Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (12)

12.

Дебелото момченце с гипсирания крак много добре знаеше, че от него никакъв пират не би могло да стане. Първо — не умееше да плува. Опита се да се научи миналото лято, но толкова вода влезе в ноздрите и в очите му, че предпочете гордо да се откаже. Второ — пиратите ядат понякога по много, а понякога, когато няма, никак не ядат. Дебелото момченце можеше да яде по много, но да не яде никак то не можеше. Трето — имаше срамния навик да се къпе всеки ден. Никой от приятелите му не падаше до такова положение. За Румбата бе известно например, че влиза вечер в банята, пуска душа и седи известно време встрани от него, докато техните сметнат, че се е измил достатъчно. А той, сухичък, се увива в хавлийката и излиза доволен като подир екскурзия.

„Щом от мене пират не става, значи от мене нищо не става.“

Така си помисли Цайси, обезверен и отчаян.

— Ти — беше казала майка му — пишеш много хубави стихотворения. Продължавай така. Продължавай! Ти ще станеш писател.

Ама го казваше някак утешително — от тебе, един вид, нищо няма да излезе, поне писател стани. Майка му бе тъничка и много красива, сигурно страшно се ядосваше, че е родила толкова дебело, толкова тромаво, толкова късогледо момченце. Ами да — тя направо се чувстваше виновна, да, виновна. Не му даваше да яде достатъчно. Не го караше да си учи уроците. Щом го видеше, гонеше го навън да играе с другите. А Миро не обичаше много-много да играе навън. Обиждаха го там. Всички. Освен Румениге.

Единствено Румбата.

И като си помисли така, видя го да влиза. Вратата тук никога не се заключваше, дори нощем.

Обикновено приятелят му носеше нещо за ядене. А сега не. Сега носеше едно малко куче.

— Това куче е доста симпатично — вяло каза Миро Читанката.

— Нали? Мога ли да го оставя тука до пет часа? Тогава ще се върна от даскалото и ще си го взема.

— Знам ли? — отвърна дебелият и внимателно се помести, толкова внимателно, сякаш се пазеше да не загуби няколко грама енергия. — Извинявай. Напоследък ям по-малко от обикновено и реакциите ми са забавени.

— Не се безпокой, винаги са ти били забавени — усмихна му се приятелски Русокосия.

— Сигурно е така. Ти си истински приятел, гледаш да кажеш нещо добро и умно на другаря си.

— Сърдиш ли ми се?

— Защо? — Миро тромаво се извъртя, като че не искаше да покаже на Румен цялата своя отчайваща слабост. — По-добре остави тук своето куче, отколкото да останеш самият ти. Ще бъде страшно, ако те сварят нашите.

— За Ринго безопасно ли е?

— За Ринго е безопасно.

Той потърка гуреливите си очи и се залигави:

— Куци, куци, куци… на батко сладурцето… то има цудни оцицки…

Палето развъртя рязаната си опашка и се дръпна толкова силно, че Румен го изпусна.

— Момченцето на батинко…

Онова отиваше към Миро, отиваше…

Никак не се хареса на Румбата, че вярното куче се поддава на подобни глезотии.

— То към мене не идва така — ревниво изрече.

С разтреперени пръсти, обхващайки палето, протягайки нос към черното копче на муцунката му, Цайси обясни:

— Стото ти не обицас достатъцно куцето, стото мъницкото…

— Я стига лиготии!

Миро се сепна.

— Е, добре де. Какво толкова съм казал? Просто обичам животните. Винаги съм ги обичал.

После обясни, че имал алергия — знае ли Румен какво е алергия? — към козина. И само заради това не е завъждал вкъщи пес или котка.

Щом каза „котка“, Ринго закяфка старателно и дори отчаяно.

— Ще напишеш ли стихотворение за него? — попита Румен.

— Не знам. Ако ми дойде вдъхновението.

— Тъй, тъй — измърмори Румен и реши, че достатъчно е усуквал и трябва да премине към главното. — Тъй, тъй… А за любовта можеш ли да съчиниш?

— Любовта ли? Между кого и кого?

Миро галеше кучето и като че ли не внимаваше много-много в разговора. Въпреки това Румбата усети силно притеснение и се зачеса яростно по главата.

— Ами глей сега: между кого и кого може да има любов?

— Между хората и кучетата.

— Това — да. И още?

Миро изобщо не отговори.

— Престани да бъзикаш кучето и не се разсейвай! Хората също могат да се обичат един друг.

— А-а! Естествено, естествено. Писал съм ги такива: за мама, за татко… Обаче като бях по-малък.

Румбата тежко въздъхна. Цайси бе доста умно и способно момче, но малко трудно схващаше, ако речеш да му обясниш някоя по-проста работа.

Но Русокосия не би бил Мандлър Чарлоу, ако не намереше веднага най-бързия път от центъра на игрището до наказателното поле на противника. Впрочем това май се отнасяше повече до Карл-Хайнц Румениге, докато Чарлоу по-често търсеше трупове и брилянти, но както и да е.

Той заразказва на очилатото момче с гипсирания крак такава една история:

Пътува, значи, пиратският кораб, какво му беше името…

Миро остави на мира Ринго и заслуша с отворена уста. Винаги тъй слушаше пиратски истории, дори когато биваха глупави или се измисляха в момента от футболисти.

— Какво му беше името?…

— „Нуестра мадона ди Санто Доминго“. Или на български — „Света Богородица от Санто Доминго“.

— Как не! Толкова дълго и толкова набожно… Пиратите нямат такива кораби.

— Напротив. Пленяват ги от испанците и…

Румбата се уплаши, че разговорът ще отиде в друга насока, а не към наказателното поле на противника и неочаквано лесно се съгласи.

