Паул Елгерс
Котката със сините очи (8)

Малко след десет часа. Почти целият ден беше все още пред мен. Никак не ми се искаше да се прибирам вкъщи, да подреждам книжата си и да правя обиколки за събиране на мнения. Някакво недобро чувство ме потискаше, щом си помислех за утрешния ден. Защо един милионер събира съкровища на изкуството? Защо всъщност? И защо понятието „изкуство“ не се съчетава вече с обикновената дума „произведение“, а с думата, която обозначава върховната степен на притежание — „съкровище“? Сигурно милионерът Гунтроп ще отговори на първия ми въпрос, но при това ще сметне за логично, че съм информиран за съкровищата на изкуството и за тяхната пазарна стойност. А аз не съм, нямам никаква представа!

Реших да трансформирам по най-бърз начин незнанието си във вещина. Хванах едно такси и поръчах да бъда закаран до галерията Бьорних, като изобщо не се наложи да назова улицата. Шофьорът кимна веднага и измърмори, че я знае.

Хайнц Бьорних се е поохарчил доста за своя „Дом на изкуството“. Бетон, стъкло. Три етажа. Огромен надпис, нощем — неон: „Галерия Бьорних. Старо и модерно изкуство“. Проблясващ с хрома си четириъгълник: кратка спирка за най-скъпата играчка на стопанското чудо. Пред главния вход — грамаден мъжага с фантастична униформа. Никакъв портиер, не, а преоблечен княз, който само си стои, зорък, величествен, демонстриращ достойнството на „Дома на изкуството“.

Влязох и бях посрещнат от очарователна млада дама, която искаше непременно да узнае желанията ми. Казах й, че се интересувам от старо изкуство и че не бих имал нищо против да закача някоя ценна картина над самотното си легло. За вдъхновение. Тя се усмихна с разбиране и ме заведе в едно помещение, изпълнено с дискретна глъчка — като по време на театрален антракт. Над вратата прочетох надписа „Информационен център“.

Очарователната млада дама ме прехвърли на друга очарователна млада дама и аз узнах, че следващата разпродажба на търг ще започне следващия петък в десет часа.

— Господинът има ли специални желания? Бих ви препоръчала да се ориентирате с помощта на нашия каталог…

Имах възможността да си купя този каталог на един щанд от махагон и хром от трета очарователна млада дама. Направих го, трябваше да заплатя само десет марки и станах притежател на дебела книга голям формат с надпис: „Галерия Хайнц Бьорних“. Съдържание: снимки, описания и приблизителни цени на всички предлагани от галерията произведения на изкуството. Намерих си удобно място и се заех с просвещаването си в читалнята, където бяха наредени наши и чуждестранни списания за изкуство, големи и малки репродукции покриваха стените, а пъстри проспекти и други рекламни материали — масите.

Скъпо оформление, най-прекрасна хартия. На първата страница ми се наби в очи едно изречение, написано под изредените „Условия за участие в наддаването“: „Наддаващите и продаващите не могат да претендират за разгласяването на името на комитента.“

С последната дума не можах да се оправя, затова отидох при една коя ли поред очарователна дама и запитах:

— Какво значи на немски комитент, моля?

Тя ме погледна смутено, щракна няколко пъти с дългите си мигли и отговори, че комитент означавало възложител.

— Един такъв, дето не купува лично, респективно не участвува в наддаването, а възлага това на други — нали разбирате?

Разбрах. Значи Франц Шертел е бил такъв комитент. Ясно. Още едно изречение ме накара да се позамисля:

За писмени коментари в и извън каталога, както и за устни данни не може да се търси отговорност от галерията по време на разпродажба на търг. Рекламациите след удара на чукчето остават без последствие.

Какъв предпазлив господин бил този Хайнц Бьорних. Не се обвързваше нито устно, нито писмено. След „удара с чукчето“ купувачът вече не може да гъкне дори и ако по-късно установи, че неговият придобит скъпо и прескъпо „оригинал на стар майстор“ се е появил едва преди няколко дни в ателието на някой безименен съвременник.

