Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (3)

3.

Лъвът се събуди към обяд. Протегна се и се прозя. Почеса се по гривата. Беше гладен, както винаги. На нощното шкафче намери купичка кисело мляко и препечена, но отдавна изстинала филийка хляб.

Пресегна се, изяде млякото, изяде хляба. И отново се прозина хищно. Гладен си остана, гладен, почти толкова, колкото преди. Къде е сега, къде е прясното филенце от една например антилопа гну, бут от зебра, плешка от жираф, на носорога рибиците?

В хладилника. Там би трябвало да се намира това и онова. Ако не друго, то поне малко шунка, малко майонеза и сирене крема… А бяха казали още снощи на лъва, както му казваха всяка вечер:

— И да не смееш да пипаш хладилника.

Лъвът в общи линии не смееше, а само понякога.

Отметна одеялото и скочи, доколкото можеше да скочи едно момче с гипсиран крак, едно момче твърде пълничко и не особено пъргаво при това.

Всъщност не скочи, а се изтътри.

Рам-бум-рам-бурам — гипсът на крака му загръмоли най-напред по паркета, а после по мозайката в коридора.

С хищната си муцуна лъвът открехна вратичката на хладилника. Там вътре лампичката светна, за да открие едно абсолютно празно пространство. Ни шунка, ни топено сирене, нито обикновено, а за пушени котлети да не говорим.

— Ама тия хора са луди бе! — възкликна Миро Цайси, Умния дебелак, защото това беше той. — Ама тия хора са съвсем пощурели бе! Къде им е майонезата, къде им е маслото? Саламът къде им е, а?

Не се грижеха те, никак не се грижеха за своето любимо момченце.

Как да е, Миро се закрепи върху гипса и със здравия си крак ритна вратата на хладилника. Тогава видя картичката. На бяло картонче с флумастер бе нарисувано прасенце. От устата му излизаше облак. Вътре в облака пишеше: „Мило мое дете, изобилното хранене вреди на човешкия организъм. С поздрав татинко и мамичка“. Удивителна! Днешна дата. Часът: седем и трийсет.

Татинко и мамичка са художници, колко им е да изрисуват на бърза ръка едно прасенце, още по-лесен е облакът, а в облака може да напишеш каквото си щеш.

Каквото си щеш, но защо така — срещу собственото си дете?

Добре де, ако не трябва да ядем, ще издържим дълго на кораба, нали така?

Рам-бум-рам-бурам — гипсът изтрака към банята. В интерес на истината Миро не си падаше много по голямото миене. Намокри си показалците и изтърка с тях очи. Беше готов. За подвизи и слава. Рам-бум-рам-бурам — затрополи обратно към леглото, измит, свеж, бляскав. „И като си помислиш, че те няма да се върнат за обяд… Ох, карамба!“

С ритник отвори вратата на пристанищната кръчма.

— Още ли сте тука, дяволи? — извика почти шеговито.

— Кана вино, сеньор? — попита Едноокия на развален испански.

— Може. И филе от акула. Но по-големичко, ако не ти се свиди, порка мадона^[1].

— За вас най-големичкото, то си е ясно…

— С много майонеза.

— Ясно, сеньор.

— С копър.

— То се знае, сеньор.

— С препържен лук.

— Не съм си мислил друго, сеньор.

— И сос от варени миди, но с малко брашно, нали?

— От само себе си се разбира, сеньор.

Едноокия се отдалечи. Миро притропа с дървения си крак към централната маса, където неговите хора хвърляха зарове от дървена чаша.

— Седнете, капитане — направиха му място.

— Ще седна, разбира се — и се провикна към бюфета: — Хей, ти там, дето бинокълът ти е с една тръба в повече, наръси всичко с магданоз, полей го с бульон. И да не смееш да хвърлиш на кучетата отварата от мидите.

— Знаем си работата, сеньор.

— А вие, паразити, използвате, че лекувам дървения си крак, че го полирам, че го рендосвам, че му слагам лакове разни… за да ръфате тука свински шишове и говежди мръвки, а?

— Не, сър! — уплашиха се ония и скриха заровете. А брадите им — мазни.

