Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шампионите ги бият в събота (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
moosehead (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Божидар Томов

Заглавие: Шампионите ги бият в събота

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: Българска

Печатница: Държавна печатница „Д. Благоев“

Излязла от печат: юли 1990

Редактор: Ганка Константинова

Художествен редактор: Васил Инджев

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Художник: Венелин Вълков

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4812

История

  1. — Добавяне

19.

Удобно излегнат в бърлогата си, лъвът спеше, похъркаше лекичко, посумтяваше и сънуваше своите лъвски сънища. Похапнал си бе той плешка от млада антилопа, а знаеше, че щом се събуди, ще схруска и бутчето.

Но най-неочаквано в джунглата заваля проливен хладък дъжд и царят на животните скочи с рев, който не само разклати всичко наоколо, но прогони и облаците, изглежда, защото дъждът моментално спря.

Очилата на лъва лежаха на нощното шкафче. Обаче и без тях той добре различи мускулестата фигура на Карл-Хайнц Румениге. Румениге храбро стоеше досами бърлогата. Държеше в ръката си празна чаша. Гривата на лъва и възглавницата бяха съвършено мокри.

— Какво правиш бе, ненормалник? Ти съвсем ли изкрейзи, а? — попита лъвът с човешки глас. — Посред нощ да ме събудиш…

Футболистът отиде до прозореца и дръпна завесите. Слънцето с всичка сила удари по ъглите на стаята и от светлината му разяреният звяр замижа.

После обърна бързо възглавницата със сухата страна нагоре и се тръшна по очи върху нея.

— Часът е девет и четиридесет и седем минути, ваше превъзходителство. Няма ли да станете? — нежно го прикани Румениге.

— Няма! Задната ми лапа е счупена, гипсирана от един подъл ветеринарен лекар, какво, не виждаш ли? Изобщо се разкарай. В резервата е забранено да се стреля по животните.

Русокосият млад човек се възпротиви.

— Извинете, но оставих оръжието си в асансьора, сър.

— Да се къпят животните също е забранено. Особено по време на сън… И край. Изключвам станцията.

Връщайки се обратно в съня, лъвът се бе превърнал набързо в агент от разузнаването. И наистина щеше да изключи своето радио, да натисне педала на газта и свръхбързият сребрист „Мерцедес 500“ след миг би го отвел наново в джунглата, където бе пълно с толкова крехки и вкусни антилопи.

Но, изглежда, се позабави, не завъртя навреме копчето, защото чу съвсем ясно, макар и вече в просъница:

— Не знам у вас кой готви, братче, майка ти или баща ти, ама шапка му свалям. Биваше си го щруделът. Страхотен! Направо връх!

Просъницата се попиля веднага под удара на едно ужасно подозрение.

Миро — лъвът, агентът от разузнаването — се пресегна, опипа шкафчето, а Румбата го изпревари, подаде му очилата.

— Кой щрудел? — попита Миро тихо, с пресекващ глас. — Какъв щрудел?

— С ябълки.

— Но това е моята закуска!

— Беше твоята закуска. В чиния, похлупена с друга чиния на масата в кухнята. Сега там са две празни чинии. Аз ги измих. За да те похвалят вашите.

— Подлец! Долен тип! Не искам да те виждам повече.

— Наистина ли?

Миро се поколеба, но твърдо каза:

— Наистина.

— Не, Миро, не, Цайси, не, приятелчето ми! Ти не казваш това наистина. Ти се шегуваш, нали?

— Аз? Никак даже. Шегуваш се ти!

— Вярно си е — засмя се Румбата. — Щруделът е там, на масата в кухнята. Макар и малко нахапан. Трябваше да проверя с какво те тъпчат вашите. И ако искаш да знаеш истинското ми мнение, направо си е гола вода. Лепне в устата и кората му прилича на горена хартия. Лъха на мухъл. Аз не бих го ял, а и тебе не съветвам. Баба ми, ако знаеш какъв прави… Въобще по принцип, мисля, поначало, че художниците трябва да рисуват картини, а готвачите да готвят. Вместо обратното. И така нататък…

Той всъщност говореше на себе си в празната стая. Защото още щом каза: „Щруделът е там…“, приятелят му скочи от леглото с пъргавина, неприсъща на гипсиран лъв, и хукна към кухнята.

Сега от кухнята се чуваше хрупкане и мляскане, и лочене — до щрудела художниците бяха оставили каничка с мляко.

Цялото това действие продължи съвсем кратко. Миро се завърна, пристъпвайки бавно. Тромавко потрепваше с красиво изписания от приятелите му и вече доста мръсен гипсиран крак. По набождащите меки, редки, черни мустачета белееха капки и очилаткото смешно плезеше език, за да ги обере.

— Понеже вчера ми каза, че имаш изненада за мене, та затова наминах — с престорено равнодушие рече Румениге. — Викам си, тоя мой приятел ми е приготвил подарък за рождения ден…

— Кога ти е рожденият ден?

— След три месеца.