Представих си как е протичала сделката с картините, които са били подправени от Форестие като стари: на някоя от продажбите на търг галерията Бьорних предлага една от тях като произведение на неизвестен френски майстор от началото на века или като вариант на изчезнал шедьовър. Комитентът Шертел упълномощава някого да предложи най-високата цена. Така картината става негова собственост. По такъв начин въпросът е уреден официално за Бьорних, но не и за посредника му Шертел. Той си има подръка някой сръчен живописец или график, който фалшифицира подписа срещу съответно заплащане.

В разрез с истината се скалъпват експертизи, в които се твърди, че има значителна вероятност тази картина да бъде причислена към творбите на определен стар майстор. Шертел пуска в ход връзките си. Намира се заинтересован клиент, който проучва експертизите, лапва въдицата и купува „ценната“ картина от подставено лице. По такъв начин приключва работата на комитента Шертел, след като през цялото време е стоял настрана.

Ала една имитация на Ван Гог не може да бъде поставена в един кюп с „неизвестните шедьоври“! Неповторимостта на Винсент ван Гог е безспорна. Значи фалшификацията трябва да бъде предложена направо на някой колекционер. При този гешефт Бьорних сигурно е отредил особена роля на леля си. Но в какво ли се е състояла всъщност задачата на близо осемдесетгодишната бивша придворна актриса?

Започнах още веднъж съвсем отначало, включих Корина в съзаклятието Шертел — Бьорних и в добавка — неколцина неизвестни „информатори“ за богати колекционери. Корина е познавала Шертел, била е на работа при него. Първоначално иска единствено да прикрие Форестие, твърди, че само е говорила по телефона с Шертел, нищо повече. Едва по-късно, след като е разбрала, че убитият е Форестие, тя настоява за очна ставка с Шертел. Сетне обаче оттегля първите си показания, за да ми разкаже ненадейно най-изненадващи неща, да уличи Форестие в убийството на леля си и да оправдае самата себе си с хаос от противоречия. „Разберете най-после в какво положение съм“, беше казала тя. Сега ми дойде наум отговорът, който трябваше да й дам:

„Безразлично е дали ще бъдеш подлъган да извършиш мошеничество от някой непознат или от собствения си брат.“

Отворих каталога отново. Наистина цените не оставяха никакво съмнение в стойността на предлаганите „съкровища“ на изкуството! Един Масимо Кампили за 22 500 марки беше все още евтин в сравнение с един Макс Бекман за 35 000 марки. А при рисунките на Пабло Пикасо с въглен и креда сумата хвръкваше на 80 000 марки. Първоначалната цена за една маслена картина на Камий Писаро беше цели 108 000 марки, а при някакъв пастел на Едгар Дега̀ се покачваше до 250 000 марки! Рекордът държеше един Ван Гог с 485 000 марки!

Шедьоври на изкуството — в случай че бяха истински, достойни дори само с цената си за милионер от категорията на едрия индустриалец Фридрих Гунтроп. За федерални граждани като моята скромна личност галерията също предлагаше нещо, разбира се. Ала която и да било гравюра или литография щеше да ми струва все пак 350–400 марки. Като стигнах до един разкошен натюрморт на Аугуст Маке, се заплеснах, прочетох първоначално 250 марки и реших, че е съвсем евтин. Тогава се вгледах по-добре и с ужас видях, че марките са 25 000.

