Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (18)

18.

Не, той не бързаше да се прибира. Не бързаше да се предава.

Седеше на пейката пред съседния вход.

Тук всички входове имаха по една зелена пейка, закована за дървената рамка на витрината.

Пейките бяха откраднати от градинката между блоковете веднага щом един камион ги стовари там. Жителите на входовете се разтичаха и добре че пейките бяха достатъчно. Жителите укрепиха пейките към рамките с яки железни скоби, за да не може никой да ги открадва по-нататък.

Обитателите на блоковете разчертаваха асфалта с бяла блажна боя и в отделните правоъгълници написваха номерата на колите си. Ако някой външен спреше в такъв надписан правоъгълник, пукаха му гумите с шило.

Само Иван не си беше направил свой правоъгълник и оставяше ладата където си иска. Не смееха да му пипат гумите, понеже идваха при него и посред нощ — кой го боляло тук, кой го боляло там, кому е притрябвало лекарство, дето никъде го няма. Но тайничко и тихичко го наричаха „кукувичето“, щото кукувичето — виж ти — било пиле, което снася яйцата си в чужди гнезда.

„Да пораснеш — каза си Румбата, — значи да станеш пълен идиот и говедо. Дали няма някъде такива таблетки — да спират растежа на индивида до желаното от него положение?“

Правеше си сметка да порасне още малко, колкото да може примерно да смачка с ръка консервна кутия. И дотук. Толкоз. До националния юношески старша възраст. А там, като удари топката с глава и да я спука. Ей такава глава да има. И да му служи само за това. И като тресне с чело улука, да речем, и улукът — сбогом, мамо. Мацките викат: „Румба, Румба, я плювни по прозореца на даскалото!“ и се кискат, и киркиркат, и го харесват, и им се иска да го целунат. А той, колко му е, хат — с плюнка троши стъклото и отминава.

„Олеле!“ — викат мацките.

„Ега ти! Скива ли к’во пра’и батката!“ — викат приятелчетата.

„А как не! — помисли си Румбата. — Ще им се правя на интересен. — А после ги няма. Няма ги. Къде са сега? Сега къде са?… А?“

Не искаше да се оплаква на никого. Но искаше просто някому да каже: „Глей положението, копеле, мене отвсякъде ме чупиха. Нямам къде да ида…“.

На кого да го каже? Как?…

„С добра дума — всекиму“ — би го посъветвала неговата баба.

Като се сети за нея, прозя се. „Е, друго си е било през деветнайсти век. Бастунчета, цилиндри, дуели, богата работа. А сега — какво — едни обиди отвсякъде…“

Изход от положението изобщо нямаше. И заради това си седеше. Просто седеше на пейката. Щом дойде заранта, ще стане, ще отскочи до Панджарови да се обади на Румяна, да й каже, че цяла нощ е мислил за нея. „Това черво Миро! Трябва да ми измисли едно дълго-дълго послание до нея!…“

Румбата щеше да проникне през куп затворени врати до Румяна и да й каже:

— Наредих на един да оформи моите мисли и виж сега какво се получи.

Щеше да разгърне листовете и веднага да си глътне езика. Целия. До дъно.

И да каже… (Леле, ама как се говори с глътнат език?)

— Мисля си, мадам, и това ви го казва Мандлър Чарлоу, твърде известният детектив, да отхвърлим тези стихове, да пратим нашия приятел да се храни, защото той обича това. А ние с вас нека да идем да поритаме. Щото и двамата си падаме по мачовете… Но моля ви, внимавайте по стълбите! Футболът се играе непременно с два здрави крака.

А Румяна:

— Мили мой! Нима мислиш, че ще оставя да ме контузят?

И неочаквано размахва ръце, привдига се, излита над перилата, кръжи покрай изписаните с мръсни думи и с други глупости стени на стълбището… И най-после са навън, там, край Румяниния блок има поляни; расте дива, жълта сега трева, толкова висока, че можеш да скриеш в нея някое откраднато куче…

До сутринта. До сутринта Румениге щеше да изкара спокойно на пейката, въпреки че хиляда дяволчета вътре в него се бунтуваха и говореха: „Стани, момче, стани, върви, заведи ни някъде“.

— Аз съм вашият баща — строго им отвърна Румениге. — Където ви кажа, там ще седите.

— Р-р-р-р… — изръмжаха хилядата малки дяволчета. Ако не ги беше чувало и друг път, момчето непременно щеше да се уплаши. Но ги чуваше често и им се оплези.