Всичко, ох, всичко виждаше техният капитан! Толкова беше гладен!

— Отивате на кораба. Платната да са готови. Двайсет — двайсет и два градуса норд-норд-ост; насам се движи каравела, тъпкана със съкровища.

— Откъде знаете, капитане?

— Румениге ми каза. Смятате ли, че човек като Румениге ще ме излъже?

— О-о! Румениге никога не лъже, капитане. И какво точно влачи проклетата каравела?

— Агнешки флейки и тави с дробчета, сармички с лозови листа… — Миро преглътна.

— А от Санта Крус — високо викна боцманът — сигурно са помъкнали понички, кадаиф и боза. Да ме вземат триста дяволи и четири водовъртежа, ако не познавам аз техните там сладкарници!

Всички погладиха мазните си бради.

— Хей ти, дето бинокълът ти е с една тръба в повече, какво се туткаш още със закуската ми, карамба? — Капитанът удари с дървения си крак по пода и подът се продъни.

Рухнаха стените на скапаната стара кръчма „В утробата на кита“. Земетресение отнесе пристанището. Килна се пиратската фрегата, загреба вода с десния си борд и потъна веднага.

Тайфунът „Серпентин“ отнесе мечтите на екипажа. Отнесе и самия екипаж, а на скалистия бряг изхвърли тялото на капитана, порядъчно облъскано в камъните и нахапано от злите акули.

Точка.

Миро въздъхна и се напъха в леглото. Взе спомените на капитан Блъд, но после ги остави и разлисти готварската книга, която в този момент му се виждаше къде-къде по-интересна, поучителна, увлекателна… Ето например: пиле по провансалски! Ястие за четирима. Необходими продукти: …

„Ох, господи, ще полудея!“ — помисли си прочутият капитан. Затвори очи и зачака признаците на лудостта. Трябваше да се появят под формата на наденички. И той да трака с челюсти, мъчейки се да ги захапе.

Признаците на лудостта не се появиха. Или поне не се появиха много силно. Мярнаха се в някаква далечина.

Художниците, които се представяха за негови родители, сигурно не бяха негови истински родители. Осиновили са го като малък, вероятно. Щом не искаха да го хранят както трябва, значи… Говореха, че бил наследствено предразположен към пълнеене. Бабите му били дебели, дядовците — по двете линии — също. А сега с тоя счупен крак — съвсем щял да… Но както и да е.

Гладуващите полярни изследователи често изяждат своите обувки. Полярният изследовател Миро нямаше в никакъв случай да посегне към маратонките си, тъй като маратонките му миришеха. Точка. Щеше да умре от глад. Най-късно до подир малко.

И умря.

Когато позвъниха на вратата и когато влязоха, специалните служби — Руми и Румениге — намериха бездиханното негово тяло, покрито с готварската книга.

— Размърдай се, шишо — казаха специалните служби. — Гости ти идват. Винаги ли държиш външната врата отключена?

— Откакто съм с дървен крак — отвърна Миро. — Няма да ставам за всекиго. Да речеш да изтичаш за няколко кебапчета отсреща в „Малага“?

— А пари? — попитаха специалните служби.

— Бръкни в онова чекмедже там. — Ръката на „мъртвия“ се издигна точно толкова, колкото да покаже кое чекмедже.

— Без ръкавици не пипам нищо у вас.

— А как си отвори вратата?

— Избърсах бравата с носна кърпичка.

— Ще пукна от смях, Румениге, ако ти имаш носна кърпичка.

— А нима съм казал, че с моята?

Пиратът отвори очи чак сега и чак сега видя прекрасната пленница. Понамести очилата си и каза:

— Съжалявам, нищо не мога да ви предложа. Хладилникът е празен като душата ми.

Прекрасната пленница седеше на един от столовете съвсем кротко и увита в синьото си халатче. Болнично, кой знае защо. Румениге опипваше челото на Миро.

— Върху челото на мъртвия — каза Миро — после намериха неясни отпечатъци.

Работата беше, че художниците не позволяваха на Миро да играе с Румбата. Пазеха детето си от лоши влияния.

Миро въздъхна, съживи се окончателно. Рам-бум-рам-бурам — изтрополи през стаята, бръкна в чекмеджето, намери петолевка и я подаде на Румениге.