Свих се на мястото си и се почувствувах дребен и нищожен пред търговеца на картини Бьорних и неговия прекрасен каталог. Какво представлявам аз всъщност? Истинска нула в сравнение с хората, които по неведоми пътища — но все пак някак си! — са забогатели и могат да окачат в хола си някой Кампили или Писаро…

Ах, някога и аз исках да постигна това, бях безогледен, почти се бях побъркал от ламтеж да се „издигна някак си“, докато Рут постоянно ме упрекваше, че другите били винаги по-ловки от мен в намирането на добра работа. Луксозна кола, самостоятелна къща, банкова сметка, ежегодна отпуска някъде на Юг, така нареченото осигурено съществувание — ето за какво бленуваше тя, бленувах и аз и работех като вол, за да мога да кажа един ден: „Готово. Това вече не е мечта, а действителност.“ — Ненадейно всичко беше приключило. Първоначално бях загубил изобщо способността да мисля, а когато си я възвърнах, започнах да си блъскам главата…

Старият Юп, криминалният комисар Хартунг, беше събрал сведения за мен — както се казва в такива случаи. За злополуката ми, за последвалото обвинение… Не му се сърдя. Нали трябва да знае с кого си има работа и дали може да ми има доверие. И ето, поверен ми е един таен телефонен номер и утре ще се добера до голямата клечка, милионера. Подобна чест е отредена за съвсем други хора, с по-добро реноме от мен. Реноме… Парвенюта, които искат да се перчат и с произведения на изкуството.

Много ме хвана яд, яд на това, че изкуството се беше превърнало в обект на спекулации за хората, които можеха да се домогнат до него. Тук аз съвсем бях сбъркал адреса!

Този извод ме накара да напусна читалнята. Пъхнах каталога под мишницата си и се влях в потока от минувачи, който ме отнесе надалеч. Ядът ми се поуталожи, но продължи да ме човърка тревожното желание да продължа да събирам сведения за гешефтите с изкуството. Неприятна работа наистина, но взе да ме интересува. Бих могъл да се поотбия в магазина за картини, където работеше Корина Бьорних. Бе заминала, оставяйки ми котката. Нямаше вероятност да се натъкна на нея, което ми беше добре дошло. „Клагеман“ — това бе името, останало в паметта ми. Влязох в една телефонна кабина и прелистих указателя. Магазинът за картини на Клагеман се намираше в центъра на града, съвсем наблизо.

Голям магазин. Две витрини, подредени с вкус. Красиво оформен надпис: „За стари картини се дава компетентна оценка“. Вътре нямаше голяма навалица. Поразходих се из отдела за художествени занаяти и останах удивен от многобройните накачени по стените тъкани батик^[1] и с полуголи хавайски момичета по тях. В отдела за картини към мен се насочи сладникаво усмихващо се човече. Беше облечено с шантаво сако от златен брокат, бяла дантелена риза, а очите му бяха скрити зад почти четириъгълни тъмни очила с рогови рамки. Прошарените му коси бяха на букли и падаха над ушите. На цвят продълговатото му лице беше жълто като восък. Ухаеше леко на люляков парфюм, заговори ме с нежния глас на чичко, който си пада по дечица, при което потриваше изящно отрупаните си с пръстени ръце.

— Една хубава картина за уютния дом? Изкуството разкрасява живота. Имате ли някакви специални желания, господине?

Той приказваше, усмихваше се, а очите му зад очилата поглеждаха бленуващо към картините от всякакъв стил и жанр.

— Препоръчан ми бяхте от госпожица Бьорних — казах аз.

— О — прошепна той приглушено — за съжаление дамата не е тук днес. Смъртен случай в семейството.

— Жалко — отвърнах. — Аз пък си имам стара картина у дома. Баба ми винаги е твърдяла, че е на Кампили.

— О, о! — Той вдигна ръце очаровано, дантелените маншети се разпериха. — Това е голям късмет за вас, господине. Само че с тези стари, уж ценни картини… често се случват жестоки разочарования. Ние на драго сърце сме готови да подложим на проверка картината, оценена така високо от почитаемата ви баба.

— Неотдавна имах удоволствието и честта да направя запознанство с господин Бьорних — рекох аз мимоходом. — Госпожица Бьорних беше така мила да ме представи на брат си… За жалост още не съм имал възможност да поговоря с господина за някои художествени предмети от наследството на покойната ми баба. Големите хора имат малко време…

Ето че бях започнал да лъжа, а исках всъщност само да науча как става компетентното оценяване на една картина. Не знаех как да продължа и погледът ми стрелна презрително един маслен пейзаж — планинска хижа и три крави на фона на масива Гросгльокнер.