Да имаше двайсет лева поне, би могъл да отиде на бар. На бар, разбира се, тъкмо там му бе мястото в тая тъпа нощ. Портиерът би се опулил: „Ама моля ви се, вие сте малолетен!“. „Грешите, гражданино, аз съм просто джудже.“ „Н-о-о… вижда се, на вас не ви растат брада, мустаци…“ „Освен джудже съм и кьосе. Питайте когото и да е в нашата махала за мене. И всеки ще ви каже: «Кой, Руменчо ли? Ами че той е изрод!».“

Какво ли, общо взето, не му хрумва на човек в тъпата тиква, когато седи сам на тъпата пейка и наоколо е тъпо безкрай?…

Трак-бам, трак-бам — зачуха се странни звуци в жесток ритъм в нощната тишина.

Нещо като хевиметъл, обаче истинско.

Трак-бам, трак-бам и изведнъж покрай това — чук-чук-трак…

Някъде съвсем наблизо, някъде съвсем наоколо ходи призрак, плаши населението. Чупи пощенските кутии във входовете, хвърля фишеци, пише с флумастер по белите стени „ейси-диси“ и „В плюс П равно на сърце“…

Трак-бам.

Румбата се напрегна. Отдавна не носеше бокс в джоба си и сега съжали, че така лекомислено го е захвърлил.

Трак-бам. Чук-чук-трак.

Той се стаи, напрегна се, тялото му се превърна в нещо като пружина, в нещо като котка, в нещо много стегнато и опасно за околните.

Понеже бе поначало подплашен, поначало подгонен, рече си: „Ето ги. Идат да ме вземат…“.

Имаше предвид онези, които трябваше да дойдат и да го отведат в трудововъзпитателното училище заради фалшивата бележка и подправянето на подписи.

После, когато всичко стана ясно, си каза: „Ама че съм глупак… Аз… Мандлър Чарлоу, джентълмени, си подавам оставката!“.

Разбира се, щяха да дойдат по съвсем друг начин. Учтиви лелки да слязат от кола с много антени… И така нататък.

Дебела сянка се надвеси над главата му.

— Спиш ли?

— Не. Мисля.

— Правилно — каза Миро. — Да се мисли е добре. Пък аз, на̀, виж ме, избягах от къщи.

— Айде бе!

След пауза Румбата добави:

— Не е трябвало да го правиш.

— Дотегна ми.

— На тебе?

Мировите художници изобщо не го притесняваха. Само дето не пускаха нищо за ядене на дебелака му с дебелак.

— Заради кльопачката ли, а?

— Не. Заради свободата.

— О-о! Чак сега те разбирам.

— Не ми се подигравай. Нахрани ме и ме скрий някъде.

— Да те нахраня не мога, нямам такива средства. Да те скрия също не мога — заемаш много място.

— Е, вярно, че съм дебел, тромав и лаком. Но аз съм приятел, аз мога да бъда приятел, нали. Кажи, така ли е?

— От една страна, то е така, разбира се… — след кратко замисляне произнесе Румениге, — но, от друга…

— Приятелството има само една страна. И нищо повече.

Миро внимателно и някак си тревожно се вглеждаше в лицето на Русокосия, чакаше отговор.

Румбата го разбра.

— Това е така — каза. — Това е точно така. Ти си напълно прав. Наистина. И ти си моят най-голям приятел. Мисля си дори, че само ти си ми приятел. И никой друг.

— Наистина ли?

Румбата рязко кимна. После този жест му се стори недостатъчно убедителен и за допълнение прасна Миро с юмрук по рамото. Дебелото момче изохка.

— Ти си мъжага! — каза Румениге. — Нали?

— Па да — колебливо се съгласи Миро.

Русокосия пак го тресна с юмрук по рамото. Този път беше по-болезнено от преди. Но очилаткото не издаде никакъв звук.

„Развива се — помисли Румениге, — напредва… И току-виж един ден станал наистина мъжага.“

— Аре сега — изрече строго, — чупката!

— Ама как?…

— Ей така — чупката вкъщи. Я какво хубаво бастунче си имаш! Ще се подпреш на него и леви-леви…

— Не искам. Там всичко ми забраняват.

— Знам. Но сега ти ще се прибереш вкъщи.

— Слушай, Румениге! Защо ми говориш така, като че ли самият ти си възрастен?

— Защото аз наистина съм възрастен.

Дебелият попухка малко като локомотив, спрян на място, попухка сърдито, посумтя със синузитния си нос, похърка с надутите си сливици, накрая звучно се издуха в безупречно чиста кърпичка.

