Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шампионите ги бият в събота (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
moosehead (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Божидар Томов

Заглавие: Шампионите ги бият в събота

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: Българска

Печатница: Държавна печатница „Д. Благоев“

Излязла от печат: юли 1990

Редактор: Ганка Константинова

Художествен редактор: Васил Инджев

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Художник: Венелин Вълков

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4812

История

  1. — Добавяне

4.

— Ти му каза на дебелото момченце, че даскалото ви било изгоряло…

— Изгъбарках го.

— Обаче в болницата сигурно сега има пожар?

— Карай, нали не си там…

— Е, тъкмо за това е пожарът.

— Тихо сега. Тихо, тихо и на пръсти като зайчета чевръсти.

Наистина се вмъкнаха на пръсти. Румениге на два скока достигна до вратата на хола, а Румето, подобно на балеринка, ситно-ситно пристъпи и влязоха.

— Сами ли сме?

— Баба ми е в кухнята. Пък аз живея тука.

— Ами ако дойде?

— Ще кажа, че си моя съученичка. — Румениге бързо намери някакви тетрадки, небрежно ги попиля по масата. — Помагаш ми по някои предмети.

— Смяташ ли, че съм подходящо облечена? — Момичето се позагърна в халата си.

— Ще кажа, че сега такава е модата. Пък ако нещо не ти харесва в тая версия, скрий се зад фикуса и разпери ръце. И не мърдай. Тогава няма да има нужда от никакви обяснения.

— Да, че да ме вкарат в лудницата! Искам да се обадя вкъщи.

— Още е рано. — Чандлър-Мандлър по обичая си се изтегна в креслото и примижа. — Моят план се промени. Разбрах, че мога да разчитам само на себе си, малката.

— Ако още веднъж ми кажеш „малката“, ще те прасна с нещо по главата.

— В никакъв случай. Тая глава ми трябва не само да вкарвам голове с нея, но и да измисля нещо друго. Нещо по твоя въпрос. Агенцията на Мандлър винаги осигурява спокойствие на своите клиенти.

— А кой е Мандлър?

— Не го познаваш. Но сме комбина.

— Искам да си ида вкъщи.

— И това ще стане. Ще си идеш вкъщи, на спокойствие. Подир малко тук ще се появи един наш агент и ще оправи нещата. Тогава ще си идеш вкъщи.

Частният детектив наистина смяташе плана си за гениален.

— Уморена ли си? — попита.

— Не съм.

— Искаш ли да си легнеш?

— Не искам.

В същото време той трескаво съобразяваше: ами ако Пухчо се върне преди Иван? Не, не, нямаше чак такова значение. Ако Мандлър не се измъкне от рисковата ситуация, то кой тогава? Може би Миро? Читанката? Цайси, Дебелия умник? Е, да, онзи щеше да напише стихотворение. И да се остави да го нахранят.

Добре.

— Искаш ли кафе?

— Кафе?

— Е, да. Когато една дама е някъде на гости, предлагат й кафе.

— Значи аз съм на гости?

— Не ти ли харесва? Ще ти пусна касета. „Айрън Мейдън“?

— Не си падам.

Трябваше с нещо да я заинтригува.

— Знаеш ли за какво те доведох точно тук?

— Чудя се.

Мандлър рязко се наведе напред, насочи пръст:

— За да ми пропъдиш вещиците. Нощем не ми дават да спя.

— Не може да бъде. Малък си още. На мене дядо ми не може да спи. По цяла нощ ходи из къщи. И вика: „Ох, защо не умирам!“.

Все пак щеше да измисли какво да й каже. Ех, как щеше да го измисли — беше се напънал с всичка сила! Но влезе баба му.

— Я, какво хубаво момиченце — каза тя.

Според Румбата, доста нетактично. Какво ти хубаво — в тия отъркани дрешки…

А Румето без никакво смущение стана и заяви:

— Наричат ме Румяна, госпожо. Съученичка съм на вашия внук. Отрядният съвет и класната ръководителка ми възложиха да му помагам по някои предмети. Отрядният съвет и класната ръководителка са на мнение, че внукът ви е способно и умно момче, но му липсва воля за системно усвояване на знанията.

— Тъй, тъй… Съвсем вярно. И аз му казвам, ама… Пък поведението му — все намалено.

— Той е обещал. Да го поправи.

— Дано. Ще ви почерпя с бухтички.

Бабата излезе, а Румениге просто изхвърча от креслото:

— Ти си връх! Тя даже не се сети. Разбираш ли, даже не се сети?

