Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (14)

14.

Връщаше се с тежката походка на страхотно уморен човек. Не подритваше нищо по тротоара, просто влачеше крака. И ако някой от минувачите се вгледаше в русото сгърбено момче, никога нямаше да предположи, че то е известният футболист Карл-Хайнц-и-така нататък. А щеше да помисли: „Как ги мъчат тия деца в проклетото училище. Как ги мъчат! Ей го на — върви и само̀ си приказва. Това нормално ли е? Не. Не е нормално“.

Момчето вървеше и наистина си приказваше. Съвсем тихичко, но все пак се чуваше:

— Ама че си идиот, Румба! Ама че си кретен! Пълен ръб отвсякъде! И дебил! Няма вече футбол за тебе! Няма вече куче за тебе! Няма вече живот за тебе! Всичко ще ти забранят.

Ето така.

Последваха петдесет метра мълчание. До магазина за безалкохолни. Там почувства, че гърлото му е съвсем пресъхнало, и се промуши покрай опашката.

— Чичко, дай ми една лимонадка — рече с плачлив глас и като се обърна към чакащите, добави: — Трябва ми за болно дете.

Отвори лимонадката в желязната рамка на витрината и захапа шишето пред магазина.

Излезе възрастен дядо с много строг вид и пълна чанта газирани напитки — най-различни, в големи и малки бутилки.

— Не е хубаво да се лъже, малкият.

Румбата мислеше да му каже: „Я се разкарай!“. Но вместо това попита:

— Кой лъже?

— Ти.

— Аз, вярно, лъжа много — призна Русокосия. — Но не и сега.

— Не виждам тука никакво болно дете! Виждам само едно лъжливо дете, което пие лимонада.

— Мене?

— Да, тебе.

— Че тъкмо аз съм болното дете бе, другарю.

— Никакъв другар не съм ти — ядоса се дядката. — Аз не съм ти другар!

— Нека не спорим. Вие, вярно, не сте ми никакъв. Но че аз съм болен, по този въпрос, както казва класната, две мнения няма. Че погледнете ме де, погледнете ме внимателно!

Старецът се смути доста, нима нещо по детето наистина си личи отдалече, а той — пуста склероза, пусто недовиждане — не е забелязал? Засрами се, отстъпи дори на крачка.

— Па аз съм ненормалник бе, деди! Луд! Виж ми очите, на̀ — и Румбата му пробута стария свой трик: събра очите си в горния край на носа. Така изглеждаше, както винаги, доста страшен. От лимонадата пусна между устните си и няколко мехура. Изобщо — пълен ефект.

— Да, но… да, но… нашата медицина сега тя… това…

— Човек не може да си изкърка лимонадката на спокойствие. Ето това е вашата медицина.

Въртейки глава, шепнейки си нещо неясно и сигурно несвързано, старият човек понесе газираните напитки нанякъде.

— Айде де! Той ще ми прави забележка — изръмжа подире му Румен.

И чудно, след лимонадата и след разговора със строгия старец Румбата се почувства неочаквано добре.

„Какво пък — помисли си, — току-виж всичко се разминало.“

„Какво пък — помисли подир това, — не могат да ме изключат съвсем и отвсякъде. Образованието у нас е задължително. Значи ще ме учат, докато се налага.“

„Какво пък — помисли най-накрая, — ще избягам от къщи, ще си набера плодове от някои градини, дето не ги пазят толкова, и ще тръгна към Северния полюс. Вестниците ще пишат за мен. «Самотният полярен изследовател Румен. И така нататък.»“

Щеше да изпрати от Северния полюс една-единствена картичка: „София, комплекс еди-кой си, блок еди-кой си, Румяна Панджарова. Храната свърши. Дъвча три пъти на ден подметките си. Вкусни са. Мисля за теб. Винаги твой Карл-Хайнц-Кале-Румба-Мандлър-Чарлоу. Ако още го помниш. 13 юни тази година“.

Сняг, студ, бели мечки, красота.

Няма я мамичка, няма го татенцето, даскалото не съществува, само верните кучета…

Стоп, стоп!

Той се сети за своето вярно куче Ринго.

И се затича към Мирови.

Изсвири силно сигнала отдолу. И дълго, търпеливо чака. Дебелият трудно се придвижваше с гипсирания крак от кревата до прозореца. А и иначе също.

— Вашите вкъщи ли са?

— Знаеш, че по това време все още не са.

Художниците, вярно, се прибираха късно. Мъчеха се в своите ателиета да станат колкото се може по-знаменити.

— Ринго жив ли е?

— Що за тъп въпрос? — обиди се Цайси. — Качвай се.

И Румбата тъкмо да се пъхне във входа и отгоре се чу:

— Ама почакай! Я ми купи едно кисело млекце.

