив от брат си. Така си произнесе името, сякаш сам си го бе измислил и трябваше да се похвали с него.

А Маркуча го пресече веднага:

— Не — каза. — Тия двамата все се бъркат. Драгомир е ей оня — и посочи с ръка другия Еднакъв.

Момчетата се позасмяха. И момичето се засмя. Само Румбата — не.

„За какво се е довяла чак тука?“

Сигурно щеше да си мисли още по този въпрос, но чу отново гласа й:

— Ще може ли да поритам с вас?

— Айде бе! Я па тая! — удиви се приказливият Венци.

— Къде се е чуло и видяло мадама да…

— Трай, Любак — изръмжа Маркуча. За втори път направи своя смешен поклон. — За нас ще бъде чест, госпожице.

Другите загледаха Румениге, момичето също загледа Румениге и всички чакаха да чуят какво ще каже той. Щото Маркуча се смяташе за тартор тука, но само докато временно, както се вижда, е липсвал истинският тартор. На всички им беше ясно положението, пък даже и на самия Маркуч. Щом усети паузата, той машинално се обърна към Румениге:

— А?

Русокосия чакаше това. Кимна веднага, много сериозно и съвсем тежкарски, като че ли беше менажер на „Барселона“ или друго нещо такова голямо.

Разделиха се наново — Румбата взе със себе си и Румяна, и Маркуча, и Палавей, и Любчо. И един маляк за вратар. Реши, че по-голям умник от себе си не е виждал никога и никъде. С такова разделяне спасяваше момичето от острата секира на Палавей, от ръгливия лакът на Маркуча и от най-страшното: да те перне топка, изритана от Любака.

Лекичко почнаха и стана много елегантна игра. Тая Руми дриблираше за чудо и за приказ, а пасчето й лягаше съвсем точно ту на левия, ту на десния външен фалц на Румениге.

По едно време Венци се спря насред паркинга и тури ръце на кръста.

— А бе! К’ва е тая бе? Да не е нещо от женския футбол?

— За пръв път я виждам — хладно отвърна Румениге.

— Чудна мадама! — Драгомир не се сдържа и извади гребенчето от задния джоб. Използва спирането да си дозалиже и без това зализания перчем. По гребенчето го познаха, че е Драгомир. Николай, другият Еднакъв, се сресваше обикновено с гребена на брат си.

— Прилича ми — намеси се мълчаливият Венци, — ама адски ми прилича на Панджи. Същия пас, братлета, същия мек дрибъл… Мисля си, мисля си и си викам — е, не може да бъде. Къде ще е виждала тя Панджара?

Тоя Венци събираше снимки, статии, таблици, купища неща бе изрязал от стари и нови вестници и списания, футболни бюлетини; кибичеше по стадионите — промъкваше се без билет на важни мачове от „В“ група; ходеше да гледа тренировки и бележките му падаха все надолу и все надолу, а като погледнеш, вече по-надолу нямаше къде. И веднъж, ама наистина само веднъж каза на Румбата:

— Да можех аз като тебе…

— Какво да можеше?

— Така. С топката…

— Че какво толкова?

— За нищо друго не съм си мечтал в живота. Аз се сънувам така. Аз се сънувам, че си ти… Значи сънувам, че аз съм ти.

— Ега ти! Сънувай, че си Марадона, глупако!

— Зная, че съм глупак.

И толкова.

А сега:

— Разни мацки ходят по мачове, обаче… Панджи от сума ти време не играе, пък и в Кипър беше… Затова си викам: къде ще го е виждала?

Румбата едва се сдържа.

„Вкъщи го е виждала. И продължава хем. Това малко ли е?“

— Давай, давай — каза вместо това.

— Няма за кога — намеси се другият Венци. — Време е за даскало.

И наистина, Павката вече се изсулваше тихомълком към неговия си вход. Единият близнак си поглеждаше ту часовника, ту поглеждаше към Румето, никак не му се прибираше, но явно, че щеше да се прибере.

А Кирчо много тъжно каза:

— На вас ви е лесно.

Все едно ги обвиняваше — Румбата, Палавей, Маркуча, мълчаливия Венци. Ами да, те можеха да си правят всичко. Когато си искат, както си щат.

Румбата се приближи до него, Кирчо настръхна.

— Не се бой. Няма да те бия.

— Не се боя.

— Само искам нещо да те питам.

— Питай.

— Не ме ли сънуваш и ти?

— Аз? Тебе?

— Не сънуваш ли, че ти си аз? Получаваш двойки, намаляват ти поведението, гонят те от даскалото, а?