— О, господин Бьорних — прошепна човечето благоговейно. — Позволявам си да отбележа, че той цени високо моята научна дейност. — И се прегъна надве: — Доктор Клагеман.

— Керстен — представих се аз, извадих впечатляващия кожен калъф и му подадох визитната си картичка: — Нашият институт работи в момента по един комплекс от въпроси за изкуството… ъ-ъ… изобщо и по-специално. Вашите научни изследвания засягат ли някоя специална област, която би могла да заинтересува общественото мнение, господин доктор?

Той кимна, потри ръце. Да, определено можело да се каже, че е така, защото било ужасяващо, че толкова много колекционери пилеят големи суми за импресионисти, неоимпресионисти и тъй нататък.

— Невежества, които биха постъпили по-добре, ако се посъветват с експерти преди покупката.

Д-р Клагеман се оживи съвсем.

Изведнъж ми хрумна как да се измъкна от неловкото положение.

— Значи бих могъл да ви се доверя?

Извадих плика от вътрешния си джоб и му подадох цветния фотос от картината на Форестие.

— О! — възхищение, смайване, кимане, въздишки. Ала не беше ли трепнал съвсем леко най-напред…?

— Господин Керстен, мога ли да ви поканя в кабинета си? Там няма да бъдем обезпокоявани. Трябва с лупата… Но това съвсем не е Кампили, та това е Ван Гог! Така изглежда, но все пак… — Той дръпна настрана една кадифена завеса.

В кабинета му имаше писалище със специална лампа. Той постави цветната снимка под ослепителен кръг светлина и я заоглежда с лупата.

— О, удивително — пошепна той. — Мазката — нанасянето на боите — типично за Ван Гог. Разбира се подписът му „Винсент“ липсва. Но това се случва, случва се… Букетът цветя на масата — непретенциозна тема, която е вдъхновявала великия майстор постоянно. — Той се изкиска. — Момичето на прозореца, изражението му… Косите до рамената. Би могло наистина да бъде госпожица Бьорних. Някои красиви черти на женското лице се появяват отново и отново, непреходни са. Вижте сам.

Д-р Клагеман ми подаде лупата.

— Май има известна прилика. Симпатично съвпадение — казах аз и си помислих: „Прав е — изобщо не съм забеляза…“

Той загаси лампата и изяви готовност да се заеме безплатно с експертизата. Само че трябваше да му предоставя оригинала за няколко дни.

— Ако действително има вероятност да се окаже, че става дума за Ван Гог, бих направил, естествено, освен обичайните общоприети тестове и едно екзактно цветно техническо и химическо изследване. Естествено, вече не съвсем безплатно…

Поблагодарих и му дадох уверения, че ще му се обадя в най-скоро време за картината. Прибрах си цветната снимка и попитах:

— Едно такова изследване предлага ли всъщност абсолютна гаранция, че ще може да бъде различено истинското от фалшивото?

Д-р Клагеман ми предложи чаша мартини. Чукнахме се.

— О, това е дълга и широка — въздъхна той, поклати прошарените си букли, сложи десния си крак върху левия и извади на показ розовите си чорапки. — В съседната стая имам малка лаборатория. Химическата страна на моята работа едва ли ще ви интересува, а по-скоро къде свършва реставрацията и започва фалшификацията. Когато става въпрос за органически вещества, фалшификаторите вече нямат никакви шансове. Би било безсмислено например да направиш скрин или шкаф от XIV-XV век от дървен материал, който се е зеленеел във вид на дърво още неколкостотин години след това. Вече изобщо не си струва да се фалшифицират художествени предмети, които би трябвало да са съществували преди няколко века. Но за съжаление от фалшификацията на относително по-нови творби все още има сметка, защото може да се получи засечка и при най-обстойната научна експертиза и фалшификацията да си остане неразкрита. Жалко, нали?