Русокосия въздъхна, преброи стотинките си и изтича до супермаркета. Там беше фрашкано, особено около касите, но момчето набързо пробута за втори път номера с болното дете: „… Кисело млечице, едно-единствено! За да си глътне антибиотичето! Иначе ги повръща знаете ли?“.

Пък у Мирови го чакаха няколко изненади.

Някои приятни, други не чак толкова.

Първо, лакомият дебел пират раздели млякото съвсем по братски — половината за кученцето, половината за себе си.

После каза:

— Зяпай сега.

И като сложи кутрето да седне, заповяда му:

— Дай глас!

Ринго залая: „Ау, ау, ау!“.

Тъмна завист заля Румбата. Миро като че ли разбра и кротко предложи:

— Опитай и ти.

— Друг път.

Това беше произнесено през зъби. Как не, вярното ти куче току-виж отказало да се подчини, а изпълнява командите на Сульо и Пульо.

И накрая — Цайси вдигна от нощното си шкафче купчина книги — на български, на немски, на английски и може би на чешки.

Пръсна ги по леглото и ги разтвори на места, предварително отбелязани с листчета.

— Целият следобед се занимавам с това.

Румбата веднага реши, че очилатият малко го прекалява — от къде на къде ще се занимава с работи, дето не са му работа.

— По екстериорни белези…

— К’во, к’во?…

— По екстериорни белези — тежкарски и съвсем безпрекословно повтори Миро — излиза, че кученцето е без съмнение ердейл териер. Виж тука на картинката.

— Никак не прилича.

Румен го каза колкото да не се съгласи бързо и веднага. А му се прищя неговото вярно куче да бъде тъкмо такъв ердейл териер по екс-не-знам-какви си белези и по всичко останало. И най-важното: без съмнение. Стегнат, мускулест и на една от снимките, засечен от фотографа, когато прескача цял кон.

Миро по професорски намести очилата на чипия си нос и от едно място прочете:

— „Служебна порода, създадена в Англия…“. — А от друга книга и с известно запъване: — „Използва се… значи за това… за спасяване на хора в планините… при такова, при лавини… от митническите служби за издирване на дроги, на наркотици от…“ Това не го разбирам…

— Аха. Е, не се мъчи повече. Значи имам точно кучето, което ми трябва…

Очилатият го изгледа с нескрита завист, та Румен чак се почувства неудобно. И съвсем неискрено каза:

— Е, бих ти го подарил. Щото си ми истински приятел. Ама какво да те правя, като имаш алергия. И после, то не е куче за пират, а за детектив.

— И наистина ли ще си го вземеш?

— Да. Ще го взема наистина. И то веднага.

Румбата просто се уплаши, че на приятелчето току-виж му минала най-неочаквано алергията и… А бе — два шамара и готово, край на всички претенции, ама…

Слизаше по стълбите с кученцето в ръце.

Най-различни мисли се търкаляха в главата му като футболни топки на тренировъчно игрище. Много мисли, много топки — насам и нататък.

Например:

Че на Ринго трябва да се купи каишка.

Че за каишката трябва да се намерят отнякъде пари.

Че пари няма.

И веднага се появи спомен от близкото минало. Румен претърсваше костюмите на баща си за стотинки. И ето ти го Иван. Влезе в стаята. „Като малък и аз съм правил така, приятелчето ми.“ „Ами тогава, значи…“ — колебливо произнесе момчето. „Като ме хвана старият, дядо ти, не ме пра с колана, както обикновено…“ „Значи и ти няма да ме переш с колана?“ „Я! Кога съм те бил?“ Иван се учуди толкова много, че Румбата щеше чак да падне на пода от възмущение — колко бързо забравят възрастните! Или може би двата яки шамара те не ги броят за бой? В събота?

„Дядо ти — продължи Иван — ми каза: Подир доносниците най-отвратителните хора на този свят са крадците. На тях ръцете им изсъхват.“

Румен не отговори, а само си помисли: що за дивотия? Той лично познаваше сума ти крадци, на които нищо им нямаше. Ръце, крака — всичко като на останалите. Самият Румен-Мандлър-Чарлоу не беше без грешка в това отношение.

„Изсъхват, викаш…“

„Именно!“

„Наистина ли вярва, или само се преструва? — мина му през ума набързо. — Че то ако е така наистина…“

„Иване — предпазливо рече и стоеше на прилично разстояние от баща си. — Ние с тебе сме приятели, нали?“

„Приятели сме“ — разсеяно се съгласи баща му и се заби в някаква кръстословица или в нещо подобно из вестниците.

„И трябва да си говорим само истината, нали?“

„Естествено, естествено…“ — още по-разсеяно отговори Иван.