— Не. Такива работи не сънувам.

— Шампионите ги бият в събота, момче. А тебе в събота те пращат да тупаш килима.

— Не ме пращат.

— Все едно. Айде, движи!

И Кирчо се задвижи наистина, отиде си.

— За пръв път виждам момчета, дето не си играят на фунийки.

— Ние да не сме някакви пубери — гордо отвърна Мъри.

А Палавей запали цигара и лениво проточи:

— На тииия неноооормалницииии само фууутбол им дай.

И настъпи мълчание. Просто не знаеха какво да си кажат. Накрая Палавей изпуфка особено едър облак, хвърли фаса на асфалта, настъпи го.

— Ще се позавъртя покрай даскалото — каза. — Един бизнес имам уговорен там. Хайде! И гледайте да не се сдъвчете за мацето.

Изглежда, чакаше да му отвърнат, пък той да отвърне после и така нататък, докато стане як въргал на паркинга. Палавей си падаше по тези работи. Но Мъри се направи, че нищо не чува, мълчаливият Венци тънеше дълбоко в някакви свои мисли — дали примерно „Нотингам Форест“ ще направи реми на чужд терен срещу „Уулверхямптън уондърърс“, Румбата зяпаше Румето, а Румето се усмихна на Палавей.

— Чао, Макс и Мориц. И си мий ушите по-често. Тогава мацките ще харесват и тебе, а не някого другиго. Вместо тебе.

Палавей си тръгна с леопардова походка. „Виж я ти! — възхити й се. — Печена! А откъде знае, че съм Макс и Мориц? Някой нещо май й е разказвал. Тая е само гадже на Румбата. Няма на кого другиго. Как я пусна да рита с нас. И така нататък. А за капризите им, аз ще седна да си мия ушите! Как не! Сигурно на нея чешмата не й е в двора…“

И Палавей се размечта за вана. Вана беше виждал само на кино и смяташе, че във ваната може и трябва да се плува.

А мълчанието продължаваше да оплита останалите в лепкавата си мрежа. Всяко от момчетата предполагаше, че щом другите се разкарат, другите без Румяна, разбира се, то той, останалият последен, ще й разкаже някаква такава история, дето… А бе!

Мълчаливият Венци щеше да надмине себе си — би се раздрънкал като Миро Читанката. Би почнал така: „Как мислите, може ли «Нотингам Форест» на чужд терен да направи реми срещу «Уулверхямптън уондърърс»?“ А тя да отговори: „Несъмнено. Особено след като в предния кръг завърши наравно и с «Тотнъм Хотспърс»“.

„Значи в тотото мога да туря твърдо хикс?“

„На ваше място бих го направила. Вие очевидно сте страхотен познавач. Често ли пускате фишове?“

Той щеше да я излъже, че за първи път участва в тиражите. Нали иначе би трябвало да е милионер?

А Венци милионер не беше. И не само това. Ами както ги бе нанизал едни — цафара до цафара, все гърбави, а годината току започваше. Прииска му се да замижи и да се пренесе някъде другаде. Да се телепортира. Да се превърне в друго момче. В НЛО. В звяр. В речно камъче. В момиче дори.

Като се сети за всичко това, въздъхна много тежко, дълбоко и тъжно. Измърмори:

— Тръгвам си. Тръгвам си аз… — и заситни смешно прегърбен.

— Ей! Да не ти се ака, брато̀? — викна подире му Маркуча. Да нямаше дама край тях, не би се изразил чак толкова културно.

Онзи се обърна. Изгледа го. Но му беше наистина много тъжно и много жал за себе си, та не се върна да се сбие с дългия. Още повече че тъй или инак си беше по-слаб, а Румбата я се намеси да спре мелето, я използва суматохата да отведе мацето.

Маркуча се чувстваше в страшна форма, всичко в него вреше и кипеше.

— Аре! — каза, без точно да знае какво има на ум. Нещо трябваше да се прави, и то бързо, веднага, без отлагане. Това нещо съвсем нямаше да е мъкнене до даскалото или друга подобна щуротия. — Аре!

— Който вика „аре“ е тъпо магаре — заяви Румбата.

— А бе много станахте тука писателите! — възкликна Маркуча. — Я го ски’й!

— Който вика ски’й, хвани го убий!

И Маркуча бе в тоя момент окончателно унищожен. Румбата нямаше да седне да му разправя, още повече пред Румето, че не самият той е измислил тези стихотворения, а доброто болно приятелче Миро.

Румяна също се намеси. Тя каза, че вярно, не се викало „ски’й“ а „скивай“. Било по-правилно в литературно отношение.