— По-нови творби — сиреч от началото на века насам?

— Да. Предимно френските импресионисти са подходящи за имитация, защото тези непризнати все още приживе художници са рисували много картини, които никога не били продавани. Има частни колекционери, които плащат абсурдни цени за такова нещо. Разбира се, художникът трябва да е мъртъв. Както виждате, драги господин Керстен, тя е дълга и широка… При което още не съм навлязъл в подробности за обикновените копия, които не бива да се окачествяват като съзнателни фалшификации. Искате ли да чуете нещо повече?

— Аз ви моля за това — отвърнах. — Може ли да си вземам бележки? На тема — художествените експерти срещу фалшификаторите на картини.

Д-р Клагеман поразмисли няколко минути, отпивайки от мартинито.

— Предлагам да ви изнеса кратък доклад, съпроводен с някои конкретни примери. Вие ще имате грижата да оформите това във вид на интервю.

Съгласих се.

Той започна:

— Професията на търгуващия с произведения на изкуството е опасна професия. Защо? В немското право съществува понятие „рекламация“ и този търговец отговаря лично, ако бъде установено, че продаденото от него произведение на изкуството има дефект — сиреч ако нещо липсва или е фалшифицирано. Преди много години във Филаделфия беше разпродадена на търг една колекция от импресионисти, включително картина от Реноар, която беше купена за 200 000 долара от заможен немски индустриалец. По-късно вещи лица констатираха, че някакъв нищожен детайл е бил замазан от неизвестно лице. Стигна се до рекламация, до тъжба до процес. Търговецът загуби делото и трябваше да върне тези 200 000 долара. Някои предпазливи колеги — като високоценения от мен Хайнц Бьорних — се застраховат преди продажбата чрез експертизи на познавачи на изкуството, към които си позволявам да се причисля, чийто авторитет е признат от съда. О, нюансите на автентичното и фалшивото се преливат често! Даниел дьо Монфрей, добър приятел на Пол Гоген, копираше често цели негови картини или само част от тях, която сетне включваше в своя собствена картина. Той успяваше дори да снабди, така да се каже, някои от тези картини с подписа на Гоген и годината; със сигурност — без да има намерение за фалшификация. Пол Гоген умря, добрият му приятел — също. След години на пазара за произведения на изкуството изникнаха картини от наследството на Монфрей. Все още не можеше да се говори за фалшификации. Но те станаха фалшификации в момента, когато бяха приписани на Гоген и бяха предложени за продан.

Той ми изброи и други примери, за да констатира в края на краищата примирено, че се правели прекалено много копия от картини на прочути художници.

— Никой не знае в чии ръце отиват копията. И изведнъж такава една майсторски копирана творба се представя за оригинал…

На Мона Лиза от Леонардо да Винчи той се спря по-обстойно.

— В Лувъра бях на една изложба, в която бяха показани двайсет копия на Мона Лиза. На пръв поглед никое от тях не можеше да се различи от оригинала. Най-сензационната история стана в Съединените щати. Там беше предложена за продан единствената уж и действително автентична Мона Лиза на неимоверна цена и беше сервирано твърдението, че кралица Мария Антоанета решила да спаси през 1791 година картината от революцията и я изпратила тайно в Америка. Грандиозна фалшификация! Подправени документи, подправени подписи на прочути европейски експерти…

Експертът Клагеман изброи няколко фалшифицирани картини на Ван Гог, които години наред висели в галериите като оригинални творби.