„Е, на тогава — виж ми ръцете…“ — Румениге изпъна напред двете си ръце.

„А-а-а-а — изглежда, Иван веднага бе забравил за какво е ставало дума преди миг само. — А-а-а-а…“

Та както и да е. От този разговор мина малко време и въпреки че Румен беше сигурен — не, ръцете му в никакъв случай няма да изсъхнат, но из джобовете вече не ровеше. Най-много да поизлъже леко баба си, че уж в училище им искат по левче или два — я за бедните деца, я за кръжока по цветна фотография или за нещо друго…

Отпрати в аут всичките тези мисли и веднага ги замести с други:

Ринго, Ринго? Риничката? Ричко? Ринчинцето?

Как ще го вкара сега вкъщи?

Какво ще стане там? Пожар, война, атомна катастрофа?

Бе готов да понесе всичко, само вярното куче да си остане с него.

Гъделичкаше вярното куче по гушката и му говореше:

— Ние с тебе няма да се разделим никога.

Беше забравил за Румяна.

Беше забравил за неприятностите, които го чакаха около историята с бай Брайко.

Беше забравил за стиховете, които поръча на Миро.

Беше забравил за всичко.

Ако сега някой го спреше и го попиташе:

— Хей, момче, ти какво най-много искаш?

Румен нямаше нито за миг да се забави с отговора:

— Да имам куче.

— Че нали си имаш? Това в ръцете ти какво е?

— Бе хем си имам аз, пък хем си нямам. И едното може да се рече, и другото…

И онзи, разбрал-недоразбрал, щеше да си тръгне по пътя…

Съвсем близо до къщи, пред вход Г на блока, където живееше, Румбата видя маляк с превързано гърло, един от ония маляци, дето се мотлявеха обикновено по паркинга и понякога биваха взимани за вратари в мачлетата. Румбата съвсем не си правеше труд да им запомня имената.

Малякът веднага дойде и поиска кучето, да го подържи и той малко.

— Друг път — отговори Румен. — Щом му купя каишка, ще ти дам да го поразкараш малко.

— Наистина ли? — разцъфна оня. В тяхната маляшка компания бе страхотна чест самият Румениге да те забележи, да ти каже: „Здрасти, дребен“, да не говорим пък за повече думи или дори да ти обещае нещо, какъвто случай сега се падаше.

Превързаният се огледа — за съжаление нямаше никого наоколо и никой не видя, никой не чу мъжкия разговор на двамата.

— Наистина. Ама при едно условие: да се качиш горе до вас и да ми донесеш една найлонова торбичка.

— Каква?

— Донеси всички, които намериш, пък аз ще избера.

— Добре. Ще поискам от баба.

— От баба си нищо няма да искаш, нищо няма да приказваш, а ще изпосвиеш всичко каквото видиш.

— Слушам. — Малякът се разтрепери от гордост и се хвърли в асансьора.

А Румбата си каза, че малякът е един чудесен храбър маляк и че заслужава да бъде взет по-нататък за първи адютант и таен сътрудник на детектива Мандлър Чарлоу. Каза си още, че младото поколение днес се развива добре и правилно, не задава тъпи въпроси, а бързо изтичва да изпълни заповедите на по-възрастните. Когато тези заповеди са умни, разбира се.

Малякът се върна с две найлонови торбички, едната скъсана, другата мръсна. Носеше още зелена мрежичка и олющена мушамяна старинна пазарска чанта.

— Вие какво бе, да не сте бедни? — попита детективът.

— Не. Само сме пестеливи — отговори малкият.

— И за какво пестите?

— По-рано за кола, пък сега не знам за какво.

— Сигурно по принцип.

Малкият не знаеше какво е това „принцип“, но се съгласи веднага.

— Да.

— Това си го вземи. — Румбата върна мрежичката. — Тия ги хвърли в боклука — подаде найлоните. — А виж, чантата я бива. Да, бива си я.

И пусна в нея кучето.

— Гледай само — боязливо изрече малякът — да не те срещнат някъде нашите. Щото никой друг в махалата няма такава торба.

— Не бой се.

Румбата тръгна, но се сети, спря и попита:

— Бе аз ти помня името, ама да не те бъркам с някой друг маляк?…

— Стоянчо. Казвам се Стоянчо.

— Стоянчо, ти си цар.

— Бате Румба, повтори го някой път пред другите, а?

— Като нищо. Ще кажа, че си ме спасил.

— Е, чак пък толкоз…

Румен много сериозно поклати глава, съвсем като възрастен, като патил и препатил.

— Наистина съм в затруднено положение, Стоянчо. Отвсякъде ме гонят сега.

Малякът се натъжи дотолкова, че Румбата го съжали.

— Няма страшно, дребен, ще победим!

И помъкна към къщи чантата с кучето.