— Да бе! — съгласи се Маркуча. — Аз по литературите и в училище не съм силен. Мене по̀ ме бива, като видя някое кофти копеле, да му извия врата. Шибна ли му една тупаница и главата му дава заето цял ден.

— Стига да не съм аз това копеле — отвърна Румбата. — Щото тогава не знам коя глава ще дава заето.

— За тебе нищо не съм казал. — Мъри бе ял преди време Руменигова попара. Явно, още му грееше.

— Печен си, Мъри! — похвали го Румениге.

Похвали го тъй, както се хвали онзи, дето трябва да си отиде. Докато речеш „раз-два“ и — да го няма. Маркуча разбра тая работа. Трудно, но я разбра.

— Бе да взема и аз да ида до даскалото ли, що ли? — неочаквано рече. Все едно че се готвеше да тръгне с тежка експедиция към Хималаите.

— Кажи им, че съм пукнал на ония пъстърви — насърчи го Румбата. — Хич да не ми пишат отсъствия, щото няма кой да им ги брои. Искам да си остана необразован, така кажи. Ако питат за мене, разбира се. Иначе си трай.

— Ще си трая — със съжаление каза Маркуча. Ясно, трябваше да се разкара оттука, такава излизаше уговорката. Хубавото маце си оставаше за Румбата.

И се помъкна много смешно Мъри, повлачи дългите си крака. Потътри се, потътри се, пък спря.

— Е, хайде — махна им. — Всичко, значи, най-хубаво.

— Всичко хубаво. — Румениге му помаха също. Все едно че приятелят му заминаваше за някъде с някой влак.

А оня пак — потътри се, потътри и пак спря.

— Аз ’начи… това.

— Чао.

Дългите крака на Маркуча само дето не лющеха асфалта по паркинга. Крачка, още една и още една. И пак обръщане.

— Бе ти викаш… Ама ако им кажа, че наистина си умрял, онияаааа…

— Ще ти повярват, Мъри, ще ти повярват… — успокои го Румбата.

И когато Маркуча все пак изчезна от погледа им, Румен се обърна към Румяна.

— Отиде си най-после.

— А ти защо толкова искаше да се махне?

Тя не го гледаше. Гледаше си съвсем на другаде, в посоката примерно на млекоцентрала „Сердика“, чиято ограда мръснееше оттатък паркинга и оттатък улицата.

„Ти ме накисна — искаше да й каже Румбата. — Дойдоха и ми взеха кучето. Какво те интересува защо си е отишъл Маркуча? Щом те е толкова грижа, тичай подире му. Той не се е затътрил кой знае колко далече?…“

— Аз не съм те предала — неочаквано каза Румяна.

„А бе, да не съм почнал да си дърдоря на глас? — сепна се Румбата. — Само това остана!“

— Ти не си плямпаш на глас.

— Ега ти екстрасенса!

— Бабичките!

Тя се вторачи в Румбата и повдигна пръст нагоре.

— Бабичките! — повтори. — Ти твърде дълго и твърде явно си търсил кучето пред нашия блок.

Момчето насмалко не изтърси: „Какво ти куче, тебе търсех, но…“.

— Знам, че си търсил мене, обаче аз лежах. На легло. Не можех да ставам дори до прозореца. Баща ти каза, че не трябва да ставам, ако искам да оздравея.

— И после твоят баща пък е дал адреса ми? — у Румениге веднага се събуди частният детектив Мандлър Чарлоу. Подмишницата му се изду от въображаем патлак.

Момичето кимна. А той:

— Ега ти!

Не, наистина, ако налагаха дори интересите на националния отбор, той, Румбата с Панджи в един мач не би сритал ни една топка.

— А бе — извика отчаян, — що всички ми правят толкоз мръсотии, а?

— Мене ли питаш?

Той се поколеба, преди да отговори.

После каза:

— Не.

И повтори. По-твърдо:

— Не. Не тебе.

Кой кого улови за ръката не стана ясно. Дали тя хвана неговата или той нейната. Просто не се разбра. Също не се разбра кой пръв изрече:

— Да вървим.

А може би — двамата едновременно.

Те съвсем не знаеха къде отиват, съвсем не знаеха къде ще стигнат, но вече вървяха — през паркинга, през улицата, през зеленото пространство оттатък, трънясало, рошаво и сега през есента зажълтяло. Щяха да отминат автобусната спирка и да продължат. Напред и нанякъде, докато се стъмни. И после. В тъмното вече.

Наистина, никой нямаше да разбере къде са били.