— За жалост и до ден-днешен цари неразбория в цялостното дело на Ван Гог. Съществуват безброй автопортрети на художника и ние, вещите лица, все още не сме единодушни кои са абсолютно автентични. Към края на 20-те години в Париж излезе една книга: „Имитациите на Ван Гог“. Няколко години по-късно половин дузина от репродуцираните в тази книга творби бяха обявени за автентични! Прелестната картина „Градината в Арл“ беше сметната за фалшификация през 1911 година. Десет години по-късно никой специалист по история на изкуството не смееше да оспори нейната автентичност. Винсент ван Гог често се е повтарял сам и този факт е благоприятен за фалшификаторите. Наистина какво широко поле за имитации, съзнателни фалшификати и човешки заблуди. Едва модерното научно изследване успя да го стесни до един по-малък кръг. Във ваш интерес се надявам, че вашият предполагаем Ван Гог ще устои на моите тестове и ще се окаже по всяка вероятност автентичен. Въпреки липсата на подпис. А може би той просто е замазан?

Аз затворих бележника си, изразих същата надежда и излъгах, без да се изчервя, че покойната ми леля е била умна жена и навярно е поръчала да замажат подписа, за да не й откраднат картината в суматохата на войната.

Той сви устни, поклати замислено глава и изцъка с език.

Бях обогатил познанията си — изобщо и в частност. Едно нещо ми беше станало ясно: ако в днешно време някой изнесе на пазара фалшифициран Ван Гог във вид на подписано оригинално произведение, няма да бъде препалено затруднен да намери купувач в лицето на някой богат частен колекционер като Фридрих Гунтроп. Вещите лица спорят усилено и до ден-днешен кои картини са действително автентични. А дали вярват винаги в това, което пишат, е съвсем друг въпрос.

Господин д-р Клагеман се сбогува с мен възторжено.

— Донесете в най-скоро време картината — помоли ме той. — Аз съм чувствителен човек. Несигурността ме лишава от съня, от сладкия сън.

След което ми стисна ръката радушно няколко пъти и ме изпрати до вратата с танцова стъпка.

Към обяд се обадих по телефона в префектурата и попитах инспектора Майер:

— Ако успея да видя картината у Гунтроп или ако той не ми я покаже, но мога да заключа, че става дума за картината, която е била окачена в дневната на Люмиер, трябва ли да му тикна в лицето снимката? И трябва ли да отгатна дали Гунтроп знае вече, че старата дама е била убита?

Майер поиска да се посъветва първо с шефа си. Той направи това и се обади отново.

— Криминалният комисар смята, че можете спокойно да споменете името на старата дама, свързвайки го с търговеца на художествени произведения Бьорних. Можете да подхвърлите на Гунтроп, че лелята на Бьорних е събирала копия от стари майстори и че неговата сестра е снимала някои от тях. Сетне бръквате в портфейла си и намирате случайно снимката. В зависимост от реакцията на Гунтроп хвърляте бомбата: Анет Люмиер е била убита и тъй нататък… Във всеки случай ефектът на изненадата, постигнат със снимката, е във ваша полза. При положение, естествено, че изчезналият фалшив Ван Гог е идентичен с въпросния истински в замъка Хоенфелз. Хартунг обаче е доста сигурен в това. Телефонирахте ли на промишления бос?

— Още не. Мултимилионери като Гунтроп четат сутрин борсовия бюлетин и купуват акции, сетне похапват от канчето и подир това регулират кръвното си налягане с велосипед из парка. На 78-годишна възраст е задължителна и следобедната дрямка. В 16 часа поднасят чая. Ще проведа разговора половин час по-късно.

— Не прекъсвайте, имам още една новина за вас Корина Бьорних не е отпътувала! Наела си е частен детектив, който трябва да издири Шертел. Тази дама не си жали парите. Дочуване и довиждане.

Със закъснение се разкаях за разговора си с милия господин д-р Клагеман. Бях му показал цветната снимка, за да го накарам да се разбъбри. Но това беше безспорно грешка. Ами ако се обадеше по телефона на Бьорних и започнеше да се превъзнася за една неизвестна картина на Ван Гог „Момиче на прозореца“… По дяволите! Престъпното ми лекомислие можеше да ми навлече доста големи неприятности в случая. При тази мисъл усетих отвратителна тежест в стомаха. В една закусвалня изядох порция „шницел по немски“. Немски му беше и вкусът. Стана ми още по-зле. Прибрах се вкъщи с трамвая.