— Е, значи е рано още. — Лъвът се настаняваше в леглото, мъркаше, хъмкаше, поръмжаваше и търсеше най-удобното положение, местейки възглавницата и завивките. — Боклук такъв, всичко си ми намокрил.

— С пиратите понякога се случват и по-страшни неща — каза Румбата. Той добре познаваше слабостта на своя приятел — морските приключения, ограбването на шхуни и каравели и дългите обеди и вечери по пристанищните кръчми.

— Отказах се — въздъхна Миро — от този опасен занаят.

— Но какъв ще бъдеш отсега нататък? — възкликна Румбата. — Може би само пълен отличник и примерен пионер?

Произнесе го така, както би произнесъл: … пълен мерзавец и примерен подмазвач…

— Е, не! Разбира се, че не.

— А какво друго?

Недоумението на Русокосия бе пълно и съвсем естествено — тъй или инак, но Миро за нищо не го биваше.

— Ти мислиш, че мене за нищо не ме бива, нали така?

— Е… не. Как така? Всеки човек…

— Да де, да де! Ти мислиш тъй, макар и да го пазиш в тайна.

„Писна ми от врачки и екстрасенси. Ама до дупка ми писна“ — каза си Румбата. Веднага се сети за Румяна и реши, че щом се измъкне оттука, ще отскочи до далечния комплекс…

— Аз ще бъда писател — заяви Миро.

— Па ти и сега си си. Ама мислиш ли, че това е достатъчно?

— Напълно.

Настъпи тишина. По едно време дори Русокосия реши, че Цайси е заспал дълбоко. Зад стъклата на очилата се виждаха дългите му женствени мигли и нищо повече.

— Досега пишех стихове — каза неочаквано Миро, — но преди няколко дни започнах роман.

— За пирати ли?

— За пирати също не е лошо… Никак не е лошо даже. Но в момента пиша роман за тебе, Румениге. Почнал съм го вече.

Румен направо не знаеше какво да каже. Трябваше ли да похвали своя очилат приятел, задето го прославя, или напротив — категорично да забрани писането на всякакви подобни романи. Ако се разчуеха някои истории, как после да убедиш обществеността и най-вече майка си и баща си, че те не са действителност, а плод на възбуденото Мирово въображение.

— И-и-и… ти-и… какво по-точно там?… — попита предпазливо.

— Придържам се към истината — тайнствено отвърна Цайси. — Само истината и нищо повече.

Румениге тъжно поклати глава. Романът трябваше да бъде откраднат и унищожен.

— Ти тоя роман, дете си го написал, знаеш ли си го наизуст?

— Много просто момче си ти, Румениге. Цял роман не може да се знае наизуст.

— Това е добре. Това е много добре.

Детективът Мандлър Чарлоу остана крайно доволен. Нямаше смисъл да удушва с възглавницата своя верен, пълничък приятел. Достатъчно бе да се унищожат изписаните листове.

— Къде са те? — попита направо.

— Кои?

— Листовете.

— Ей там. — Миро посочи. — Вземи и чети, докато аз дремна малко.

Дебелият свали очилатата си и ги сложи върху нощното шкафче.

Сред куп тетрадки и учебници на бюрото на Цайси, Румбата лесно откри романа.

В началото бе писано на машина, после на ръка, после пак на машина. Русокосия се настани удобно в креслото с огромната облегалка, постави крака върху мраморната масичка и зачете.

„Облечен в бяла фланелка и лъскави черни гащета, с разклатена футболна походка, с палачинка в ръка, носителят на «Златната топка» Карл-Хайнц Румениге излезе на улицата.

Излезе на улицата, прекоси я и отиде на паркинга отсреща. Куп момчета се мотаеха там и, изглежда, чакаха него, защото се развикаха, щом го видяха:

— Румениге, Румениге…

Румениге подхвърли леко «Златната топка» пред себе си и я ритна с елегантен вътрешен фалц.“

— Това не е за мен — каза Румбата. — Това е за някой си там Карл-Хайнц и така нататък. Пък аз съм Румен Данаилов и по баща Иванов.

Дебелият се надигна от леглото и приседна.

— Не трябва да отричаш! В никакъв случай не трябва. Ти почна като Румениге, а как ще свършиш…

— Според класната аз ще свърша в пандиза.

— Но според моя роман — не.

В този момент Румбата реши да не краде изписаните листове, а да остави Цайси да довърши историята.

— И? — попита кратко.

— Там ще има много работи… Да, много работи… — Миро се отпусна обратно, потъна в мекото, в бялото на кревата си.

— Мене всъщност, братче, ме интересува какво ще стане нататък.

— Нататък ли? — Миро-Цайси примижа, примлясна, изтегна се, потърси отново, за кой ли път най-удобната поза в бърлогата си. — Всичко съм обмислил.

— Ей! Да не би да умирам накрая? Или някой педал да ми строши краката?

Не че беше толкова наивен, но изведнъж се вживя в цялата тази история и за известно време му се струваше, че каквото Миро напише в романа, то непременно ще се случи и наистина.