— Четири. С гарнитура. А бе я за по-сигурно пет. Да не те разкарвам после пак.

Румбата тръгна.

— Пази я като очите си — кимна той към прекрасната пленница. — Търсят я поне две разузнавателни служби.

— Разбира се от само себе си. Но не забравяй и хлебец. Повечко хлебец. И гарнитурка: ако има пържени картофи, а лютеница на всяка цена. Най-важното е да стане бързо. Кажи, че са за човек на смъртно легло. И че може и алангле^[2]… Но само бързо, кажи, защото покойникът иначе няма да ги дочака.

— Ясно.

Румбата се смота, изчезна.

Миро се опна в креслото и навири крак, гипсът изтрака върху масичката.

— Да ви изпея ли нещо? — попита.

— По-добре не — отвърна момичето. — Страхувам се, че няма да издържа. Аз преди два часа избягах от болницата.

— Естествено. Там хранят слабичко. Но мога да ви кажа едно мое стихотворение. Аз, да не се хваля, обаче пиша стихотворения.

Тя поклати глава. Не искаше и това.

— Музика да ви пусна? За разлика от нормалните хора нямам кьораво хитачи… Не че държа особено, не, не. Обаче…

Момичето не го слушаше. То се изви на клъбце, сви се в стола, изстена и толкоз! Повече не помръдна!

— Ало!

Пак нищо.

— Ама много ви моля!

С гръм и трясък Миро смъкна крака си върху паркета. Отбутна се здраво, изправи се и отиде до нея.

— Ако искате вода, то аз…

— Какво вие? — От долу на горе тя го гледаше с огромните си кафяви очи. — Вие какво? Ще смените своя стомах с моя? И аз ще изям подир малко вашите пет кебапчета? С лютеница? С пържени картофи?

— Обвинявате ли ме? — гордо обиден запита Миро. — Обвинявате ме, че съм гладен?

— В нищо не те обвинявам, гаден дебелак… о-о-ох! — извиваше се като змийче момичето. — Искам само да легна.

— Ми ела си легни. Ето… ето тука моя креват…

— Как не! Ще ти легна аз в опърдяните чаршафи. Да пукна, ако го направя.

Миро, пиратският капитан, се обърка. Очевидно графинята имаше претенции.

Той си спомни как в славните времена едно време край Бахамските острови постъпваха с графините. Просто ги хвърляха в морето и отупваха длани една в друга, ето така. С тая тъй не можеше да постъпи, защото я бе довел Румениге. И Миро прокле с триста изискани моряшки клетви тъпия си глад и глупавата идея да прати Румениге в „Утробата на кита“, наречена за по-кратко „Малага“. Прокле собствената си дебела мутра, дето очевидно никак не се харесваше на графинята. И на всички останали момичета.

— Какво ти е? — прошепна.

— Ако не ме оставиш на мира, ще умра. Ще пукна ей тука у вас и толкоз.

Миро направо изблея:

— Е-е-е-е!

Беше му жал за момичето, разбира се, но ако то такова… Като си дойдат художниците и намерят тука това… А бе, трупа й…

— Не, не! Ти ще живееш — бързо изрече Миро. — Ей сега ще се върне Руменигето и всичко ще си дойде на мястото.

Затича се към вратата, забравяйки, че кракът му е гипсиран, и, разбира се, веднага се спъна и падна. Та момичето трябваше да скочи, да извика:

— И другият ли счупи?

А той:

— Не. Нищо ми няма.

И тя бе надвесена над него, когато влезе Румениге с пластмасова табличка и завоня веднага в стаята на лой и старо пържено.

— Хапка храна — промърмори умиращият капитан. — Хапка храна, преди като пукнало куче да напусна този свят, да ме вземат триста вятъра…

Изцъкли очи, отвори уста и тъкмо в устата на умиращия Румениге напъха едно кебапче.

— Чудя ти се как ги ядеш тия гадости. — Частният детектив клечеше над главата на Миро и като че ли очакваше онзи да се разтрепери, да се сгърчи и да умре наистина. — Мене баба ми не завърти ли нещо по̀ така, изобщо не хапвам.