— Добре. Ще си отида. Аз наистина не мога без удобства. Свикнал съм да се къпя във вана и така нататък. Макар че нашите ме хранят колкото да не умра.

Все пак не бързаше да си тръгва. С надежда се вглеждаше в светлите, в светещите очи на Румениге и като че ли търсеше там някакъв по-различен изход. Току-виж приятелят му измислил нещо, току-виж приятелят изнамерил вариант — за двамата. Приключение. Афера. Пиратска или нещо друго. Каквото и да е.

Но Румбата бе жесток като божество. И точно толкова безмилостен.

— Аре — повтори, — сега чупката!

Дебелото момче не се почуди защо Румениге е толкова строг с него, след като само преди няколко минути го призна за истински, за единствен приятел. Не се почуди, понеже си знаеше — с дебелите очилати момчета всички и навсякъде се отнасяха по този начин.

В действителност на Румениге му стана жал за Цайси. Но пък къде щяха да се тътрят двама бегълци с общо три крака? Какво ще ядат?

„Хайде аз иди-дойди, ами това дебелаче, дето наистина няма претенции, освен храната да бъде много… Не-не. В никакъв случай!“

— Слушай, Румениге. — Миро присви очи и веднага придоби вид на много печен тарикат. — Аз, знаеш ли, просто се чудя ти какво ли търсиш по това време тук? Защо не спазваш спортния режим? Има нещо, хей! На нещо ми мирише.

На въпроса бе отговорено веднага с едно мъжко: „Глей си работата!“.

И допълнено, с още по-мъжкото и многозначително:

— Аз чакам.

Напълно измислено. А от друга страна доста вярно: той чакаше края на света. Светът да свърши и всичко да почне наново.

— А-а — поклати масивната си глава Миро. — Разбирам. Е, да вървя тогава. А ти ми се обади утре. Имам голяма изненада за тебе. Хайде.

Трак-бам, трак-бам, чук-чук-трак. Отиде си.

Изненада бил имал! Какво ли ще е това?… Глупост някаква сигурно.

И неочаквано завидя на Миро: „Блазе му, отива да спи“. И на Румбата му се спеше. Зверски. Като на зимна мечка. Ей сега, преди миг му се приспа. За беля точно тука, на коравата дървена пейка и когато собственото му легло е тъй близо и едновременно толкова далече. Защото да смениш едно мъжко решение с друго — не, съвсем не беше мъжка работа. Праснеш ли веднъж вратата зад себе си, трябва да джапаш направо напред, каквото и да има пред тебе.

Ако се вдигнеше и направеше лека гимнастика, ако потичаше между блоковете, може би щеше да прогони съня.

„Подир малко — каза си. — Ще поседя още така и подир малко…“

„Аха, подир малко…“ — прошепна, вече потънал в сладката мъглица, на чиято пухкава ласка е толкова трудно да се противиш.

Присъни му се, че го изнасят от игрището на някаква твърда и неудобна носилка. „Но как? — чудеше се Румениге. — Аз изобщо не съм контузен! Нали се разминах със защитника?“

Лекарят на отбора се приближи и постави ръка върху коляното на Румен. Дланта беше топла.

— Хайде — каза лекарят. — Ставай.

— Нищо ми няма, нали? Ще играя пак?

— Нищо ти няма. Ще играеш.

И момчето отвори очи.

Иван седеше до него на пейката и го държеше за коляното.

— Хайде — повтори и запали цигара.

— Ама ти нали се беше отказал от пушенето?

— Бях.

„Ясно, с такъв син като мене ще пропушиш, ще пропиеш и ще почнеш да се друсаш с лепило от тубичка“ — помисли Румениге и въздъхна тежко, за да докаже на баща си колко съжалява.

Пред вратата на асансьора се осмели да попита:

— А… ти наистина ли каза: „Ще играеш“? Или съм го сънувал?

Иван се поколеба, но едва видимо.

— Казах, че нищо ти няма и че ще играеш, да.

— Обаче сигурно ще трябва…

Румен не довърши, защото да се изброи какво точно „ще трябва“ искаше много време.

Баща му кимна.

Бяха си вече вкъщи. Иззад някоя от вратите се провикна Валентина:

— Пъпеш! Къде се мотаеш по нощите? Марш ведрата в банята.

Гласът й съвсем не звучеше заплашително, нито с досада, нито с отчаяние. Напротив — приятелското, купено от Иван прякорче „Пъпеш“ означаваше, че се задават дълги мирни дни. Или поне мир до утре. Не беше малко.