— Педалите губят по точки — важно каза Миро-Цайси. — И ще бъдат жестоко наказани. Павката няма да си получи касетите. От вашия там отбор, или както го наричате, ще изхвръкнат по различни причини Копанчо, Резервата, Аци, Теофанчо, наречен Левака и Валдемар Писков. Може би и Фифи.

— О-о-о! Не толкова злодейски! Особено с Фифи. Пък Аци не е кофти в играта, а Теофанчо с неговия ляв крак… Не знам, не знам. Ама не съм съвсем съгласен.

— Това няма никакво значение.

— Кое?

— Това. Аз ще им сменя имената. Вместо Теофанчо Левака, ще бъде Теофилчо Десняка.

— Много оригинално. — Румениге похвали приятеля си и не се разбра дали на сериозно. — Просто никой няма да отгатне.

— Да. Намислил съм го. И вместо примерно Валдемар Писков, става Виктор Пасков.

— Направо чудесно.

— Намислил съм и други работи. На Румбата му повишават поведението до нормалното и той естествено получава правото да играе в градското и във всички други първенства.

— Не е лошо — въздъхна Румениге. — Никак не е лошо. Ама има сума пречки.

— Знаа-ам, знам — пренебрежително махна с ръка писателят. — Обаче съм ги отстранил.

— Как?

— Много просто — не им обръщам внимание. Или измислям: Събира се учителският съвет. Искат не само да повишат поведението на главния герой. Напротив — искат да намалят същото поведение с още една единица. Е? Какво правя аз като автор?

— Да. Какво правиш ти като автор?

— Вдигам учителя по физкултура и той предлага: да не се закача Румениге. После — учителката по математика…

— Кака Теорема? Тя няма да се съгласи.

— В романа се съгласява. Казва: „Румбата е готино копе… Румен е добро момче. Дайте да му дадем възможност“.

— Има логика. И после?

— Рум… Главният герой вкарва сума ти голове на градското първенство.

— Нормално. А след първенството?

— Всички го целуват и плачат.

— Защо?

— Целуват го от радост и плачат от щастие.

— Хм.

— Има и още — баща му му подарява куче.

— Хубаво пишеш ти, Цайси. Пък аз, честно, си мислех, че нищо няма да излезе от тебе.

— И че съм глупак?

Тук вече Румбата страшно се възмути.

— Напротив, глупако! — извика. — Винаги съм те смятал за страхотен умник.

— Знаех си аз, ти си истински приятел — срамежливо се усмихна Цайси и побутна с пръст нагоре очилата. — Романът ще бъде бомба.

Румбата, вярно, малко се боеше от избухването на бомбата, все пак. Но нищо не каза. Само потупа приятелчето си по тлъстия гръб.

— А, забравих. Още нещо. — Цайси се изтегна и замижа. — В главния герой се влюбва едно момиче. Главният герой му помага да избяга от болницата и после те се оженват.

— Оженват се?

— Ами да. Всеки роман трябва да има щастлив край. Иначе хората не искат да го четат.

— Е, дано баба ми не прочете този роман. Ако ти наистина го напишеш. Веднага ще ми секне горивото. Ще жвакам тогава щрудели като твоя с държавни кори…

— Всичко съм предвидил. Главният герой може да се казва Пламен.

— Баба ми е чат по футбола повече от тебе. Тя знае кой е Румениге. И истинският, и другият…

Цайси се замисли.

— И това ще го уредим.

Взе листата, втренчи се в тях.

— Слушай — каза подир малко. — „Облечен в синя фланелка и лъскави червени гащета, с разклатена футболна походка, с палачинка в ръка, носителят на «Златната топка» Диего Марадона излезе на улицата.“ А?

— Марадона също е добър — дипломатично отговори Румениге.

Помълча малко.

— Марадона е много добър, обаче не съм сигурен, че Румяна ще поиска да се ожени за него.

Миро щеше да каже, че до сватбата има сума ти време и всичко може да се случи, но изведнъж забеляза, че лицето на приятеля му е доста напрегнато и дори сърдито.

— Каква ти Румяна? — възкликна досетливият писател. — Тя изобщо отпада при новото положение…

Румбата кимна.

— Така е по-правилно.

След като по този начин се бе набъркал в литературата, той остана много доволен от себе си.

— Ти пиши сега — каза, — пък аз да вървя. Утре пак ще намина да ти дам някой съвет.

Излезе на паркинга, а на паркинга, разбира се, ритаха.

Маркуча забеляза Румениге и като получи топката от мълчаливия Венци, реши да подаде на Русокосия. Замахна широко с дългия си крак и се получи вещо като прочутия удар „падащ лист“.

Топката се издигна високо, после се сниши, мина над главата на Румбата и с трясък се заби в остъкления балкон на партера.

Само миг — и на паркинга вече нямаше момчета, а само коли.

Дебела бабичка провря глава през счупеното.

— Ама пак ли си ти бе, животно!

— Аз съм — въздъхна животното Румен.

Бабичката се скри, но Румен знаеше, че е само за малко.

Момчето си тръгна към къщи.

Беше събота. Дълъг ден, в който обикновено биеха шампионите…

Край