— Окей. Да бъде. Значи „Мадоната“ плава с разгънати всички, такова…

— Ветрила.

— Именно.

Русокосия разказа някаква съвсем банална историйка: пленяват испанска каравела, грабят и убиват, но благородният пиратски капитан, след като изстисква накиснатите си в кръв крачоли, влиза в кокпита и що да види — прекрасна девойка…

— Не може да бъде в кокпита. То е кухня.

— Отлично. Значи в…

— В каютата за знатни гости…

— Тоя филм и аз го гледах по телевизията. Голяма идиотщина.

— Какво изпитват пиратският капитан и момичето?

— Омраза.

— Която после се превръща в любов.

И Румен попита приятеля си би ли съставил едно стихотворение за точно такава любов, а не за майка, баща и куче. Но като видя опулената мутра на Миро, допълни:

— За пирати, ако може, да не става дума. Действието да се развива в наши дни.

— А-а-а… Виж сега, аз малко бавно загрявам, но загрея ли… как се казва тя?

— Нуестра Мадона от комплекс… Забравих го. Не, никога не съм го знаел. А бе, краят на автобус 88. Пада се на югозапад.

— Ясно, Румениге. Остави кучето и бягай в даскалото. Ама чакай. Какво прави то там? Ринго?

Миро, ужасѐн, забеляза, че животното прикляка и мокри паркета.

— Нищо особено… И го нахрани. Обича мляко.

Румбата се надигна.

— Няма нито мляко, нито… — с отчаяние изрече Миро.

— Слез. Купи.

— С тоя крак?

— Пирати с дървени крака са превзели не едно и не две морски превозни средства.

— Тъпкани със злато и манджи. Само че аз и пари нямам.

— Това, виж, е лошо. Това е много лошо…

Цайси подскочи, опрян в рамото на своя приятел, и зачука решително с гипса през стаята. Намери някаква смешна детска касичка с форма на будилник…

— Фрашкана е. Но не мога да я отворя.

Румбата огледа „будилника“:

— Ключ и шифър?

— Казах ти — не мога да я отворя. Нямам ключ. А шифър е рожденият ми ден: 7–12.

— Добре поне че си помниш рождения ден. Ножче!

— Нямам ножче.

— Вилица. Кламер.

— Вилиците са в кухнята. В чекмеджето под умивалника.

От кухнята Мандлър Чарлоу донесе парите в алуминиево канче. Носеше също и касичката.

— Затворил съм я. Можеш да я използваш и по-нататък. Хубава касичка. Вносна.

И си отиде.

„Тия футболисти — рече си Миро — са големи нещастници. Трябва непрекъснато да ходят в даскалото. Трябва да бъдат редовни. Иначе ги чупят от състава. Ега ти! А в «Интер», а в «Барселона», а в «Хамбургер Шпортферайн»?“

И като си представи прочутите световни клубове, съставени само от първенци по събиране на вторични суровини, само от… а бе! Разсмя се волно и леко.

Награби две шепи от парите.

В същото време кучето кротко гризеше книгите от долния рафт на библиотеката.

— Фу! — викна Цайси. Знаеше, че „фу“ е забранителна дума за куче.

И Ринго наистина се стъписа, заряза библиотеката, обърна се по гръб и предложи на момчето да го почеше по коремчето. Момчето наистина го почеса, а после — куцук-куцук — слезе долу до бира-скарата.

Поиска шест кебапчета.

— Извинявай, малкия, ама татко ти ми е забранил да ти давам.

— За кучето — отчаяно прошепна Миро.

Човекът с бялата престилка изгледа двете шепи пари, които момчето изсипа на тезгяха.

— Щом е за куче — безплатно. И аз обичам животните. Ей сега ще ти дам чудесни кокали.

Миро едва не се разплака. Имаше си той други планове по изхранването на малкия рошав бийтълс.

— Моля ви! То е чуждо. То е малко. То кокали не яде. По-добре шест кебапчета — каза бързо, задъхано.

Онзи помисли, посумтя, похъмка.

— Ако тези стотинки не стигат…

Стотинките бяха цяла камара. Неброени. Повечето бели на цвят.

— Стигат. Стигат те. Ама баща ти… Добре. Шест кебапчета за малко куче са много. То…

— Нека бъдат пет.

— Пет? Но татко ти трябва да намери под муцунката на твоя там…

— Чуждия…

— Под муцунката на чуждия ей тази празна пластмасова чинийка. — Човекът я показа.

— Ще я намери — уверено рече Миро. — Ще я намери празна.

Така и стана. После.

Като се прибра вкъщи, Цайси даде на Ринго едно от кебапчетата. И изяде останалите четири.

След което написа в дебелата си, пълна с различни стихове тетрадка:

Куче мило, куче сладко,

ти си ми едно на батко.

Тичаш тука, тичаш там

и ще станеш пес голям.

 

Но като пораснеш много,

пак ще си четириного.

С други думи: … пар-пар-пар,

аз съм твоят господар.

„Пар-пар-пар“ не означаваше нищо. То просто трябваше да пази място. Един ден поетът и писателят Мирослав щеше да го запълни с някаква друга дума.

Обърна страницата.

Сега за любовта.

Минават тук красиви ученички,

но ти си най-красивата от всички.

Видя му се достатъчно. Кратко, ясно… Гаджето не е някое куче, та да му обясняваш надълго и нашироко какво е, що е. Ако е умно — ще разбере, ако е патка — пак ще разбере.

Нали?

След като се запита така и почти си отговори, помисли: „Какво ли става навънка? Навънка си тече животът, пък аз…“.