— За кое?

— Ми да ни пита защо не сме на училище. Ето това. Сега върви третият час. Какво имахме третия час? — Взе да рови из тетрадките си. — Тук някъде съм записал… Какъв ден сме днеска?

— Не зная.

Той държеше седмичната програма и я разглеждаше с неподправен интерес.

— Карай, няма значение. А бухтичките си ги бива, ще видиш. Меки са като пухчета.

— Гладна съм — каза неочаквано момичето. — Май наистина съм гладна. За първи път от двайсет дни.

Румбата тъкмо да потвърди, че тъй става с човека, когато върши добри дела, и пак влезе баба му.

Тя излъчваше светлина около себе си. И носеше табличка. На табличката — най-хубавите чинийки, дето рядко се вадеха и само за гости. В чинийките — бухтички. Две чашки мляко. Купичка сладко от вишни — домашно, беше го варила сама, с махнати костилки. Махаше ги с безопасна игла, страшно ловко, Румбата я наблюдаваше — цък, цък — що вишна изпокраде той тогава.

Всичко бе сложено на масата и наоколо замириса на празник.

— Хапнете си.

— Благодаря ви, госпожо.

— Няма защо. А дето те е пратила класната и онзи там, какъв беше съвет, хубаво. Обаче… не е трябвало да излизаш от болницата специално заради нашия… човек. Той все някак ще се оправи сам на първо време.

— Бабо, нея от болницата са я пуснали и ти извинявай, но ние трябва спешно да…

— Още за утре — каза момичето. — Утре имаме контролно и ние…

Бабата поклати глава и си излезе.

— Връх си! — повтори Румениге. — Ако беше момче, щях веднага да те прегърна.

— Ти само момчетата ли прегръщаш?

— А кого другиго? Само съотборниците. Вкарват ли гол, тичам и ги прегръщам. Но по-често те мене. Щото все пак съм Румениге, а не нещо друго.

Момичето си хапваше бухтички.

— Наистина са хубави, нали?

Момичето не отговори, посочи му пълната си уста и после, след като сдъвка, след като глътна, каза:

— Да.

— Изяж и моите.

Тя се усмихна и не ги изяде. Сладкото не докосна, млякото изпи. Румбата пък се наблъска със сладко — изяде и своето, и нейното.

— Тоя Миро, Цайси де, ако знаеш как се тъпче. Дъртите не му дават, а той кльопа тайно. Мръвкар и половина…

Щеше да разказва дълго за разните приключения на Дебелия умник по екскурзии и другаде, но Румяна го погледна много внимателно, докосна ръката му и прошепна:

— Какво ще правим по-нататък?

— Ще видиш.

— Хем искам да се прибера вкъщи, хем ме е страх — ще ме върнат в болницата…

— Ще те върнат, това е сигурно. Какво ти има?

— Не зная. И там не знаят. Нещо на корема. Може да е заразно… Не те ли е страх?

— Ако Чандлър го беше страх, той нямаше да хване нито един престъпник, нали така? Ако Амундсен го беше страх, сега земята нямаше да има Южен полюс, нали така? Ако… Бе какво ти разправям?… Ако мене ме беше страх, щях сега като Цайси да пиша стихотворения в топлото креватче…

— Той как си е счупил крака?

— А, нищо особено. Падна от един покрив.

— От покрив?

— Па да. Какво толкова чудно?… Ние всички бяхме там, ама само тоя кьопчо се изтърси.

Като истинска дамичка Румето се настани удобно на канапето и заразпитва:

— Интересно? Много интересно? И какво търсехте на покрива?

„Тра-ла-ла, я виж ти! Имахме си, значи, работа цялата ни оперативна група. Обследвахме там един обект…“

— Ходихме — каза — ние, от оперативната група, да спасяваме изпадналите от гнездата малки лястовичета.

— И спасихте ли ги?

— До едно.

Румен взе да я гъбарка, взе да й разправя как плашели котките. Как ги замеряли с камъни. Едновременно внимавали обаче да не ударят някоя от тях. Щото котките, нали, също си имали свой бизнес и не трябвало човек да им се сърди кой знае колко. Но в случая котките даянели на загуба…

Истината, разбира се, беше съвсем друга. Истината нямаше нищо общо нито с малките, изпаднали в беда или изпаднали от гнездата си лястовичета.

Нямаше нищо общо с котките.

И не ставаше за разказване пред дами онази история…