И внимателно сложи в зиналата лъвска паст парченце хляб, отопено добре в лютеница.

— А картофче? Искаш ли картофче?

— Ихкам и гахтохше. — Устата на Миро бе пълна.

Румен и момичето се удивиха как бързо изчезна всичко. Пиратският капитан въздъхна:

— Да ме глътнат акулите дано! Как не се сетих бе, как не се сетих по едно картофче да ви почерпя поне? Ама на̀, такъв съм си. Какво да се прави?

— Картофче! — Адмиралът го изгледа с презрение. — Ако ти й го беше дал — той посочи Румето, — щяхме сега да звъним в „Бърза помощ“, глупако! Не всеки може като тебе да смели всякакъв боклук.

— Вярвам ти, Еднооки…

— Какво?

— Приказвам си, приятелю, приказвам си, не ми обръщай внимание. Докато храносмилам, винаги дрънкам глупости… А ти що не си на даскало?

Чандлър-Мандлър се бе изтегнал във фотьойла и с присвити очи гледаше приятеля си.

— Даскалото е затворено.

— Ами?

— Факт. Изгоряло е.

— Как? Че аз защо си строших крака баш по това време?

— За крака ти не знам. Но даскалото е изгоряло отвътре.

Как не — ще иде той на даскало, а в същото време тая лакомия току-виж погълнала, ламята му с ламя, момичето. Аха.

Имаше Румениге някакъв предварителен план, но изведнъж и от самото начало видя как планът му отива на кино. От шест до пет. С доглеждане. Да скрие Странната дама в къщата на Дебелака Цайси? „Че аз съм бил пълен идиот, щом съм могъл да си го помисля?“

А по-нататък?

От своите ателиета щяха да се домъкнат Мировите старци…

— Я да се чупя аз, братко, дорде е време, а?

— Не че искам да те изпъдя, ама сам знаеш: хората, като остареят, стават капризни и непоносими.

Румен даде знак на момичето да се вдига, взе пластмасовата чинийка, по която нямаше нито трохичка, нито петънце от лютеница, нищо-нищичко — чистак нова, все едно неизползвана.

— Умен си — похвали го Миро. — И най-важното, грижиш се за пострадалите. Ще съчиня веднага за тебе едно стихотворение.

Двамата още не бяха си тръгнали, а Цайси Дебелия умник вече седеше в много смешна поза и хапеше края на химикалката си.

— Довиждане — му каза момичето. — Извинявай, ако малко съм те пообидила.

А Румбата:

— Остави го. Той сега изобщо не те чува. Те, поетите, са… — Завъртя пръсти около челото си.

Тихо затвориха външната врата на апартамента.

В същото време Миро написа в дебелата си тетрадка, пълна с най-различни стихчета, следните редове:

Имам си приятел аз,

той до мен е всеки час.

И щом идва, не пропуска

да ми донесе закуска.

Остана доволен от себе си, че толкова бързо му се получи и че ще може утре да зарадва своя приятел.

После дойдоха художниците. Намериха го с книжка в леглото.

— Момченцето ми! — целуна го майка му. Миришеше силно на бои. — Сигурно си прегладняло. Сега мама ще сготви нещо…

Бащата бе натоварен с разни найлонови пликове.

— А! — храбро каза капитанът на пиратската флота от сладкарниците на Санта Крус. — Аз на глад страшно издържам.

— Хайде, хайде, шегаджия!… Василе, занеси всичко в кухнята.

— Не че няма да хапна нищо… нещо малко и вкусно, както ти ги приготвяш нещата, но… Искам да ти прочета новото си стихотворение.

Разлисти дебелата тетрадка. И прочете на майка си с чувство:

В планина и на море

да гладуваш е добре.

Днес си гладен, утре пак —

ставаш силен, ставаш як.

„Господи — рече си Миро, — колко са шантави старите хора и как вярват на всякакви подобни глупости…“

От кухнята се чу цвърчене, замириса на препържено масълце, нещо там цопваше в тиганче, тракваше капак на тенджерка…

— Е, дяволи — каза капитанът на своите пирати, — корабът ни още не е потънал…